Марсел Прави:
Носталгия по Калман
Марсел Прави наближава деветото си десетилетие. Невероятно витален. Поканен е да говори на конгреса, организиран от Европейската академия за музикален театър и Фолксопер "Оперетата - невероятното изкуство". Живее в околностите на Виена. Извинява се, че е с патерица. Това не е от годините, паднал е и си е счупил крака. Блед, представителен мъж - прилича ми на боядисаните в бяло момчета пред църквата Свети Стефан, които променят замръзналата си поза, щом им пуснеш монета. Появата му предизвиква оживление в залата на Радио Културхаус, където са се събрали международни капацитети от бранша. Подобно нещо съм преживял преди много години - при първото гостуване на Херберт фон Караян в тогавашната ГДР. В Дрезден маестрото и неговите филхармоници от Западен Берлин бяха настанени в луксозен хотел на Прагерщрасе. Още във фоайето от всички страни се носеше приглушен шепот: "Хер фон Караян, хер фон Караян."
Когато Марсел Прави говори за любимото си изкуство - музикалния театър, на което е посветил десетки книги и за каузата на което е обиколил много страни, бледността му изчезва, не само духовно, но и физически се променя, пренася себе си и нас в един друг свят. Казвам му, че идвам от София. Веднага ме пита: "Познавахте ли Христо Бръмбаров, Илия Йосифов? Бил съм с тях на един от конкурсите за млади оперни певци." Темата, за която е поканен, е: "Оперетата в годините на моята младост". Записах част от мислите му, които са не само спомен, но и поглед към бъдещето на това изкуство.

Звездите биха се смаяли
Ако можеха да възкръснат великите композитори от жанра и да видят, как се интерпретират творбите им днес, как се подчертава упадъкът на австрийската монархия, или как се влагат различни политически и социални мотиви, те биха се смаяли. Развлечение, нищо друго освен хубаво развлечение не търсеше един Калман, например. Щастлив бях, че можех да се нарека негов приятел. Най-близък ми бе Роберт Щолц, дружах и с Оскар Щраус. Бил съм на втората премиера на "Графиня Марица", на премиерата на "Страната на усмивките" от Франц Лехар. Оперетата винаги е влияла на моя живот. Имал съм щастието да бъда близо до най-големите от големите в света: Фрици Масари, Ярмила Новотна, Рихард Таубер, Ян Кипура и съпругата му Марта Егерт. Тя беше най-великата пееща филмова звезда. Лехар и Калман пишеха за нея филмови и оперетни мелодии. Над 4000 пъти тя е била "Веселата вдовица" по цял свят. Ето и сега, през януари тази година вече 87-годишна тя се появи на сцената в Бад-Ишл. Само как изпълни "Виля" на три езика - английски, френски и немски. Прозвуча и запис от първото и изпълнение преди 65 години. Какви нюанси, рубати, височини...Големите класически творби се представяха на сцената на Миланската скала, така беше с "Джудита" от Лехар, както и на сцената на Щатсопер във Виена - "Прилепът", "Бокачо", "Бедният студент". В "Графиня Марица" в Театер ан дер Вин блестеше неповторимият комик Ханс Мозер. Певци като Мария Йерица, Лео Слезак, Лоте Леман пееха оперети. Клеменс Краус, Рихард Щраус и Роберт Щолц дирижираха оперети. През 1955 година, когато постъпих в Щатсопер, имах честта да придружавам първата "Весела вдовица" - Мици Гюнтер. Поводът: тържественото честване на петдесетгодишнината от премиерата на тази забележителна творба. Густав Малер, като директор на Виенската опера, я е молел да пее и при него. Имаше великолепни постановки. Например "Страната на усмивките" с Рихард Таубер и Вера Шварц. Режисьор бе тенорът Хуберт Маришка. Рядко може да се види подобен сценичен финес. И сега, след години, си спомням всеки момент, всяко движение, когато пееха дуета "На чаша чай". С усмивка в очите, с полутонове в настроението. Това ми липсва днес.

Мимолетността на жанра
От около 50 000 опери написани през столетията, са останали 70-80, които още се играят: "Аида", "Майсторите-певци", "Сватбата на Фигаро", "Тоска"... творби на Верди, Вагнер, Моцарт, Пучини... Написани са и 8000-9000 оперети. От тях днес може би в основния световен репертоар са само дванайсет. Тринайстата не е успяла. Например "Ева" от Лехар, днес не може повече да се играе. Това го доказаха новите постановки в Палермо и Бад-Ишл. Първенците - "Прилепът", "Веселата вдовица", "Царицата на чардаша", "Валс-мечта" и др. в началото не са имали успех, но по-късната им съдба е била щастлива. За да се наложат, някои от композиторите се опитаха да направят преработки - Мильокер с "Дюбари", Йохан Щраус, който от различни свои неща състави "Виенска кръв". Мисля, че Йохан Щраус не може да се преработва. В неговите оперети музиката се лее в непрекъснат поток. По времето на по-късната, "сребърна" епоха на оперетата, това е възможно, защото често от сцената звучат песни, обединени в някакво действие. Щраус не е разбирал от либрети и затова е писал толкова хубава музика. Какво можете да преработите? Та нали музиката е ориентирана според текста. В оперетата често текстът е по-важен от музиката.

Голотата като компенсация
Не вярвам, че режисурата може по някакъв начин да способства за развитието на оперетния жанр. По-рано имаше разголени жени на сцената, сега гледате някакъв Аушвиц. Чувам, че е много модерно мъже да се събличат голи на сцената. Накрая някой ще го направи и с деца. В операта Пласидо Доминго наследи Бениамино Джили. В оперетата кой ще наследи Петер Миних? Къде е типажът на комичната старица, на комика от третото действие (Фрош от "Прилепът"), къде е буфо-двойката? Толкова трудно се намират изпълнители за тях. Добре е, когато певци от ранга на Доминго и Катерина Малфитано бъдат спечелени за оперетата. Доминго ми разказа, че пее така добре Радамес, защото по-рано е пял често сарсуела. Самият аз продуцирах "Доня Францискита" - първата сарсуела. Продуцирах и много други плочи - "Две сърца в 3/4 такт" от Роберт Щолц, "Бедният студент" от Мильокер... Когато споменавам Мильокер, си мисля, колко е променлива съдбата. Неговата оперета "Вицеадмирал" се провали с гръм и трясък. По-късно един от шлагерите стана световен хит, но той бе пренесен буквално в успешната му творба "Гаспароне".
Оперета не се преподава в средните и висши музикални училища. Едно изключение е Новата консерватория във Виена. Валсовият такт 3/4 се среща в 2/3 от музиката на всяка оперета. Но колко по-различен е той в "Майсторите-певци" на Вагнер, отколкото при Роберт Щолц, например. Кой учи днес на това? Къде са днес големите композитори на жанра? Жанр, който въпреки конкуренцията на операта и мюзикъла, ще остане вечен.


Румен Нейков