Бразилия -
на една ръка разстояние

През 2000 година ще бъде честван рожденият ден на Бразилия - 500 години от откриването й от португалците. Нищо чудно португалците да имат повече основания да честват този юбилей като титуляри. И сигурно деликатно, по традиция ще подчертаят различията с другите свои побратими-заселници в Новия свят. Едно обаче не може да се оспори - че според статистиката Бразилия е между държавите, които набелязват един от възможните пътища за развитие на човечеството. Съжителството на всички човешки раси в някакъв сложен, но все пак възможен, социален ритъм се забелязва от пръв поглед. Забелязах го и аз, макар да бях за кратко в тази страна по покана на университета в Сао Паоло. Поводът бе провежданият там курс по клавирна интерпретация.

Чувство за необятност обхваща този, който за пръв път идва в Университета в Сао Паоло (УСП-и). Обширният Университетски град, в който са концентрирани всички научни и културни висши учебни институти на Сао Паоло, е създаден с приоритетната подкрепа на Франция през 30-те години на този век и както всичко там се развива с неадекватни за едно нормално европейско съзнание темпове. Една част от средствата, които се отпускат за този най-голям университет в Латинска Америка от държавата, отиват за гостуване на специалисти, учени и хора на изкуството от цял свят. Това е традиция още от момента на неговото създаване. Не може да се твърди, че преобладава френският дух, въпреки че най-често канени специалисти от чужбина са французите и преди, и сега. Клод Леви-Строс е сред плеядата световни учени, които като млади хвърлят всички усилия, за да подкрепят френската мисия в УСП-и. В "Тъжни тропици" той обяснява това, като пише, че "...несравнимият досега престиж на Франция в чужбина се дължеше на... таланта, който все още много от нашите учени притежаваха, да популяризират трудни проблеми, за чието решаване имаха скромен принос. В този смисъл любовта на Южна Америка към Франция се дължеше отчасти на едно тайно съучастничество, почиващо по-скоро върху общата склонност да се консумира и да се улеснява консумацията на другите, а не да се твори".
Явно всяко натрупване на подобен опит и традиции е свързано първоначално с консумация. Още повече, че УСП-и е бил крайно необходим на тогавашната бразилска олигархия, защото тя е имала нужда от обществено мнение с гражданска и светска ориентация и чрез отварянето на културата за по-широк кръг от хора, да противостои на църквата, армията и едноличната власт. Днес УСП-и е един модерен световен център на наука и култура. Музикалният, Художественият и Театралният департамент са създадени по-късно. Те са обединени под шапката на Училището за изкуства и комуникации, представляващо ги пред Висшия ректорат. Ректорът на това Училище е учен от индиански произход, колкото и екзотично да ни се струва това.
Докато бях в УСП-и другите гостуващи музиканти бяха от Франция, Бенин и Индиана, САЩ. Усещането за децентрализираност в този Вавилон от раси и смесиците им не действа разрушително, то подтиква към ново пренареждане на собствените ценностни йерархии. Опасността да се удави човек в този океан от многообразие, ако тези стойности още не са формирани и укрепнали, е огромна, но пък възможността да си намери мястото навреме е същата. През цялото време в УСП-и не ме напускаше мисълта за едно вътрешно раздвоение, породено от въпроса, който постоянно си задавах: толкова ли е възможно Европа да бъде съшита с бели конци за тяхната култура и наистина, доколко те се нуждаят от нея, дали тя не е едно остаряло правило в безумния кипеж на техния живот? Да, те я познават, обичат, ползват се от нея, след това я връщат обратно на нейното си място, тъй като има още много други като нея, от чиито блага черпят с не по-малко желание и интерес. Изобщо никого не впечатляваше, че се кръстосваха най-невероятни научни съобщения с познавателни експозета на един и същ форум - например това, че в Бенин самбата съставлява основната музика за някои племена, които не са чували за Бразилия; че в областта Гуарана се среща фолклор, близък до този в един регион на Балканите, който се нарича Странджа.
