За изкуството
на ръба
Ален: Последните ни филми носят заглавията:
"Островът Сеген и Сакре-Кьор", 1993, видео, 23 мин. (филм с разсъждения за периода след комунизма, видян чрез събитията около упадъка на заводите Рено);
"Холивуд-бар", документален, 1993, видео, 23 мин. (историята на едно френско градче след оттеглянето на американска военна част, показано чрез разговорите в един бар);
"Ще го разбере този, който пожелае", разкази с актьори, 1994/96, видео, 60 мин. (феноменът на "остриганата" коса и социалните символи);
"Скъпи вие", 1996/97, видео, 8 мин. (Мислите в пощенските картички и ценностите.) "Животът на боговете", реконституция на социални факти, 1997, видео, 5 мин. (За разпадането на обществените ценности и възпитанието на децата);
"The last savon" ("Последният сапун"), есе с актьори, 3 видео части от 47, 29 и 22 мин (За "сапуненото" изкуство и американизацията му.)
Васти: За теми съм подбрала: Плувците, Девите и децата, Светите семейства, Темето на мъжете, Стъпалото на жените, Сгъвката на седалката и облегалката, Небесата... Имам и няколко композиции: Семейството, Гробовете, Храната...

Ален и Васти Конт живеят в сърцето на Париж. Ален по образование е юрист и работи като интендант на гимназия вече близо две десетилетия. Васти е служителка в пощата. Те скоро честваха петдесетгодишнините си. И двамата са дошли в Париж от Лион още през младежките си години около събитията на '68 година. Високи, слаби фигури, с погледи зад очила с много диоптри, спокойни и дружелюбни. Те носят мъдростта на любопитния човек, преминал през горчилото на живота. Страстни любители на всички видове изкуства, убедени хуманисти в своята природа, задълбочени познавачи на френската философска и обществена мисъл, на хубавото ядене и на още какво ли не.
Ален и Васти са създатели на филми още от средата на 60-те и досега те не са прекъснали да снимат. Кинообразованието си получават сами: минали са през всички етапи на раждането и отглеждането на един филм. Четат много, срещат се със специалисти, общуват с кинематографисти и успяват, правейки филми, да научат това, което желаят да научат, за да правят кино. В началото пет години участват дори в управлението, програмирането и развитието на един независим киносалон в Лион. Когато през 1981 г. двамата започват държавна работа и осигуряват своя екзистенц минимум, решават да посветят максимално заниманията и времето си на изкуството. Не намират за нужно да влязат във водовъртежа на филмопроизводството като продукт за печалба, а правят всичко възможно, за да удовлетворят вътрешното си влечение и си доставят удоволствие от артистичната дейност. Работят с професионални актьори и монтажисти, с текстове на известни и утвърдени автори. Да, и това се оказва възможно. Защото се включват в мрежите за солидарност между хората на изкуството. Те застават на страната на тези сподвижници, които се борят срещу превръщането на изкуството единствено в стока, в спекулативна търговия за трупане на печалби. Работят на 8-милиметрова лента, но така успяват да се справят с личните си скромни средства. Имат си свой кръг на съмишленици и чувството на взаимопомощ е спасение за повечето от тях. Освен филми, Васти се занимава и с изобразително изкуство: тя прави своите картини от снимки, от колажи, от фиксирани образи на света, който ни заобикаля, но видени и съчетани по нейному мигове от света около нас. То е още един експеримент като продължение и превъплъщение на художествената форма на образа.
И.Д.

Ален: Кинематографичната ни дейност може да се характеризира веднага и много кратко с израза: филмиране на словото. Всичко е много просто. Избираме един феномен от това, което четем, чуваме и ни вълнува: художествен текст, есе, диалог, интервю, кореспонденция... Идеята е да не пишем текст специално за целта, а да го вземем наготово. Когато се налага разрешение от автора - искаме го, то е безплатно. И филмът се конструира около тези текстове. Много педантични сме към точното изпълнение на авторовия текст: до препинателните знаци дори! Но в същото време даваме нужната свобода на актьора, за да намери своята интерпретация в изразяването на текста, тъй като внушенията обикновено са различни. Много работа имаме, разбира се, по пренасянето на образа, за разместване, ново възпроизвеждане на формите от текста, но това е част от работата ни за един филм. Така стигаме до филмиране на написаното слово, но то вече звучи по нов, по друг начин. Филмът става представление на езика. Валери Ларбо например казва по повод един превод от чужд език: "Вижте отново как същото е казано по друг начин". И въпреки че става дума за лингвистичен превод на текст, той употребява: "Вижте...". Казва се също, че в една книга се "говори" за това или онова. В този преход от Предавател към Приемател се крие цялото разнообразие и чувствителност, които изпълват изкуството със съдържание. Превежда се един глас на друг глас. В това се състои нашата работа.
