Мавзолеят,
интелигенцията
и диктатурата
на политариата

Разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров се извърши без санкцията на обществения мисловен процес. Без интелигенцията да е свършила своята работа. В състояние на обществено безсъзнание.
Безсъзнанието продължава, защото интелигенцията още не осъзнава случилото се. Не осъзнава, че беше елиминирана от собствената си територия, че беше експроприирана най-важната й функция - да извършва общественото мислене. В рамките на социалното тяло ръката извърши деяние, без да се допита до ума.
Деянието се извърши без никакъв повод, без никаква консултация със специалистите, без обществено обсъждане, без да се знае какво ще се прави на това място, дори без конкретен проект. Липсва не само едрата мисъл какво да има тук, но и най-дребната мисъл за временното решение. Така например каменното стълбище, което води към площадката на мавзолея, беше едновременно и запазено, и изпотрошено.
Проведеният преди няколко години конкурс за това какво да се прави с бившия мавзолей - след като вече тялото на Димитров беше изнесено оттам и погребано - не даде никакъв резултат. Всички идеи за това как да се премахне, затрупа, пакетира, разреже или дострои гробницата бяха под равнището на сградата на Георги Овчаров. Нищо по-качествено не предложиха и участниците в проведения това лято конкурс за центъра на София. Ясно стана само, че техните творчески възможности са посредствени - във всички случаи, в които премахват или префасонират въпросното архитектурно произведение.
Никой така и не разбра защо всъщност беше разрушен мавзолеят? Или, казано иначе, кой имаше полза от това?
Изказани бяха всевъзможни обяснения, едно от друго по-несъстоятелни. Разрушаването не беше нито полезно за някакви предизборни цели (вредно беше), нито за някакво подобряване на образа на България пред света (влоши го). Не беше от полза нито за някакви вътрешнопартийни борби сред управляващите, нито като някакво психично въздействие върху колективното подсъзнание. Всички подобни обяснения говорят само за интелектуалната нищета на своите привърженици.
А вярното обяснение е в съвсем друга посока. То сочи, че разрушаването на мавзолея беше акт на обществена деменция, на болестно състояние, при което главният мозък на обществото е или сам по себе си нефункциониращ, или отрязан от останалата част на обществения организъм. При което и единият, и другият са обречени на смърт.
Начинът, по който беше разрушен мавзолеят, показа пълната степен на маргинализация на интелигенцията: нейното елиминиране от главната й функция - извършител на обществения мисловен процес. Експроприаторът на тази функция е изпълнителната власт. А интелигентският статут на политиците е по определение нисък. Те са пролетариите сред интелигенцията.
По определение професионалният политик е лош интелектуалец и истинският интелектуалец - лош политик. С изключение на изключенията. Политикът не бива да си позволява да извършва работата на интелектуалеца, защото я върши лошо. Той следва да се опира на извършената от истинския интелектуалец работа и да намира начина за осъществяване (изпълнение) на добрите идеи.
Когато обаче политикът си присвои (чрез средствата на изпълнителната власт) прерогативите на обществения мозък, от това не следва някакъв "друг" (политически) мисловен процес, а просто отсъствието на мисъл: деменция, безумие. И осъществяването на подобна немисловност става единствено чрез диктатурата на политариата.
Политариатът е онова състояние на политически властващата група люде, при което те значително надхвърлят своите политически (и съответно властови, изпълнителни) пълномощия във всички направления. Властта има естественото свойство да иска да се разраства до безкрайност и всяка общност минава през множество провали, последвани от революции, войни, национални катастрофи и пр. - докато създаде институциите и обществената зрелост за обуздаване на това властовластие.
Разбира се, под небето никога не е имало "диктатура на пролетариата", но в ХХ век много често се е стигало до диктатура на политариата: болшевизмът в Русия, фашизмът в Италия, националсоциализмът в Германия, франкизмът в Испания, маоизмът в Китай, диктатурите в страните с "народна демокрация", в Латинска Америка, Африка и Азия, независимо дали стоят зад комунистическа, антикомунистическа, ислямистка идеология, или просто зад щиковете на армията. Във всички тези случаи подобни диктатури възникват върху провала на предишния режим.
След 1944 г. и провала на предишния режим в България естествено настъпи диктатура на политариата от съветски тип. Но отношението на комунистите към интелектуалците беше друго. Компартията смяташе интелигенцията за важна. Преследваше я. Ухажваше я. Страхуваше се от нея. Плашеше я. Подкупваше я. Ласкаеше се от нея. Надхитряваше я и биваше надхитрявана. Но собствено мислеше само за нея - и ни най-малко за уж "властващите" работници и селяни. Причините за този пиетет към интелигенцията могат да се търсят както в самата идеологическа същност на комунизма, а също и в това, че всичките му създатели бяха интелектуалци.
Самата сграда на мавзолея на Димитров беше най-ярък пример за такъв пиетет. След смъртта на "вожда и учителя" властващата тогава компартия не се обръща нито към "съветските другари" за един сталинистки псевдо-класицистичен проект, не потърсва някой архитект-партизанин, ремсист или активист, а се обръща - след блиц-конкурс - към най-добрия български архитект от ХХ век. При това завършил в Мюнхен.
Сградата на мавзолея - особено след падането на комунизма, погребването на Димитров и отпадането на псевдо-сакралните функции - може да се разглежда именно като една победа на интелектуалеца над политиците.
