Ударите на НАТО
и душата на Балканите

Гледните точки от далече и от близко са много различни, което, разбира се, не означава нито че гледната точка на този, който наблюдава от близко, е по-достоверната, нито че в осмисляне на събитията сме обречени на пълен релативизъм. Изправени сме пред феномен, който изисква своето обяснение: обикновените хора от страните, намиращи се по границите на конфликта в Югославия, в много по-малка степен от хората в Западна Европа или САЩ одобряват въздушните удари на НАТО. Многолюдни протестни митинги заляха площадите на Атина и Скопие. Митингите в София не бяха толкова впечатляващи, но сондажите показват, че над 70% от анкетираните не одобряват бомбардировките. В Румъния процентът е почти същият. А в Гърция неодобряващите са вече 96%. Успоредно с това налице са множество жестове на съчувствие и солидарност с косоварите, осъждане на насилието и на етническото прочистване. Тези на вид противоречиви позиции съжителстват в едни и същи хора. Би било излишно обаче да им се задава въпросът каква алтернатива предлагат, за да бъдат принудени сръбските власти да спрат агресията си и приемат изискванията на международната общност. Те не разсъждават с тези категории, реакцията им е по-скоро емоционална и до голяма степен интуитивна. Тя не е израз на солидарност с режима на Милошевич, нито израз на антизападни чувства, а на съчувствие към някого, сполетян от беда, от голяма беда. Истината е, че този някой много прилича на тях самите. Въздушните удари отекват в региона като шок, тъй като наред с реалните обекти в Белград, Нови Сад или Прищина те поразяват и една невидима, символична цел. Те експлодират в центъра на дълбинните психологически структури на балканската душа. Която, въпреки всички страсти и антагонизми между страните в региона, е формирана от едни и същи фактори.
Но когато казвам по-дълбоки корени, нямам предвид корените, които се спускат до дълбините на биологичното или религиозното. Призованите от редица коментатори на събитията мотиви на славизма в качеството му на етнизирана геополитика или на православието като циментиращ елемент на безотговорни и егоистични общности, обезличаващи индивида, ми се струват пресилени и отвеждащи към съзнателен или неосъзнат расов детерминизъм. Истина е, че в границите на Отоманската империя религиозната принадлежност е факторът, който е придавал обособен статут на населяващите я етноси, но истина е също така, че тъкмо в границите на православието се поражда и изявява големият антагонизъм между не-турските етноси. Налице е наслагване на противопоставяния и антагонизми, което акумулира много негативни енергии и е в основата на всичко това, което поражда по-късно оказалото се много устойчиво понятие "балканизация". За един продължителен период след разпадането на Отоманската империя балканските православни държави са в постоянна война помежду си. Религията не играе никаква роля в тези войни, те са свързани с идеята за държавата-нация и се стремят да постигнат невъзможното при съществуващата структура на разпръснати етноси - да разширят държавните граници до предполагаемите етнически граници. Резултатите в повечето случаи са точно обратните - прогонване на етническите малцинства в границите на държавата-майка. Сплавта от етнос и религия не е еднозначна и е често непредвидима, както е нерегламентирана и сплавта между религия и идеология. Религиозният и идеологически месианизъм на руснаците остава чужд на балканските народи. И ако православието винаги е било силен аргумент и лост в гръцката външнополитическа стратегия, то не може да кажем същото за Сърбия, Румъния или България.
Истината е, че след полувековния комунистически режим хората, особено по-младите поколения, са предимно лаици, без задължително да игнорират верската си принадлежност. Но религията не е запазила никакво или почти никакво влияние върху социалното им поведение. В България, например, въпреки че църквата може да бъде използвана като декоративен елемент в някои политически спекулации, тя реално няма тежест. В Гърция, напротив, православието притежава реална тежест в живота на обществото, но това не пречи процесите на демократично изграждане и европеизация да са най-напреднали в региона. Друг е въпросът, че в един или друг край на Балканите в кризисни моменти като настоящия религиите могат да се активират. Но най-ярко това е изразено с възхода не на православието, а на исляма, какъвто е случаят с Босна. Едно е ясно, че в моменти на криза и заплаха за етносите религията се активира, светското общество й отделя едно по-широко от обичайното пространство, тъй като тя се явява един фактор за циментиране на националната общност. Но и в този случай може да говорим по-скоро за едно прехвърляне на компетентности: отбранителният или агресивният национализъм се субституират в религия.
