Държа ключа
на късмета си

От осем години певицата от Софийската опера Стефка Евстатиева работи и пее в САЩ. Не е емигрантка - имаше много ангажименти в Европа и Америка. Уплаши я кризата, макар и едва да започваше, избяга от нея - знаеше, че няма да оцелее, защото си знаеше характера. Какъв път измина Стефка Евстатиева? С какво се занимава днес?

- Дълъг ли е пътят от контрабаса до сопраното?
- Гласът е несигурно нещо, смяташе баща ми, а и не беше решил какво точно трябва да уча. Аз пък от малка си мечтаех за операта, както всяко момиченце, исках да се движа по сцена, облечена в красиви костюми, които блестят, блестят... Нашите решиха, че трябва да се готвя за Музикалното училище, но с какъв инструмент? Съветваха се с опитни хора. Бях вече големичка и казаха: флейта или контрабас, защото имало и по-малко кандидати. Представи си, казаха още, че с флейтата се развивал много гръдният кош, гърдите (смее се), а сега ме погледни - това ми е по природа, а сигурно и от пеенето. Кой знае? Та в края на краищата постъпих в Русенското музикално училище с контрабас, но упорито си мислех за пеене. И много бързо реших съдбата на моя контрабас.
- Очевидно не си го взела със себе си в София... А на кого си най-благодарна за изграждането си като певица?
- Най-много съм работила с моята професорка Елена Киселова, но също съм признателна на първата си учителка Веселина Зафирова, както и на Златка Кунчева, през ваканциите тя ми помагаше. По-късно, за конкурса "Чайковски" ме подготви професор Христо Бръмбаров.
- Победата ти на този така труден международен форум бе голямо признание на качествата ти, но и на педагогическата ти подготовка.
- Отвори ми много пътища този приз. Бръмбаров имаше планове за мен - искаше да ме пуснат от Русенската опера за един сезон и да уча в неговата студия. Нямах този късмет - скоро след конкурса той се разболя много тежко и почина.
- Иначе винаги си изтегляла хубавите жребии в живота. Като например да започнеш кариерата си в Русенската опера - през 70-те години все още във възход, със знаменити певци, диригенти и голям репертоар.
- Вярно, откакто съм на сцената - все съм си късметлийка. В Русе израснах сред букет от прекрасни певци, през 1971-ва това беше най-добрият певчески състав. Партньори ми бяха личности като Николай Здравков, Кирил Кръстев, Наско Анастасов, Иван Димов..., трябваше да меря сили, да съм винаги на ниво, защото редом с мен пееха сопрани като Мария Венцеславова, Кунка Кузманова, мецосопраните Ана Ангелова, Пенка Дилова. Споменавам ги, а някои от тях вече си отидоха от този свят и просто сърцето ми се свива от жал. Бог да ги прости! Много дадоха за този театър.
- А диригентът Ромео Райчев?
- Толкова много научих и от него. Също и от Веселин Байчев и Иван Филев - тогава млади, ентусиазирани, с желание да работят. Всъщност не само те. На всички ни правеше удоволствие да сме в театъра, да създаваме, да търсим, да мислим, да откриваме (за себе си) нови творби, автори. Аз кажи-речи не излизах от операта. В същата сграда играеше и театърът. Всички се знаехме и уважавахме. След репетиция на малка сцена слизах долу в салона, за да гледам спектакъла - независимо дали е опера или драма, балет, оперета. Най-обичах да съм на балкона, там отгоре да наблюдавам всичко - движение на артистите, декора, цялата сцена, оркестъра, диригента. За мен театърът беше като част от мен, от живота ми, който просто не си и представях другояче. Обичам да съм зад сцената по време на спектакъл и да наблюдавам тези шептящи хора, които очакват излизането си на сцена, които са и притеснени, и обладани от един особен дух и настроение. Обичам онова тихо движение, което е като при свещенодействие. Обичам да наблюдавам артистите отблизо и с едно око да държа и цялата обстановка зад кулисите и сама да трептя от вълнение.
- При толкова късмет първата ти роля коя беше?
- Е, не кой знае каква - Флора от "Травиата". Не мина леко. Понеже бях учила, но не достатъчно опери, а бях и съвсем начинаеща артистка, не познавах тази роля. Явно и не съм я била научила съвсем, защото като излязох на сцената и се притесних, започнах да мисля само за това да не изпусна встъплението си, да не забравя мелодията си, а взех, че забравих думите. Започнаха да изчезват, изчезват от съзнанието ми... ужас! Но изведнъж се чувам, че натъкмявам някакви срички, че всъщност пея с нещо като думи. Някои от колегите ме попитаха на какъв език съм пяла. Какво да обяснявам?!
- Последваха големите сопранови роли в репертоара ти.
