Косово -
една провалена стратегия
Кризата в Косово остави един отворен въпрос: защо Слободан Милошевич капитулира? Въпреки че има много интерпретации по тази тема, нито една сама по себе си не е достатъчно убедителна. Дори съчетани една с друга, те пак не успяват да обяснят защо въздушната операция, продължила 79 дни, внезапно принуждава Белград да развее бяло знаме.
Основните обяснения могат да бъдат резюмирани по следния начин.
Първа версия, която първоначално бе провъзгласявана от говорителите на алианса: НАТО e военен победител. Милошевич се предаде, тъй като бомбардировките срещу неговите войски накрая станаха ефикасни, най-вече след като Армията за освобождение на Косово изкара сръбските сили от техните скривалища и прикрития.
Неубедителността на тази версия се състои в това, че, както днес е ясно, сръбската армия се изтегли от Косово в доста добро състояние, без въобще да е претърпяла материалните и човешки загуби, обявени и твърде преувеличавани от НАТО. От военна гледна точка операцията претърпя неуспех.
Втора версия, вечен отговор на говорителите на НАТО: НАТО е стратегически победител. Милошевич се предаде, тъй като бомбардировките срещу сръбската икономическа инфраструктура накрая станаха твърде болезнени.
Проблемът на тази интерпретация идва оттам, че дори да са били мъчителни, бомбардировките не оказаха влияние върху сръбския дух, нито сред гражданите, нито сред войниците, а сръбската армия изглеждаше напълно готова да дочака НАТО да събере кураж да предприеме сухопътна война, за да й нанесе значителни загуби от политически характер. Относителният икономически дискомфорт на населението би могъл да е добре дошъл за Милошевич, който не блести с особена загриженост за народа си.
Трета версия, възприета от служителите в Белия дом: НАТО, неуморим боец. Милошевич се предаде, тъй като разбра, че НАТО спокойно се подготвя за сухопътна война и че американският президент малко по малко се съгласява с тази стратегическа необходимост.
Обаче е ясно, че по времето на сръбската капитулация подготовката на НАТО за сухопътна война беше разклатена. Казано иначе, като се имат предвид многократните заявления на президента Клинтън, че няма да се води сухопътна война, човек се пита дали американците, като водачи на коалицията, биха намерили кураж да предприемат една операция, която би могла да вземе човешки жертви.
Четвърта версия, възприета от Държавния департамент: политическият успех на НАТО. Противникът се предаде, тъй като най-накрая разбра, че въпреки първоначалните му сметки, НАТО остана единна - благодарение на постоянни дипломатически консултации, и би продължила с бомбардировките, каквото и да стане.
Този аргумент със сигурност отразява част от истината, но не обяснява защо Милошевич се огъна така едностранно и внезапно. Още повече, ако се замислим за военната неефективност на бомбардировките, за още по-ограниченото икономическо въздействие на стратегическата въздушна атака, за недостатъчната готовност на американците да се бият по суша. Обществената пасивност и доброто състояние на сръбската армия остават главните козове.
Пета версия, поддържана от тези, които смятат, че Русия е съюзник, дори когато е ясно, че не е: Русия - спасител на НАТО. Сърбия капитулира, тъй като Русия, след като открито я подкрепяше, на 3 юни изведнъж се присъедини към западния лагер, оставяйки Белград в изолация и без друга алтернатива.
Тази версия, открито защитавана и от главнокомандващия КейФОР британски генерал Майкъл Джексън, изглежда най-допустима, особено ако се разглежда редом до другите "обяснения".
Но тази версия не обяснява по-добре от другите какво е било намерението на Русия, след като изглежда, че прие западните изисквания за пълно изтегляне на сръбските сили (преминавайки отвъд условията, поставени по-рано от НАТО), нито причината за внезапното огъване на Милошевич. Отговорът на тази енигма може да бъде намерен при внимателен хронологичен анализ на реакциите на Москва на кризата, по-специално в на пръв поглед странното отношение на Кремъл през решаващия период от 2 до 12 юни. Руската политика в тази криза ще бъде по-добре разбрана, ако бъде разчупена в три етапа.
В началото бяхме свидетели на едни спонтанни реакции и злостни атаки: емоционална и полуинстинктивна солидарност с Милошевич, остри критики срещу бомбардировките на НАТО, обещения за подкрепа към Белград. Руската Дума, още преди началото на ударите, публично заяви, че ще помогне на Югославия, в случай на атаки на НАТО. Когато те започнаха, Русия поиска осъждането им от ООН, после министър-председателят Примаков се опита да откъсне германците от коалицията, предлагайки мирен план, много по-приемлив за Милошевич.
Съществуваха настойчиви слухове, че по време на тази първа фаза контингент от руски "доброволчески" войници е заминал за Югославия, за да се бие на страната на сърбите. Западните разузнавателни служби съобщиха, че руски военен материал е бил даден на сърбите, а също - че им е било оказано стратегическо съдействие. Руската позиция бе отлично резюмирана от един от най-големите московски вестници ("Независимая газета" от 25 март), на чиито страници се изразява надежда, че действията в Косово ще отбележат началото на "разпада на световната американска империя" и се изтъква, че Русия има голям интерес да остави "САЩ и НАТО, и страните-членки от Западна и Източна Европа да затънат колкото е възможно повече в една балканска война".
На второ място, Кремъл осъзнава, че НАТО нито ще смекчи, нито ще отстъпи от позицията си. Впоследствие Русия сменя подхода си, поставяйки си за задача да участва в процеса на вземане на решения на Запада. Избраният момент, в който бе извършен този обрат, се оказа срещата на външните министри от Г-8, където бившият премиер Черномирдин изигра първостепенна роля, като се зае да убеди НАТО, че трябва да смекчи изискванията си към Белград, ако иска да постигне "политическо" решение на проблема.