Войната в Босна беше първият трус, който разтърси поулегналите пластове на балканската история, но събитията в Косово без съмнение събудиха не само избледнели представи, но самите призраци на трагичната история на тази забравена част от Европа. Хората се чувстват във властта на слепи исторически сили, които са предопределяли съдбата им. В термина "балканизация" се крие една първоначална неточност. Не трябва да се забравя, че постоянните съперничества и разпокъсването на региона са кривото огледало, в което се оглежда политиката и съперничествата на великите сили в процеса на разпадането на Отоманската империя. Малката балканизация повтаря голямата. Но не би могло да бъде и иначе, тъй като Западът и Русия бяха заинтересовани от нестабилността и слабостта на страните от този, стратегически за времето си, регион. В зависимост от моментните стратегически интереси и съотношението на силите помежду им те предопределяха съдбата на народите. На конференциите в Сан Стефано, Берлин, Версай, Ньой, Лондон... Ялта се чертаят границите и сферите на влияние. Въвличани като статисти в голямата европейска игра, тези народи нерядко биваха хвърляни един срещу друг, примамвани най-вече с обещания за териториални придобивки за сметка на съседите. Днес единодушно осъждания сръбски национализъм бе възхваляван и поощряван от тези, които бяха заинтересовани от дестабилизирането и разпадането на Австро-Унгария. Дори този позитивен напредък, който беше постигнат в границите на голяма Югославия, с отпадането на външните фактори - противостоенето на лагерите и статуквото на студената война, както и изкуствения корсет на пролетарския интернационализъм - днес с повдигане на завесата разкрива липсата на истинска култура на съжителство и на хармонизиране на интересите. Под изкуствената схема на федерирането, в унисон с психологическото наследство на региона, всеки е преследвал своите скрити частни интереси и амбиции за хегемония.
Припомням всичко това не с оглед вменяване на исторически вини (ако има такива, те трябва да бъдат адресирани преди всичко към самите народи), а за да подчертая процеса на видим регрес. Страните от региона отново не са в състояние сами да решават проблемите си по един общоприемлив, цивилизован начин, отново гласът на кръвта заглушава гласа на разума и отново се появява призракът на катастрофата. Балканите се оказват на изходната точка, сякаш приближава краят не на ХХ, а на ХIХ век. И отново великите сили са надвесени над балканската люлка. Този път за щастие не за да проектират собствените си конфликти и да преразпределят тортата, а в защита на определени универсални морални принципи и права, без които изглежда немислим започнатият европейски градеж. Намесата е болезнена, защото за сетен път подчертава изоставането на региона. В десетилетията след края на Втората световна война той не е могъл да следва важните процеси в западната част на континента и в известен смисъл пребивава в друго историческо време.
Проявата на този психологически регрес се затвърждава допълнително на семантично ниво, посредством речника, който "външният" свят използва, за да коментира събитията. Политиците и медиите почти едновременно изтупаха от прахта на времето и вкараха в употреба понятията Балкани и балканизация. В последните десетилетия понятието балканизация беше позабравено и ако се употребяваше, това беше по-скоро като метафора, която трябваше да характеризира реалности или процеси в други краища на света. В годините на студената война хората от региона постепенно бяха привикнали да се чувстват част от Източна Европа, макар и със всички произтичащи от това идеологически конотации. Тази инерция се запази за кратко време и след падането на Берлинската стена, подхранвана от малко механичната представа, че след отстраняването на идеологическите и геостратегически пречки източната и западната част на континента са пред перспективата на сглобяване в едно цяло. След това западното прагматично политическо говорене постепенно наложи разделението Europe Centrale и Europe Orientale (понятието Източна Европа изчезва). Малко по-късно за известно време се появи понятието Юго-Източна Европа, което сякаш трябваше да подготви връщането на понятието Балкани. И днес вместо за конфликт в бивша Югославия се говори за конфликтът на Балканите, което в някаква степен символично въвлича всички в старата обща съдба.
Може да кажем, че в основата на негативното отношение на хората от региона към ударите на НАТО седи страхът от разпалване на общобалкански конфликт. Но новото е, че към това се прибавя и един нов страх не от поражение, а от санкция. Досега за народите зад желязната завеса Западът е бил олицетворение на материалното благополучие и демокрацията, сега той се открива като въвеждащата ред сила. Новият пласт от фрустрацията на региона идва с изненадата от леснината, с която се разгоря пожар в центъра на Европа в момент, когато всички смятаха, че войната и насилието са загърбени. Посткомунистическият човек е силно податлив на илюзии, тъй като не е привикнал да гледа реалността в очите. Неговите очаквания за света след комунизма бяха в духа на най-прекрасните комунистически идилии. И изведнъж това, което става, извън категориите на справедливостта или целесъобразността, показва, че силата и убеждението чрез сила продължава да има значително място в съвременния свят. И днес отново някой е разположен някъде високо над теб и се явява носител и блюстител на ценности, които хората от региона не са сигурни, че разбират или че споделят напълно. А неговите самолети високо от небесата като ангели на възмездието сеят унищожение. Неприемането на въздушните удари изразява частично страха на малкия и слабия от големия и силния, който и да е той, достатъчно е, че се явява олицетворение на санкцията. Така че проявяваното съчувствие се адресира не към малкия и правия, а към малкия и слабия. Механизмът му се отключва не от дискутиране и оценяване на поведенията, а от силовите съотношения, тоест от неравнопоставеността. Тази война, облегната на суперсофистицирана техника, която позволява поразяване на противника без допир с него и дори без да го виждаш, която води до разрушения и жертви без никакъв риск за силния, предизвиква недоверие в човека на традиционната култура. Тя извиква образите не на рицари, а на висококвалифицирани медицински служители с бели ръкавици.
