С Хулио в храма
...И изведнъж се появи Хулио Иглесиас. Без подгряваща група, без нагнетяващи анонси и предварително оркестрово напудряне. Излезе и веднага започна диалог на "ти". Нямаше фамилиарност. Беше съвсем естествено като между отдавнашни познати.
Хулио Иглесиас пя за пръв път в София на 16 септември в зала 1 на Националния дворец на културата. Присъствието му дължим на "Мега Музика"
Комплексарите - скептици, които са родили афоризма, че звездите в поп- и рокмузиката изгряват от Запад и залязват на Изток, и сега се опитаха да сътворят остроумие. Нещо от рода на това, че Хулио е изпял песента си любимец на сантиментални дами със затихващи функции. Сигурно и на тези дами е любимец, но в зала 1 съвсем не лъхаше на климактериум. Там всеки намери своето от микрокосмоса на Хулио Иглесиас: тинейджърите -. латино-фиестата, улегналата публика - лириката, откровенията, а всички заедно - пречистването като в храм. Защото дори и без вербалните послания, музиката на Хулио си беше неуморна проповед за любов. Колкото до "изпяването на песента", след два часа и половина рецитал без паузи, едва ли някой би се осмелил да твърди, че старият лъв уморено пълзи към финала на кариерата си.
За разлика от другите звезди от звездния дъжд, който ни поръси напоследък, Хулио Иглесиас не стъпи на българския подиум невеж и бос, за да ни открива тепърва като жители на тера нова. Бил е вече тук още през 1973-та на "Орфея". И то в зенита си - само пет години след като е спечелил награда на един от най-престижните фестивали в Испания със своята "La Vida Sique Igual" ("Животът продължава") Впрочем песента е емблематична за втурването на музиката в биографията му. Днес и за предубедените е ясно, че Хулио е артист по природа, макар че е стъпил на сцената почти по неволя. В младостта си тръгва към кариерата на дипломат, по-късно се осъществява като вратар на младежкия футболен отбор "Реал" - Мадрид. Следва катастрофа, която го приковава за две години. Тогава настъпва обратът. Започва да пише поеми, просвирва на китара. С времето музиката от терапия се превръща в негова страст. В историята на попмузиката и звукозаписната индустрия Хулио Иглесиас влиза с впечатляващи рекорди - записан е в книгата на Гинес с продадените 100 милиона копия на албуми до 1983 година, към това се добавят диамантена плоча, мулти платинен диск, около 80 албума... И т. н. Извън главозамайващата за една 30-годишна кариера статистика Хулио Иглесиас блести с невероятната дарба да разговаря с публиката чрез музиката си. Диалогът се води в едно постоянно пианисимо, в което се чуват и най-тънки нюанси. Видяхме го в познатата от клиповете поза - приседнал на високото бар-столче. Привидно статичен е. Пластиката се изчерпва със загатната стъпка, с танцов щрих и с движенията на дясната му ръка - тя е като гръмоотвод, през който преминава невероятна музикална енергия, редуцирана в нежност и финес. В другата му ръка е микрофонът. Сраснал се е с него, техниката му да си служи с него е съвършена, минава ми през ум, че не дай си Боже, ако някой ден Хулио загуби гласа си, ще продължи да прави музика само чрез микрофона. Е, сигурно и чрез перфектните музиканти зад себе си, които улавят всяко негово трепване, дихание и мисъл дори, за да ги поемат и продължат. Като на игра преминава от английски към френски, после към испански... Езиците, на които издава своите албуми, са общо шест. Това сигурно е в зависимост от изискванията на завоювания пазар. Но при Хулио Иглесиас комерсиалният момент щастливо се съчетава с умението му да превръща особеностите на езика в част от атмосферата на музиката си. В нея авторството се оплита с цитати, евъргрийните с хитове, връщането към миналото е без носталгичност, а като естествено вплитане на историята в настоящето.
Хулио Иглесиас и без да дава интервюта, ни убеди, че е космополит. И макар изкуството му да принадлежи към най-тленния жанр, то е и някак си извън всякакви времеви граници.
Сбогуването от сцената продължи близо час.

Елена Драгостинова