- На следващия сезон колежката ми Евдокия Здравкова напусна, а Мария Венцеславова отиде на конкурс, другите две сопрани нещо също изчезнаха и изведнъж се оказа, че няма Амелия за "Бал с маски". Вика ме Ромео Райчев и ме попита: "Какво знаеш от "Бал с маски"?". Ами, двете арии на Амелия, иначе съм я слушала...".
И той отсече, че това е достатъчно. Така за 18 дена трябваше да науча и да изпея на сцената една от големите роли в нашия репертоар. Цял ден пеех, непрекъснато си мърморех текста - докато обядвам, докато излизам... просто главата ми се беше напълнила с музика и текст. Това добре, но няма кой да ме въведе в постановката. Режисьорът Димитър Узунов отдавна си беше заминал. Но пък Ромео Райчев мечтаел да бъде и режисьор и ето че му се "отвори парашутът", както се казва. Той - щастлив, аз - поуплашена, но и амбицирана. Оправих се, като излязох на сцената. Пях заедно с много опитните Николай Здравков и Кирил Кръстев. Това беше през 1972 г. Разправяха ми, че мнозина от публиката смятали, че съм гастролираща певица и питали защо нямало специален афиш за "моя гастрол".
- Бързо ли се изкачи в артистичната скала?
- Мисля, че да. Живеех в общежитието на Русенската опера (аз и като студентка бях по общежитията).
- Затова пък сега си имаш хубава къща в Ню Йорк.
- ...Беше 1973-та. Вика ме Ромео Райчев и ми казва да напиша заявление за напускане. Изтръпнах. Той забеляза смущението ми и веднага добави: за да мога да те преместя от стажантската в трета категория. Така беше тогава. Премиера до мен не стигаше, защото ги пееха по-старшите колежки. Казвам го без злоба, но после аз започнах да са налагам и публиката ме искаше. Казвам го без горделивост! И за фестивала в Стара Загора ръководството реши аз да участвам "Лето 893" на Парашкев Хаджиев. Беше хубава моя роля. Работех с режисьорите Стефан Трифонов ("Годеж в манастира" от Прокофиев), Петър Щърбанов ("Веселата вдовица") и други още имена в бранша. В "оперетата на Лехар ме бяха разпределили в по-малка роля, но като ме видя на сцената, Щърбанов отсече, че аз ще пея главната.
- С кои роли излезе на големия свят?
- С Леонора от "Трубадур" и Мадалена де Коани от "Андре Шение". После - Дездемона, пяла съм я в Арена ди Верона, Парижката Гранд опера, Вашингтон, Ковънт гардън, Торонто... "Трубадур" най-често и най-много пеех, после пък "Андре Шение". Първата обаче никак не я обичам (трудна е, все и треперя!).
- Пеенето измъчвало ли те е?
- Премиерата обикновено малко ме плаши, но ако съм имала сериозен и дълъг репетиционен период, бързо преодолявам страха. Ако имам трудна ария, притеснявам се. Но ако пея една роля по-начесто, в цикъл, както е западната система, успокоявам се и нямам проблеми. Затова винаги съм била против подреждането на оперния афиш у нас, където ако тази седмица имам "Дон Карлос" и "Силата на съдбата", отново ще ги изпълнявам чак след два, може и пет месеца. Така партията излиза от гласа и създава притеснения и излишни грижи на певеца.
- Умееш ли да разграничаваш сцената от действителността?
- Разбира се. Но това не ми пречи и да ги омесвам в едно. Понякога дълго живея в кожата на своя героиня, толкова дълго, че започвам да се идентифицирам с нея. Най-обичам да се изживявам като Тоска. Може би защото в живота всъщност аз не съм силен образ. Но пък на сцената мога да бъда всичко, всяка жена, която ми харесва.
- Мисля, че приемаш славата доста естествено, спокойно.
- Ти ме познаваш и трябва да кажеш как е. А аз мисля, че грешката ми е в това, че не се правя на примадона, на велика певица. Но това е въпрос на характер. Вероятно да се изживяваш като "прима", "дива" означава и да внушаваш на другите своето положение. Сигурно много помага на кариерата. Но аз не умея... Но пък много хора ме ценят именно защото съм непосредствена. Никога не съм била недостъпна... Най-голямата ми награда е, когато има хора около мен след спектакъл, които се радват. Получавам писма от мои почитатели, които ми стоплят сърцето.
- Защо напусна България?
- Станаха големи промени през 89-та и 90-та, а аз имах много ангажименти за години напред. За САЩ и Канада. Исках детето ми да научи английски перфектно, да получи престижно образование. Знаех, че в кризисен период най-страда културата. И аз щях може би отдавна да съм загинала като певица, защото едва ли бих успяла да водя битката за съществуването си като артистка. Така се изселих в Щатите и се установихме в Ню Йорк, защото от там ми бе най-лесно да пътувам. Имах много, много предложения и ако не бях си счупила крака преди няколко години, щях сега още по-активно да пея.