Но филмът се конструира и около записа на реалността в един блок от данни: реалността се вгражда в работата на актьора, във възстановяването на битието, където се чуват и виждат в плът и кръв събитията и се запечатва или архивира по своеобразен начин индивидуалният опит. Да се филмира в протяжност на времето, е да се прилага закономерността в причинно-следствената връзка на събитията с неизбежна техника.
Работата ни е самостоятелна, извън институции и мощни финансови мрежи, но тя е колективна, доколкото в нея участват професионални актьори и технически сътрудници, макар и на доброволни начала. Но всички те приемат да се подчинят на естетическите ни концепции. Дълго време филмите ни се прожектираха предимно из нашите кръгове от приятели - кинематографисти, актьори, сподвижници, но ето че от няколко години те познават и други форми на разпространение като експериментално кино: фестивали, специализирани прожекции. Но тези прожекции се правят само по искане отвън, ние не се занимаваме с реклама и разпространение на филмите. Ние сме против търговията с изкуството.
Васти: Ален разказа за филмите ни. Бих добавила нещо за моите картини. И тук нещата тръгнаха от нещо много просто. Моето силно късогледство ми попречи да стана фотограф. Това стана причина да си набавя един апарат, който замени и една друга безинтересна за мене техническа дейност: какво става с филмите, след като се изщракат. Открих за себе си полароида. Апаратът прави всичко сам в момента. За мене беше и остана идеалният уред за запечатване на образи. При него има истинска снимка: автономен е, не позволява никакви интерпретации след снимането, няма повторение, модификации на образа. Всяко снимане дава уникален образ. Нито има ретуш, нито размножаване. Това, което е хванато в образа на полароида, е точно изображение на уловения миг и то на малко разстояние: хора, предмети, цветове, пейзажи... Нищо не е нагласено. Това е живата случайност и автентичност. Всичко може да влезе в кадъра и да стане матрица за други образи. От такива матрици създавам картините си. Започвам да уголемявам, да прехвърлям образи и форми, да отнемам части, да ги оцветявам, препокривам - и още много методи за трансформация използвам. Така фотографията се изгубва или отстъпва на заден план. Но тя остава винаги като модел за верификация.
Вълнува ме преходът от оригинал към копие. Постигам го чрез лабораторна работа, която безспорно замъглява стойността на оригинала, но всъщност създавам един нов оригинал на образ-копие. В началото е един полароид, след това идват новите оригинали, но те уж са копия, а в действителност не са: никое копие не може да съвпадне с оригинала. Така въвеждам за себе си понятието "автентично оригинално копие". Излагам често трите опорни материала на един образ: полароид, матрица-копие, преработено копие. Посветила съм се на някои серии повтарящи се образи, такива, които не са подложени на комерсиалност.
Излагам картините си на приятелски начала. Подарявам. Ние не искаме да комерсиализираме изкуството. Но ако някой хареса нашия начин на предаване на идеи чрез образите, защо да не си го позволи. За нас е много приятно да споделим казаното с друг.
Ален и Васти: В София често ни задаваха въпроси: къде сме учили и какво сме завършили, след като правим филми, картини. Ето тук не можем да ви учудим и да комерсиализираме предварително с престижни дипломи и звания нашите резултати от удоволствието да се занимаваме с изкуство, да създаваме изкуство. Така неизбежно се стига до темата за маргиналното изкуство или за изкуството на маржа, на ръба и около него.
Струва ни се, че в маргиналното изкуство често се влага конотация за обезценяване на резултата от работата, което ние не поддържаме или не намираме за съществено. Маргиналното внася по-скоро елементи на приближаване на две или повече области и създаване на нещо между тях, нещо комбинирано от тях. Но нека не избързваме, а да разграничим нещата: маргинално спрямо кого и какво? Маргинално е това, което се диктува от Системата, или е онова, което стои извън Нея?