Дори взети заедно, тези интерпретации не успяват да обяснат защо въздушната операция, продължила 79 дни, успя изведнъж да накара Белград да развее бяло знаме.
В края на май мирната инициатива стана двуглава, Черномирдин и финландският президент Марти Ахтисаари бяха натоварени от Г-8 да се срещнат с Милошевич. На няколко пъти обаче последният се срещна насаме с руския пратеник, а декларациите на Москва ставаха все по-остри. На 26 май Черномирдин публикува във в. "Вашингтон пост" една абсолютно истерична статия. В нея той заявяваше, че "САЩ са загубили моралното право да бъдат лидери на свободния и демократичен свят, след като бомбите им се сипят по идеалите за свобода и демокрация на Югославия". Той настояваше за изплащане на компенсации на Югославия и заплашваше, че ще убеди президента Елцин да прекрати всички двустранни отношения, докато ударите не бъдат прекратени.
На другия ден той лично се срещна с Милошевич. Няколко дни по-късно третата фаза на решаващата руска стратегия бе лансирана. Два дни след странната си публикация бившият премиер даде да се разбере, че е доволен от срещите си с Милошевич. На 2 юни руската телевизия съобщи, че Ахтисаари и Черномирдин "не са предложили един, а два различни плана на Белград" и че Москва предлага практическо разделение на Косово с руски контингент в североизточната част на областта под прякото командване на Москва.
Още на другия ден, 3 юни, Милошевич прие условието на Запада за изтегляне на всички сръбски сили от Косово, а Черномирдин в интервю пред руската телевизия заяви, че "по молба на Югославия Русия също ще участва" в мироопазващите сили.
Събитията започнаха да се развиват много бързо от този момент нататък. На 4 юни руските министри на външните работи и на отбраната се събраха на закрито заседание с руската Дума, за да я уверят, че Югославия не е предадена. На 5 юни руските офицери не се появиха на първата среща между НАТО и сръбски военнослужещи, на която трябва да се координира изтеглянето, предвидено да започне и да завърши в рамките на една седмица. Между 5 и 7 юни сръбските офицери продължиха да блокират преговорите и на 10-ти НАТО се съгласи сръбското изтегляне да бъде отложено.
На същия ден - 10 юни - един руски контингент напусна позициите си в Босна и благодарение на пълното съдействие от сръбска страна бързо премина Сърбия и влезе в Косово. В това време руското правителство уверяваше американския вицепрезидент, че този контингент няма да влезе в Косово. Белият дом, все още наивен, забрани на командването на НАТО да влезе в Прищина от съображения за сигурност. На 12 юни в 1,30 ч. през нощта руските сили навлизат в Прищина и с помощта на сръбски войници заемат отбранителни позиции на летището, възпрепятствайки по този начин позакъснялото влизане на силите на НАТО. (Според някои доклади на службите за сигурност, руските военнослужещи са си взели военния материал, неотдавна предоставен от тях на сърбите.)
Вестник "Московски комсомолец" публикува подробен анализ (на 14 юни), който разказва края на историята - това, което се е случило и това, което не се е случило. Възхвалявайки силовия обрат, постигнат от руските военни и подпалването на американски и английски знамена от косовски сърби в Прищина, вестникът съобщава, че от 12 юни контингент от 2500 парашутисти е бил в готовност за спешно заминаване в Прищина и че "вече е решено, че Русия ще има свой собствен сектор в Косово". Отбелязва се, че Унгария е забранила преминаването през въздушното й пространство на руска авиация, но "това не е сериозен проблем: България, например, даде разрешението си. Бихме могли да заобиколим през Черно море, България и после - право в Косово".
Областта по този начин щеше да бъде разделена на части по силата на едно едностранно решение, независимо от желанието на НАТО. Уви, за Кремъл нещата не се развиха така. Не само Унгария, но и България, и Румъния не позволиха да бъде използвано въздушното им пространство: Кремъл предпазливо прецени, че не може да поеме риска да види свалени самолетите, с които превозва войските си. Така контингентът в Прищина се оказа изолиран.
През това време сръбските сили, които се изтегляха по откритите пътища, не можеха да се върнат, тъй като щяха да бъдат изложени масово на въздушни удари. Въпреки че Кремъл настояваше в продължение на една седмица да му се даде автономен сектор в Косово, на 18 юни прие, въпреки волята си, частите му да бъдат разпределени в американския, френския и германския сектор.
Така става ясно, че внезапното огъване на Милошевич се вписва в един отчаян ход, една стратегия, съгласувана между Белград и Москва. Когато Москва разбира, че не може да се пребори със Запада, тя се възползва от мисията си на западен посредник, за да изработи заедно с Милошевич секретен план, замаскиран под външното примирение. Става въпрос за надлъгване на НАТО: да се запази за Сърбия, под руска протекция, североизточната част на разделено Косово, като се даде по този начин на фрустрираната Русия ново международно лустро.
Планът се провали, тъй като трите малки европейски държави имаха доброто желание да победят Москва, докато алиансът продължаваше да й отказва обособен сектор. При тези обстоятелства стратегията се провали. В края на конфликта президентът Бил Клинтън от все сърце благодари на Кремъл за конструктивната му роля.

Збигнев Бжежински
съветник по въпросите на сигурността
на бившия американски президент Джими Картър,
член на Центъра за стратегически
и международни изследвания във Вашингтон




в. Монд,
14 септември 1999

От френски
Матилда Нахабедян