След един конгломерат от препускаща историческа информация за нашата култура, в която проблясваха като неуловими лъчи, поради превода от френски на португалски, понятията орфизъм, исихазъм, православие и др., старателно записвани от американската гостенка - хоров диригент, която щеше да говори след мен, г-н Жозе Едуардо Мартинс, преподавател по пиано в УСП-и, най-отговорно заяви, че едно от най-величествените преживявания в живота му е посещението му в Рилския манастир. След това симпатично отклонение последва въпросната американка - проф. Мери Гоц, с ефектна и бляскава канонада от любопитни факти около създаването на мелодията на "Цар Лъв" по автентична африканска песен, съпроводена от чудесни видеопримери от Африка и Америка с красиво поднесени детайли за това как тя прави репертоар в един детски хор в Блумингтън, разказвани по последните правила на комуникацията. Тя нямаше никаква нужда да лобира за своята държава с история и факти. Освен това тя направи невероятно впечатление със своето своеобразно шоу-доклад за една нищо и никаква песничка, а какво ли би направила, ако имаше интерес да говори за тема като нашата хорова детска традиция или фолклора ни. За които всъщност знаеше доста.
Новият свят създава естествени условия за възникване на мегаполиси като Сао Паоло, наравно с Ню Йорк, Мексико, Токио, Чикаго или Буенос Айрес. За един европеец и днес не е възможно да си представи как един малък град може за три десетилетия да се превърне в двайсетмилионен. Това, че му липсва хилядолетна история, е добре дошло за госта, защото го улеснява да не се рови в исторически паметници и културни ценности от векове. На Новия свят достойнствата просто не са там. Обаче за който и да било представител на Стария свят не звучи убедително Музеят за модерно изкуство да бъде построен на "Авенида Паулиста" сред банките и небостъргачите, синоним на "Уолстрийт" за Латинска Америка. Въпреки че целият музей е облепен с постери за поредната голяма изложба - на Микеланджело например - в един момент поради царящия наоколо хаос от движение човек би си задал въпроса кой беше той. Сградата, в която се провежда прочутото биенале на архитектурата и изобразителните изкуства, също така е в централната част на града, най-представителната. Противно на предположенията как изглежда отвън съобразно функцията си, вместо супермодерна аеродинамична форма стои помпозен, леко старомоден огромен четириъгълник с далечен колониален оттенък.
На държавата дневният бюджет на УСП-и й струва един милион долара заедно с преподавателския и помощния персонал от близо 50 000 души. Седмичникът на УСП-и се разпространява безплатно и е с обем 40 страници. Радио УСП-и се разпростира на цялата територия на щата Сао Паоло, равна по площ на цяла Франция. Болницата на УСП-и се ползва с голяма репутация и обслужва преподавателския състав. Всичко това би могло да се намери в някой справочник. Не зная обаче дали там биха описали нещата, които всеки преподавател или студент може да вкуси на обяд или вечеря в столовите и ресторантите им. Изобилието на храни и салати и фантазията в приготовлението им, многообразието на всякакви нормални и специални блюда на символични цени на грамаж са особено живописен щрих от живота на УСП-и.
