Езикът и мълчанието
към войната в Косово*

"Той, езикът, изброди всичко това, и обогатен от него, изпълзя отново на бял свят." - Десетина години разгадаваха това изречение, произнесено от Паул Целан в словото му по повод връчването на "Литературната награда на град Бремен" за 1958 година. Отдала се с прилежна добросъвестност на стопанско чудо и забрава, германската общественост на 60-те години възприемаше чуждия немскоезичен поет с чуждото му име единствено като неизвестно откъде довял се маг на словото, обърнал гръб на всяка непосредствена действителност. Паул Целан обаче, безкомпромисно конкретен и реален с всяка своя дума, бе просто обидно да се впуска в коригиращи обяснения. Нещо повече: всяко обяснение за естеството на "всичко това", избродено от немския език, и за "обогатяването" на езика от това "изброждане" бе в негови очи кощунствена подигравка за жертвите, към които бе отправена поезията му. Далеч от всяка езикова мистика и съвсем не в метафоричен смисъл Паул Целан обяви немския език за виновен и контаминиран от нацизма до корена на думите си. Тази присъда на поета се отнасяше в особена степен до езика на немската поезия, която не само че не се възпротиви на идеологията на нацизма, но охотно предостави в служба на пропагандата му възвишените си образи и тропи, и сюблимира лирически терора. Как на този просмукан с вина за терора език да ословесиш изживяното от терора? Паул Целан, убеден, че човек може да пише поезия единствено на майчиния си език, бе изправен пред фундаменталния проблем да търси израз за преживяното в езика на убийците на майка му, и всяко от стихотворенията му е ново преборване с този проблем. Толкова за "обогатения" език на несъмнено най-значителния поет в следвоенното немскоезично литературно пространство.
Дами и господа, в рамките на форума "Балканите в твоя поглед" ще дискутираме за "Езика към войната", и ми се ще отнапред да предупредя, че аз поне извънредно ще се пазя от сравнения между нацисткия терор и геноцид и днешната кървава вакханалия на Балканите. Тези сравнения предоставям на политическите демагози от всички партии и цветове. С примера си за проблема на най-значителния немскоезичен поет след Освиенцим исках само да подкрепя становището си, че проблемът на Целан остава актуален, защото тук и днес добра поезия също е възможна единствено при изострена чувствителност за езиковите "обогатявания" на нашето време. Нека добавя освен това, че що се отнася до тази изострена чувствителност в днешната немскоезична литература, на първо място мисля за Петер Хандке. Не така субтилни, ала не по-малко низки и коварни са седиментациите на това "обогатяване" в публицистиката, сиреч в езика, с който професионално съм ангажиран. Сред словотворческите придобивки от Косовската война особено се извисява "collateral demage", сиреч "колатерална щета". Когато самолет на Алианса прицелише някой мост, и вместо моста гръмне с ракетата си претъпкан с хора автобус, когато нападне керван бежанци, защото тракторите им му се привидели за танкове, или просто когато пуснеше касетъчните си бомби върху някой жилищен квартал, избитите всеки път бяха "колатерална щета". Ни многократно убийство, нито дори грешка. Моралното разтоварване от престъплението, което Косовската война на Алианса бе в мои очи, ни дари с цял букет от други словесни рози като "предотвратяване на хуманитарна катастрофа" или "въздушни удари". При това няма съмнение, че въпросната "хуманитарна катастрофа" се разрази истински едва със и в резултат на войната, докато "въздушните удари" естествено не бяха удари във въздуха, а избиха шест пъти повече цивилни югославски граждани отколкото войници. От двете хиляди убити граждани, дами и господа, 40 процента, сиреч 800 бяха деца. Същият процент деца има и сред шестте хиляди ранени и осакатени от бомбите на Алианса. Те цял живот ще помнят бойния вик "Никога отново Освиенцим!", с който тръгна на война един германски външен министър, докато ние отдавна ще сме забравили името му, или и заглавната страница на вестник "Билд" от 24 март с тлъстите букви "Битката започва! Германски "Торнадо" летят в първата редица!", или пък, защо не, декларацията на един генерален секретар на Алианса, че тази война щяла да премине в учебниците по история като войната с най-малко жертви, и затова нека се гордеем с нея. Толкова за едната страна на "езика към войната".
