Още ме търсят,
значи съм жив


Приживе на Дечко Узунов на мода беше версията за неговата вечна младост. Тъй като беше най-възрастен от "старците на съвремието", както ги наричаше Светлин Русев, повтарянията за творческата му младост умиляваха публика и обкръжение, предизвикваха съсловна възхита и режисирани реакции относно артистизма, виталността му и ненаситната му продуктивност. Всъщност Дечко Узунов си беше старец по възраст, открай време и несъзнателно вкопчен в епикурейската философия, от която изтръгваше не само творчески импулси, но и практически поуки за справяне с живота. Като жив човек и жив художник той бе изтъкан от такива несъвършени свойства и компромиси, за които сам си даваше сметка. Веднъж изказаха възхищение от рядката му трудоспособност, търсачество и обновление на изкуството му, а той отвърна безцеремонно "Рисувам, постоянствам, откакто остарях... А преди! Стоя пред статива и с четири очи гледам някой да се обади и да ме покани да изляза..." Една касета, която смятах за изгубена, преди време ми възкреси гласа на Дечко Узунов. Годината е 1979-та. "Старият пан е все още жив" - помислих си и в този момент гласът от отвъдното ми отговори "След като още ме търсят, значи все още съм жив".

Д.У.: Аз по натура съм повече лирик. Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен - като изписано любовно писмо... Може би защото и в миналото, и сега съм дружал с поети и винаги ме е интересувала поезията. Много дружах с Николай Лилиев, с Багряна, с Дора Габе, с Веселин Ханчев, който ме е инспирирал, с Левчев, Димитър Методиев, Павел Матев - дори направих рисунки за неговите "Неосветени дворове"... В същото време някак свързвам музиката с живописта. Има някакъв синтез между изобразителното изкуство и музиката - по ритмика, чувствителност, абстрактност - макар таз дума да е фатална. Другарувах с Любомир Пипков, Петко Стайнов, Панчо Владигеров и се влияех не само от тяхната музика, но и от личното им обаяние.
Чува се скърцане на врата. Намираме се в стаичката в СБХ, отредена му като председател на АИАП.
Д.У.: Ти кога завърши? (отговарям) Браво, браво! Аз като преподавател никой път не съм искал да наложа моя стил, а винаги съм търсел онова, което младите имат като лично изразяване. Затуй моите бивши студенти станаха изявени в различни стилове - да кажем Светлин Русев е един, Калина Тасева - друга, Сашо Поплилов - различен и прочие...
Аз: Наскоро в Благоевград показахте картината "Каин и Авел". Има ли в нея политически нюанс, или е общочовешка като замисъл?
Д.У.: Има, има... Това е библейска тема, която сега по съдържание звучи съвременно. Отнася се и за България, и за света. Хората се избиха, всички застанаха едни срещу други, завистта ги налегна. Историята на Каин и Авел е първата завист, първото братоубийство. Тази тема и през средновековието, и през ренесанса не е много правена от художниците. Винаги е съществувала в света, а пък художникът като че не е смеел да я докосне. За мен тази тема е много съвременна, много актуално звучи...