Когато започват лекциите, цари друг ред. Преподавателят има изключителната свобода да организира работата съобразно своите критерии и индивидуалните си впечатления от възможностите на всеки студент. Най-малкото внимание към даден студент и неговия проблем дават някакъв резултат. Тяхната реактивност на майсторския клас нямаше и помен от механизиране или академизиране, както това би могло да се случи сред доста европейски студенти по пиано и камерна музика. Поддържането на тази индивидуална политика спрямо студентите не действа стимулиращо на преподавателя поради това, че студентите по пиано работят на по-забавени обороти и по този начин се създават условия за хронично отпускане. До известна степен контактите с интересни колеги, учили в най-авторитетни учебни заведения по света, поддържат нивото. Не смятам, че за това е виновен единствено влажният тропически климат, чийто меридиан минава през самия Сао Паоло, тъй като продължителните дъждове през този сезон не действат разсейващо. На топъл дъжд по-лесно можеш да си представиш как ще трябва да го обръщаш на слънце в ушите на публиката, отколкото на студен дъжд. Поне този топъл порой като че ли от чай успя да ме събере за токатата на Димитър Ненов, която иначе едва ли си представях, че ще изсвиря на 35 градуса температура. Токатата бе едно от произведенията, което харесаха най-много както в Сао Паоло, така и в Сантос. В последния град освен другата програма изпълних и една пиеса от Жилберто Мендес, един от най-значителните бразилски композитори днес, наречена "Viva Villa". Той сподели, че принадлежността ми към друга културна традиция е оцветила със съвсем други краски това толкова често изпълнявано произведение. Съвсем не в този контекст той констатира, че не е задължително добрият изпълнител на даден автор да е от същата националност. Това е характерният за бразилците премрежен космополитизъм и възможност да приемат и разберат всеки, без да пробират между раса, цвят на кожата и убежденията. Между тях се срещат и много такива, които наричат себе си комунисти. За човек от Източна Европа да ги срещне там първоначално е забавно, но после - назидателно. Например в една пауза по време на курса по пиано едно свито момче с интелигентен поглед ми се представи, като ме заговори на руски. След като го попитах откъде и защо знае руски, той твърдо и тихичко каза: "Защото съм комунист". Той е син на един от преподавателите в департамента по музика. Казах му, че е първият комунист, който виждам. Той: "В Бразилия ли?" Аз: "В живота си". Попитах го знае ли нещо за живота в една комунистическа държава. Той каза, че следи развоя им с помощта на тяхната КП. Поканих го да дойде да поживее, за да види външните остатъци от строя му. Той обаче обидено се качи на своя шевролет комби и си замина. Не знам какво очакваше от мен като поведение, но явно беше разочарован и избягваше всякакви поздравления до края.
Истинското докосване до магическата реалност както на природата, така и на хората стана в по-малките градове. В мига на пристигането още се усеща това как времето стои застинало; като че ли се материализира сцена от Маркес или Кортасар, ако прибавим и любопитната подробност, че вечерта ще има клавирен концерт. Нищо не би могло да подейства по-освежаващо и стимулиращо концертната работа от това да измоделираш една нищо неочакваща и неподготвена за нещо "специално" публика. Спонтанността на реакциите след това е несравнима. Сега, след скромния си опит в такива малки градчета, мога да си представя защо световноизвестните артисти на "Кронос квартет" в последните години свирят предимно в никому неизвестни места най-авангардни произведения от никому неизвестни автори. Може би това е елемент от глобализацията на селото, наречено планетата Земя.
В Сантос беше по-различно, тъй като това е пристанището на Сао Паоло. В погледите на хората от публиката, които дойдоха при мен след концерта - банкери, адвокати, учители по музика, философия и т. н., имаше нещо, което ме караше да смятам, че ако проговорех една дума, бих стопила впечатленията им от музиката. Заради жегата концертът започна в 9 ч. вечерта и приключи след полунощ - Скарлати, Дебюси, Шуберт, Барток, Жилберто Мендес, Васил Казанджиев, Георги Арнаудов, Димитър Ненов. Нещо, което директорът на залата прие вече наистина за шега, беше това, че му казах, че последното произведение - токатата на Ненов, е записана случайно на ноти благодарение на настоятелни негови ученици и почитатели. След концерта вече приемаха по-леко факта, че съм от България, дори отправиха покани за нови контакти.
В този крайбрежен град от самото пристигане, без да има каквато и да било прилика, през цялото време не ме напусна усещането, че съм във Варна. Още повече, че след концерта Жилберто Мендес ми каза, че много би искал нещо от него да прозвучи във Варна поради някакви лични спомени, без никога да е бил там, и че това би го направило особено щастлив. Толкова беше симпатично да видиш човек като него да говори за Варна точно така, както Остап Бендер за Рио де Жанейро! За нас е успокоително това, че доста хора от УСП-и например не са били в Рио де Жанейро, независимо че е само на осем часа път с автобус или кола. След това моментно оцветяване на живота с тропически краски, особено този, който водим ние тук и сега, се оказва, че не можеш да промениш изражението по лицата на хората по нашите улици, дори и да извикаш: "Тук наистина е като в Рио де Жанейро!".

Анжела Тошева