За избитото гражданско население езикът към тази война се произнася единствено с мълчанието си, и това е втората му страна. За тримата китайски граждани, убити "колатерално" при ракетния обстрел на китайското посолство в Белград, САЩ междувременно заплатиха на близките им обезщетение от 4,5 милиона долара. За двете хиляди убити от "въздушните удари" югославяни има само една дупка в езика. Как иначе, след като политиците три месеца наред ни уверяваха, че не водели война срещу сръбския народ. Ала нека напомним как публицистичният "език към войната" дарява и Хагския трибунал на ООН за военни престъпления със словесни вратички за измъкването му от неудобни въпроси. От настаняването на КейФОР в Косово до днес са убити далеч над 300 души, и далеч над 200 хиляди са прокудени. Медиите, които говориха за "геноцид" и "етнически чистки", когато убийствата и прокужданията бяха дело на сръбските сили, наричат убийствата и прокуждането на сърби и роми след настаняването на КейФОР в Косово "актове на отмъщение" ("Racheakte"). Мнозина се питат, защо Хагският трибунал, чиятно приоритетна задача бе да преследва "етническите чистки" на територията на Югославия, и който изрично декларира компетенцията си и за Косово, в този случай на "етническа чистка" изобщо не пожела да реагира. Но ето че отскоро имаме и официално обяснение за незаинтересоваността на трибунала. Убийствата, чиято цел бе именно да предизвикат бягството на косовските сърби и роми, не били военни престъпления, защото не са дело на някоя армия - заяви говорителят на трибунала Райсли. Въпросните убийства били "revenge killings", убийства за отмъщение, и за преследването на такива убийства Хагският трибунал за военни престъпления не бил компетентен - гласи обяснението на Райсли на страниците на "Ню Йорк Таймс" от 27 август. "Журналистическите флигел-адютанти" - така известният американски публицист Едуард Саид е озаглавил статията си на тази тема, публикувана преди месец на страниците на "Лцо Монд Дипломатик". И като последен пример ще цитирам заглавието на един репортаж, публикуван преди две седмици в "Зюддойче цайтунг". Авторът дава израз на тревогата си от прокуждането на косовските сърби и роми под заглавието: "Стотици хиляди хора Белград превърна в бежанци - първо от Хърватия, след това от Косово". Няма хърватски, няма албански национализъм. Перфидните езикови трикове, с които медиите клеймят Белград като единствен и абсолютен субект на прокужданията, също влизат в инвентара на "езика към войната", "обогатявайки" го досущ като езика на Третия райх.
И накрая, дами и господа, да споменем и езиковото мълчание, което скоро след "победата" на Алианса в Косово легна върху всички идеи и обещания, с които страни като България, Румъния и Македония бяха спечелени да сътрудничат на "хуманитарната операция". Изброяването им би изяло отредените ми минути, затова ще цитирам само изявлението на румънския премиер Раду Василе преди две седмици в Братислава: "Всички говорят за пакта за стабилност, ала никой не знае какво е това". Вместо това в наши дни чуваме, че условие за всяка помощ е събарянето на Милошевич, а между редовете на подобни изявления човек може да прочете, че това условие е отправено и към съседните на Югославия страни. Сринатите мостове на Дунава при Белград и Нови Сад, задръстващи най-големия воден път на Европа тревожат Алианса, колкото и изтичащите в Дунава отрови от изтърбушените химически комбинати край Павчево. Червено-зеленото мълчание в Берлин по този екологически проблем също можем да причислим към инвентара на "езика към войната", както и премълчавания до днес точен брой на милиардите за "хуманитарната акция", с които Алиансът натовари данъкоплатците си. Това са между другото и парите, които днес националните бюджети се чудят откъде да изгребат за обещаните възстановителни работи и стабилизационни проекти.
При всичко това, дами и господа, далеч преди Косовската война би трябвало да е позната истината, че с война проблеми не се разрешават, защото всяка война може само да добави към съществуващия проблем още няколко още по-неразрешими. Това е, което стана и в Косово. Фактът, че имаме политици, които в наши дни и за наша сметка се запретнаха да преоткриват тази банална и извлечена от горчив исторически опит истина, не настройва никак оптимистично пред прага на новото хилядолетие.

Жерминал Чивиков


* Реферат
към дискусията
"Езикът към войната"
в рамките
на симпозиума
"Балканите
в твоя поглед",
проведен в
Гьорлиц/Згожелец
на германо-полската
граница от
"Ново дружество
за литература - Берлин"
на 12.09.99