Трудно може да се намери изкуство, което да не е на ръба или на браздата между няколко основни дейности. Нима това е решение, което взимате една сутрин, пиейки кафето си? На ръба на какво? За какво? Спрямо кого? Дали се отнася до "коридора" на конституирани вече групи или до естетически течения, до сноп от институции, до цялостни системи? От друга страна тази "ивица" от срещи е много подвижна, тя се отмества непрекъснато. Има ивица и ивици. Може да си в ивицата или в маржа, може да си с нея, до нея, покрая й, извън нея и т.н. Разнообразие в езиковите форми, разнообразие в същността на явленията.
Маргинално ли е нашето изкуство? Що се отнася до образованието ни като кинематографисти - може би да. Ние се опитваме да бъдем мислещи зрители за света около нас и оттам да тръгнем, когато решаваме да правим кино. И така повече от 30 години се опитваме да създаваме нашия онтологичен реализъм в образа. Но нима тези, които се наричат професионалисти, не правят същото? Всеки отбранява своя дял на независимост, своята маргиналност, своята самота. Не е ли маржът по-скоро постоянното отиване и връщане от една до друга граница, уточнена нематериално? Но да не забравяме, че маржът е политика. Не сме ли изхвърляни като боксьори върху кордите на ринга, когато решим да не сме съучастници на планетарния триумф на глобалния икономически ред и пазарна икономика, на системата на всеобща експлоатация или на триумфа на двойствения език и безсилието пред въвеждането му?
Не винаги маржът обезателно означава отхвърляне. Що се отнася до филмите, те могат да се създават извън различните официални системи и институции, но също така и без тотално да се отказва някакво евентуално сътрудничество с тях. Маржът е и адаптиране, гъвкавост, движение, но само дотогава, докато те не подложат на изпитание свободата на творбата. Защото според нас маржът не е мястото, от което започват филмите, а мястото, докъдето достигат филмите, веднъж направени. Да правиш изкуство "встрани" е осъзната необходимост да не печелиш пари чрез него, а да печелиш зрители, съмишленици, защото не продаваш творби и заедно с тях не продаваш себе си.
Петр Кубелка например пише към каталога на изложбата "Историята на киното": "Ето филми, които не ви служат за развлечение, като тези, създавани в услуга на индустрията. Всеки автор използва своята граматика, развива своите потребности. Те трябва търпеливо да се изучават. Но тези филми представят това, което самото кино донесе на човешкото размишление и което никое друго изкуство не можа да направи, нито да изрази чрез средствата си. Тези творби са родени в трудни условия, извън индустрията и нейните регламентиращи закони. Тези филми са направени въпреки индустрията и опасностите на прякото налагане на влияние. Ако се търси живо кино, трябва да се предостави място на не-индустриалното кино." Кубелка говори за специфичното, за експерименталното, авангардно кино, за киното, свързано предимно с образното мислене. Интересно е да се констатира, че днес може да се приложат тези принципи към киното на маржа, независимо каква е артистичната му тенденция. Това е кино извън доминиращите комерсиални версии, където царуват професионализмът и парите, насочени главно към развлечението. За него остава малко място, защото то пренебрегва Системата или се бори в нейните рамки.
На какво ниво обаче се осъществява връзката между маргиналното и немаргиналното? Кой е в маржа: дали Александър Сакуров например, който намира кредити в Япония, а не в Русия и, прави кино, което омагьосва зрителя, но остава извън класациите, или млад французин, който с мъка събира пари, за да реализира филм върху съвременната младеж?
Защото все пак маржът в изкуството е най-после въпрос на същност и на съдържание. Констатира се все повече, че филмите, достигащи до признание, тези, които се разпространяват, критикуват, класират и т.н., са все по-малко новаторски филми. Те все по-малко разклащат статуквото на реда, все по-малко разместват местата на ценностите, все по-малко предлагат неизвестни гласове. Докато "истинското изкуство", според думите на Жан Люк Годар, се крие в маржа. Той твърди, че "Културата се е превърнала в правилото; изкуството - в изключението."

Искра Дандолова


София-Париж