- В Метрополитън имаш толкова много изяви...
- "Дон Карлос", "Андре Шение" - в три различни постановки, "Бал с маски", "Селска чест" - да не ги изреждам... Партньори са ми били най-прочути певци като Доминго. С Метрополитън опера гастролирахме в Япония през 97-ма. Големи емоции са това! Нали няма изявен артист, който да не се разпише в Мет. Там всичко е много професионално, правят се хубави постановки. Макар че там се промъкват и по-слабички певци. Стига да имат пари да платят на импресарии, които са могъщи. Много обичам и латиноамериканските страни. Там, ако те усетят че се раздаваш - всичко ти дават. С Тоска и Адриана Лекуврьор някак ги омаях. И изживях невероятни моменти. Те ме направиха "дива". Скандираха името ми пред театъра и по време на спектакъл, чакаха ме наистина тълпи от обожатели за автографи. Последваха снимки, радио- и телевизионни предавания?! Преживявам трогателни моменти: Веднъж ме водят в един музей, а директорът му се оказа мой почитател. Веднага ми подари рисунка, която ми е правил в Тоска. После слязохме в работилницата за сребро към музея. И появата ми работниците - до един! - запяха Тоска! Невероятно, нали?! Просто не бях на себе си! Страхотни са. Навсякъде ме разпознаваха, обръщаха ми внимание. Най-щастливите мигове от артистичния ми живот са свързани с Театро Колон.
- Луксът задължителен ли е за певица като Стефка Евстатиева?
- Донякъде да, защото означава имотност, престиж. Обичам лукса, но не съм му робиня. Всъщност обичам всичко хубаво.
- Опитът в живота, който си натрупала, какво те научи да цениш най-много?
- Семейството.
- Инженер и певица - къде е общият ви знаменател?
- В самочувствието на всеки от нас. Аз си мисля, че съм гениална и той си мисли, че е гениален. Много бързо стана моя критик и дори започна да взема решения вместо мен. Май правилни. Бях във Виена и от Варненската опера му се обадили, че ме канят да пея Ярославна от "Княз Игор" в турне на театъра в Испания. Той дал съгласието ми, без да ме пита. Връщам се и ми сервира изненада - Ярославна, която нито бях пяла, нито разучавала... Така дебютирах в тази роля, и то в Мадрид. Само благодарение на Младен.
- Намираш ли време за семейството си, щом толкова държиш на него?
- Отдадена съм им - на съпруга и дъщеря си Валерия, изцяло. Но и до ден днешен имам едно чувство за вина към Валерия. Неотдавна, след като гледах по телевизията един филм за това как животът на родителите се отразява на децата им, се реших да я попитам дали се е чувствала някога нещастна от това, че майка й толкова много пътува, че е отделена понякога доста време от нея. А тя ми отговори, че най-щастливото време в живота й досега е детството й. Обичаше да идва в театъра, да се кичи с костюми, шапки, бижута от сценичните ми тоалети. Дори я бях снимала нагласена като Ярославна...
- Тя чувства ли се вече американка?
- Чувства се българка. И по-различна от американките - и като начин на мислене, и като начин на обличане. Чете книги, различни от тези, по които се увличат младежите там, дори смята, че ще получи по-добра подготовка тук, в нашата Художествена академия. Тя тази година завършва университета в Ню Йорк - рисуване и отпечатване върху дърво, кожа, линолеум, но има желание да поучи и в София.
- Не й ли се пееше?
- Разбира се, но като я прослушах и... я отказах. Може би ако сериозно се бях заловила... Не, исках да я откажа, защото тя трябваше да бъде много повече от мен като певица, за да не страда. А не показа особени данни.
- Имаш ли впечатлението, че нещата в оперния живот са променени, че пеенето много се е комерсиализирало?
- Малко съм изолирана в САЩ, за да имам общ поглед. Но усещам пътищата, по които съм минала, вече са различни. Колебая се, но понякога си мисля, че може би "моето" е остаряло вече.
- Сред българските музиканти в Ню Йорк се говори, че обичаш да правиш партита.
- Вярно, обичам да правя партита. Да ги организирам, да подреждам, за това си мечтаех, когато бях в България, но жилището ми беше толкова тесничко. И в САЩ реализирах тази си мечта - да имам много, много хора на гости.
- Някога обичаше да ходиш в Рилския манастир на поклонение, и да поговориш с монасите.
- Старая се да бъда добра християнка, да съм милосърдна, но не съм фанатичка. Предпочитам умереността.

Разговаря Боянка Арнаудова



Разговор
със Стефка
Евстатиева