Чай с Дзефирели

Във времето, когато народът истеряса по джакпота в тотото и "Епизод 1" на Лукас, излиза един филм, който няма да предизвика такава психоза. Нормално, той няма нищо общо нито с мерака да си туриш в джоба лесни пари, нито с "макдоналдската" миризма на индустриални кюфтета и картофки, излъчвана от новите "Междузвездни войни". Този филм е с аромата на силен чай, който се носи в гостната на аристократ. "Чай с Мусолини" обаче не е само за изтънчени особи, всеки би могъл да оцени вкуса му. Последната засега творба на Франко Дзефирели притежава най-привлекателното в киното: говори ти простичко умни неща, държи ти интереса буден нонстоп, кара те ту да се усмихваш, ту да се натъжаваш и в крайна сметка да ти е добре. В епохата на техно-експанзията "Чай с Мусолини" е старомоден в най-хубавия смисъл на това понятие. Разказът му - разказ, чувствата - чувства, актьорите - актьори. Джуди Денч, Маги Смит, Джоан Плаурайт, Лили Томлин, Шер - те показват кое е предимството на живите, страстни хора на екрана пред безизразните марионетки, задвижвани по компютърен път. Дзефирели е оплодил филма с част от своята ранна биография. Арена на събитията е Флоренция, а периодът - от 30-те години, когато Мусолини захапва властта, до края на Втората световна война. Преди войната Флоренция е Мека за истинските ценители на изкуството и заможните сноби от цял свят. Там живее и върши добри дела група англичанки, наричана от местните с ирония, но и със симпатия "Скорпионите". Там се подвизава и ексцентрична американка (Шер), която може да изръси от поредния си съпруг милиони долари за картина на Пикасо, да разлива шампанско с кофи и... също да прави добро. Докато не идва злото, взело уродливото лице на фашизма и идиличната атмосфера не отива по дяволите. Дзефирели не се занимава пряко с ужаса на войната (какво ли ново би могъл да добави), не се впуска и в дълбокомислени глобални анализи. Той изследва начина, по който безчовечието влияе на съдбите на колоритните му герои. Дори когато положението е най-драматично, режисьорът не губи чувството си за хумор. Е, като заклет сантименталист, при него водеща все пак е носталгията - по време, което никога няма да се върне, и личности, които отдавна са в червената книга. Старият сеньор обаче не се предава пред агресията на настоящето. Създал най-вълнуващия от всички филми "Ромео и Жулиета", той остава по младежки верен на чистите пориви. И не се уморява да противопоставя красотата на обичта срещу силата на разрушението. Отърсете се от истерията и приемете поканата му за чаша чай. Той ще ви капне и малко качествен алкохол вътре. За да ви стопли съвсем душата.
Борислав Колев





От пръв
поглед