Защото доминиращият по това време идеологически стил е именно сталинисткият псевдо-класицизъм и в целия този период - чак дълго след смъртта на Сталин - във всички "комунистически" страни на Централна и Източна Европа никой не е изградил сграда, която може да се мери в стилово и професионално отношение с произведението на Овчаров.
Мавзолеят на Димитров е - уви! уви! уви! - най-перфектното произведение на българската архитектура през ХХ век. Най-професионалното. Най-стилното. За съжаление.
Казвам за съжаление, защото цялата ни архитектура през този век е посредствена, второразредна, лишена от вдъхновение, епигонска. Лишена от дълбока връзка с традицията ни. Лишена от връзка с природата. Най-тягостна е бездуховността в храмовото строителство, където са пропуснати историческите шансове да се създаде - най-сетне! - новият български Храм. Посредствеността на сегашната катедрала "Св. Неделя" - новосъздадена след демоничния взрив в 1925 г. - показва колко посредствено е било и чувството, и вдъхновението на тогавашното ни общество.
А достатъчно е да се върнем в XIX век - и то във времето на турското иго - за да видим как същият този народ е можел да създава истински архитектурни шедьоври. Не само сградите на Рилския манастир (след пожара), но и десетките хиляди къщи в градове и села като Пловдив и Копривщица, Ковачевица и Боженци, Трявна, Мелник, Калофер, Търново и т.н., и т.н. Достатъчно е да влезем в един карловски двор, за да видим съвършената овеществена от човешкия вдъхновен труд хармония между камъка, земята, дървото, керемидата, варта, течащата вода, слънцето, сянката, цветята, дърветата, уханията, цветовете, обемите, пространствата. Както в Св. Троица на Андрей Рубльов, всяко нещо се покланя на всяко друго. И майсторството е стигнало до такова съвършенство, че е станало незабележимо.
Нищо такова няма в българската архитектурна мисъл и практика през ХХ век. На власт са или безличното епигонство - или модернизмът. Епигонството, бидейки безхарактерно, не създава произведения. Единствените същински архитектурни произведения със стил и характер в случая са творбите на модернизма. И сред тях се открояват две. И двете на Г. Овчаров: на първо място мавзолеят на Г. Димитров в София (1949 г. - в сътрудничество с арх. Рачо Рибаров) и на второ - Градският дом в Бургас (проект 1927 г.; реализация 1935-1949 г.).
Все пак палмата на първенството следва да се даде на мавзолея: най-пестеливата, най-минималистичната, най-простата сграда в българската архитектура, при което с пределна икономия на средства се осъществява изцяло един класически архитип. Овчаров едновременно и цитира античния първообраз, и заедно с това осъществява последователен архитектурен манифест на рационализма, нео-класицизма (принципно различен от псевдо-класицизма), кубизма.
Трудно е да се прецени как партийните другари от типа на Вълко Червенков са възприели тази явно "формалистична" стилистика. Може би са били респектирани.
Но и не само те. Показателно е, че враговете на комунизма в България, които прехвърляха своя антикомунизъм и върху архитектурното произведение, не създадоха нито един отрицателен или подигравателен прякор на бившия мавзолей.
Без съмнение диктатурата на тогавашния (в 1949 г.) политариат - и най-вероятно преките "указания" от Москва - са довели до кощунственото и противоестествено решение за мумификацията и експонацията на непогребаното тяло на Г. Димитров в сградата на мавзолея. А заедно с това и до създаването на целия псевдо-партиен ритуал около "мумията". Това е било един акт на обществена деменция, при който властта напълно е елиминирала обществения мисловен процес и неговия основен субект - интелигенцията. Всеки малко от малко мислещ човек би указал пълното безумие - не само от християнска, но и от собствено комунистическа гледна точка - на тази мумификация.
Но. Комунизмът падна. Димитров беше погребан другаде. Целият партийно-държавен ритуал с гвардейците беше отменен преди много години. Нямаше някакъв остатъчен комунистически псевдо-култ към сградата. Тя не пречеше и на никакви обществени функции. Оставаше - чрез умствен труд - да се преосмисли функционално тази сграда, което беше собствено работата на интелигенцията. И което тя имаше капацитет, но нямаше воля и структура, за да осъществи.
Залезът на българската интелигенция през последните 10 години е обезпокоителен за нея. От водеща обществена сила в 1989 г. днес тя е напълно маргинализирана и елиминирана дори от нейната собствена работа: обществения мисловен процес.
Разбира се, тук аз не меря нещата с високите и истински меродавни аршини на духовността и християнството, а със собствените мерки на самия (бездуховен) ХХ век, на самата интелигенция, на самото гражданско общество, демокрацията, толерантността, разума.
Разрушаването на мавзолея, проведено в пълен разрез не само с принципите на обществения консенсус, диалога, демократизма, плурализма, толерантността и всички други стълбове на развитите европейски общества (т.е. "европейските ценности"), но и със самата същност на обществения мисловен процес - показва, че днешното наше общество не мисли.
Управляващите са изпаднали в състоянието диктатура на политариата и свързаната с това деменция. В същата деменция се намира - продължава да се намира - и тъй наречената "левица". Всички те дотоклова са изпаднали от мисловния процес, че не могат да осъзнаят изпадането. Не виждат проблема. Не разбират за какво става дума.
Единствено интелигенцията - доколкото я има - може да осъзнае и осмисли собственото си обезсмисляне. Да осъзнае, че нейното елиминиране води не само до умствена безработица, не само до умствена сиромашия и фалит на собственото й предприятие. Но и до разпад, разтление и смърт на цялото обезумяло и обезглавено общество. Защото когато Бог иска да погуби някого, първо му взема ума.

Георги