22 юни 1983 година. Дечко Узунов е открил изложба с няколко живописни цикъла. Изрисувал е себе си като пророк. Говореше се, че има нещо леонардовско в автопортрета му, но потръпвах, като виждах обречеността в този старчески лик. Този път сме на "ти" и на кафе. Дечко Узунов продължава да пуши своя "Голоаз" с хубавото си цигаре. Върху аристократичните му ръце сребърният пръстен с корал добива особена стойност.
Д.У.:
Да покажа пространството в живописта - това ми е целта. Знаеш какво е "инспирира"? Излизаш от един стар музей, например от Прадо или Амстердам, и изведнъж искаш да фиксираш онуй, което си усетил непосредствено. Нъл мъ разбираш? Извикваш старото, за да го видиш поновому... и се получават едни пространства... Видиш ли как ме хвана, знаеш. Умно момиче си. На кого си се метнала? Ти ако си забелязала, показвам няколко серии. Едната е "Над земята", после два пейзажа от Добруджа и Тракия, после идват "Националните мотиви" - те не са нито фигури, нито пейзаж, обаче съдържат влияния от фолклора и стремеж да се получи усещане за българското... То аз се инспирирах от едно ходене в Копривщица. Като видях носиите на селянките, направих едни бележки. После взех един костюм и го обърнах хоризонтално. Загуби се човекът, а пък останаха цветовете.
После говорим за акварелните голи тела.
Д.У.: Може да е японско и китайско да е - с подобна чувствителност. Наскоро един другар (Милко Балев) пита "Кога ще ми дадеш едно голо тяло?". Моите са целомъдрени, викам. Много са такива... неземни. Не са от натура. Спомен са...
Питам го как сяда да рисува.
Д.У.: Аз турям едно бяло платно. И много съм доволен, ако Олга ми е изчистила вече палитрата и измила четките. Пред платното най-напред се питам какво искам да направя. То е същото, когато някой седне да пише стихотворение или ноти, разбираш ме... Аз, да кажем, направих сега сума голи тела с блажни бои, но както стават по акварелите. Искам да получа оная нежност и оная чувствителност, която се съдържа в акварела... Като погледнеш и старите ми работи, ще видиш, че има връзка със сегашното. Даже ако почнеш от "Детски портрет". С чистотата на "Детски портрет" полека-лека съм тръгнал насам. А, какво щях да ти кажа... Взех да ставам философ на стари години. Дали не съм изфирясал? Дохождат ми напоследък едни мисли в главата... страшни. Гледах снощи по телевизията архивни филми. Показаха страхотни неща. Преди 70 години тълпа народ отива нанякъде - стачка ли правят, на война ли отиват?.. И си мисля - нито един от тези, които видях там, нито един не е жив сега! Това бая ме сепна. Файтонджии, шофьори, жени, върви войска, народ, страшна навалица, и нито един от тях не е жив. И какво е останало - нещо предметно, нещо в изкуството и поколението от тях. Виж колко страшно е преходното!... Питат ме защо съм се направил в автопортрета по-възрастен. А аз взех вече да се оглеждам - туй, дето съм направил, ще доживее ли или няма да доживее...
Разпитвам го за Рисувалното училище.
Д.У.: Най-напред започнах при Петко Клисуров. Той беше голям педант. И благодарение на това, че беше педант, ни научи много строго да рисуваме. Той казваше: "Защо си изместил стола? Виж зеницата на окото, малко вдясно трябва да мине - все едно един косъм, цепен на две". След това при Стефан Иванов бяхме в горните курсове живопис. После заминах за Мюнхен в ателието на Карл фон Маар... За първи път се срещнах с голямото изкуство - с Рембранд, с Тициан, с Веласкес. Модерното изкуство ме смути... Аз бях по времето, когато Каспар беше модерен, Ханс фон Маре... А бе аз съм от времето на Щук, Либерман, Хаберман... Много по-късно виждам аз Герника, виждам Дюфи, виждам Брак! Гуерника ме смути най-напред... Чакай, викам, тъй ли можело да става изкуството! Но това е чак 1937 година. Тогава беше изложението в Париж. В съветския павилион за първи път видях "Работник и колхозница" на Мухина, за първи път влязох в контакт със съветското изкуство... А при входа - една грамадна карта на Съветска Русия и всичкото от безценни камъни. Малее! До тук - рубини, до тука - диаманти, а планините с изумруди. По това време ме запознаха с Пикасо в изложбата на Миро. Тогава Миро правеше едни други неща, едни земни кютуци... То Найден Петков тъй почна. Червена испанска земя... След туй се освободи и отиде вече до своите неща.

Ето откъси и от последния документиран разговор с Дечко Узунов. Този път съм го записала на ръка. 13 март 1984 година. Разположили сме се в заседателната зала на СБХ - Дечко Узунов, Светлин Русев и неколцина млади художници, ученици на Светлин от първия му випуск. Всъщност диалогът се водеше между Светлин Русев и бай Дечко, а ние бяхме благодатен фон с реакциите си.
Д.У.:
Аз им разправях за времето, когато се срещнах със социалистическия реализъм, както го разбираха през 50-те години. Та ако те го срещнат - да устояват.
Св.Р. (с нескрита ирония): Те са го минали този етап. Ти по-добре разкажи как беше при Петко Клисуров, какъв рисувач си!
Д.У.: Петко Клисуров беше италиански възпитаник. И друг път съм го казвал - Петко Клисуров ни научи да бъдем педанти в рисунката. Моделът е на 4 метра, а той носи бинокъл, да видим точно къде са зениците. Иван Пенков, който беше артист, като чуеше мярката с "разцепения косъм", лошо му ставаше. Но Клисуров ми разреши да рисувам с блажни бои. И първата ми работа беше портретът на Иван Пенков. Голям чешит беше той. Митов му писа двойка по история и той се разсърди, а иначе приказваше като разпран дявол. Чак аз като станах преподавател, му подписах дипломата. Смешна работа... Пък и Иван беше повече театрал... Беше много рус, а баща му, фотограф, широк социалист. Питаха го: "На кого си се метнал такъв рус", а той: "Баща ми като ме направил, ме забравил във фиксажа"... По мое време Иван Мърквичка все още беше в Рисувалното училище. Друг интересен преподавател е Иван Ангелов. Той рисуваше артистично и ме научи да рисувам с въглена нашироко, да правя щрихи с размах. Цено Тодоров и в портретите си, а пък и инак беше склонен към философстване. Стефан Иванов, който ни поде в горните курсове, по едно време изкара някой си Димитров в нов Рембранд. А сега никой го и не помни. Като дойде Никола Маринов - той раздвижи духовете. Негов любимец си остана Илия Петров...
Св.Р.: Я кажи нещо за Иван Милев.
Д.У.: Той е син на овчар от Къренската махала на Казанлък... Мъчно влезе в Академията. Той беше под влияние на виенския сецесион и имаше увлечение в театралната постановка. Направи изложба в павилиона на Градската градина. Никола Ганушев ги водил целия клас на екскурзия в Италия. А Иван все вървял намусен. "Какви са тези камънаци?", викал. Той все опозиция на всичко беше. Ожени се за буржоазна жена. Нарисува тронното слово. Притесни се. Пречупи се. После умря, но даде път на много. Кирил Цонев пък го зная от Мюнхен. Беше едър, разпуснат, и дюкянът му разпуснат. Ожени се за редакторката на "Югенд".
Св.Р.: Кажи нещо за "Родно изкуство".
Д.У.: Навремето имаше голяма търпимост между дружествата. "Родно изкуство" събра големи художници: Асен Белковски, учил при Репин, Стефан Иванов, Майстора, Елена Карамихайлова, Борис Денев, Ненко Балкански, Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Милев. По-късно, през 1939 г. се основа Съюз на дружествата. Избраха ме за председател, а за подпредседател - Александър Жендов. Секретар стана Преслав Кършовски, а Саркисян - финансов секретар. Тогава издействах да ходят художниците в зоологическата градина безплатно и да се возят в железниците на половин цена. Иван Милев го помня от ония времена все скумросан. Борис Иванов пък рисуваше овчарчета, облегнати на геги. Щъркелов и Никола Танев - от тях купуваха.
Св.Р.: Никола Танев бил по-остър в оценките си.
Д.У.: Имаше той един пейзаж от площад "Света Неделя" - интересна работа. Но после започна конфекцията. В наше време я поде Петко Абаджиев.
Св.Р.: Я кажи как правихте колективната картина "Текезесарска конференция"?
Д.У.: Скицата наистина е много хубава. Но на нея го нямаше Вълко Червенков. От учениците ми участваха Калина Тасева, Лиляна Дичева, а Владимир Гоев имаше по-скоро литературно участие. Той беше идеологът. Бойчо пък (Григоров) правеше портрета на Сталин за дъното на композицията. Аз взех предния план. Някои работи се получиха хубави. Абе, такива времена бяха. И аз бях формалист. И аз си направих самокритика. Имаше такива моменти. И Майстора беше критикуван. Можеха да се правят само етюди, а голите женски тела минаваха за формализъм. Като ни викат за критика, аз казвам: виновни сме, та дано да се оправи работата.
Тогава с Ненко Балкански сме рисували образа на Сталин за един митинг на сто квадратни метра. Разпрострели сме се на площад "Девети септември" - аз при бръснарницата, а Ненко чак при Народната банка. И разговаряме върху творбата с телефон.
Св.Р.: Много неща е видял Дечко Узунов. Знае изкуството от един косъм до един метър, от академизма до реализма на 50-те. А като сега никога не си рисувал. И толкова много.
Д.У.: А, имаше и застой. А сега, чудна работа, все рисувам. И аз като "мадоната от спалните вагони" не мога да откажа на никого картина, за всички изложби давам. Рисувам и на старо платно. Понякога излиза хубаво... Аз последните неща как ги правя - на палитрата разбърквам 5-6 тона, за да не ги търся на платното, а да ги имам готови. И започвам с широката четка. Получава се особена смес, която трябва да звучи правилно. Веднага търся центъра. Повториш ли го - раздвоява се. Трябва да събереш на фокус всичко, което искаш да кажеш. Защото е особена работа нашето - магия. Дали сте гледали стенописа в НДК? Там съм търсил движението и фактурата да е кадифе. Светлината ли? Тази светлина не мога да кажа как става. Тя, боята, изглежда мръсна на палитрата, а върху стената - свети...
Св.Р.: Имаш много здраве от Корнелиу Баба. Затворил се е - не иска да види никого.
Д.У.: Ще се издържи и това време, дето иде...
С тези думи записките ми прекъсват. Откъсите от тези автентични документи връщат духа на словото и характера на Дечко Узунов. Всичко друго вече ми се струва приблизително, интерпретация, чувала съм и от Ненко Балкански, и от Дечко Узунов, че интерпретаторството те не го считат за чиста проба изкуство. А в документалната проза си е явна фалшификация, която някои наричат белетристика, за да се оправдаят.

Бисера Йосифова


Дечко Узунов
1899 - 1986

Изложбата,
представена
в галерия
“Шипка’’ 6, София,
е събитието,
увенчаващо
честванията
на 100-годишнината
от рождението
на художника,
обявен
от ЮНЕСКО
за световно
известна личност
на 1999 година.