Впрочем принципът за неравнопоставеността като основа на отношението към страните в конфликта има действие и в обратната посока. В отношението между сърбите и косоварите ролята на слабия и потърпевшия се пада на последните и това определя съответно съчувствието към едните и осъждането на другите. Става ясно, че на битово равнище хората от региона определят отношението си не съобразно универсалните ценности, а по-скоро на базата на своята традиционна народна култура.
В поведението на хората, неодобряващи войната, може да разпознаем и елементите на лявата политическа култура, която през последните десетилетия е доминирала региона и е налагала идеологическите клишета за войната като върховното зло (тя е разпалвана винаги от "империалистите" и цели световно доминиране) и на мобилизацията на масите в подкрепа на мира като основна гражданска добродетел. Тук корените на западния и източния пацифизъм се пресичат, без да се покриват напълно. Тъй като във втория случай идеологическите мотиви са загубили базата си и подсъзнателно стават говорители на задействани традиционни психологически механизми и на съвременни символни преноси. Един от тези психологически механизми активира генетично предаваните травми от войните в региона. За българите конкретно войните през нашия век неизменно са водели до национални катастрофи и се свързват със заблуди, загуби, страдания. И нищета! Това е паметта и реакциите на една култура на бедността. Толкова късно и толкова бавно се е утаил тънък пласт на градска култура, на урбанизъм и на цивилизация изобщо, че хората преживяват този тип материални загуби много по-болезнено. Това се подсилва и от опита, който имат на малки страни със слаб капацитет за възстановяване. В София например следи от разрушенията по време на бомбардировките по време на Втората световна война можеха да се видят чак през 80-те години.
Тук се проявява един от дехуманизиращите аспекти на културата на бедността: материалните загуби да придобиват равна или по-голяма стойност от пораженията, нанесени на личността.1 В този регион едва ли би могла напълно да се усети неморалността, да кажем, на неутронната бомба; не бих се изненадал, ако един сондаж на мненията покаже, че тя е предпочитана пред конвенционалните средства за разрушаване.2 Колкото и да е болезнено, трябва да констатираме, че все още много хора от региона, исторически и културно мотивирано, проявяват занижена чувствителност към човешките права. Поради това и бомбардировките над Белград или над завода за автомобили изглеждат неадекватен отговор на това, което става в Косово.
При това трябва да отбележим, че изселването, прогонването на значителни части от населението от домовете им също принадлежи към историческите травми на региона. Новата история на България, например, би могла да бъде написана като история на приемане на поредните изселнически вълни: от Македония, от Беломорска Тракия, от т.н. български Западни покрайнини в Сърбия, от Северна Добруджа. Впрочем, тази съдба не е отминавала и нашите съседи. След всяка от балканските войни огромни маси хора са се премествали през новоочертаните граници. Тези, които са оставали по домовете си, е трябвало да се примирят с асимилирането. Повтаряемостта на този акт изглежда донякъде го е банализирала. Това е нещо, което се е случвало на хората в региона. Обръщайки се назад, мога да кажа, че не ми е известен нито един случай на протест от страна на обществеността или интелектуалците на победилата страна срещу тази практика, когато тя засяга "другите". Последният пример е от 80-те години: българското общество, с малки изключения, остана нечувствително и пасивно към "голямата екскурзия", която 300 хил. български турци бяха принудени да предприемат пред натиска на комунистическото управление да българизират имената си.
Може да говорим и за наличието на един устойчив процес на виктимизация на съзнанията в региона. Това обяснява и склонността към това двойно отъждествяване - с косоварите и със сърбите едновременно, сякаш това са две паралелни, непресичащи се съдби. Отъждествяването с косоварите е разбираемо, те са слабите, те са жертвата и това неизменно предизвиква състрадание и подкрепа. Още повече, че мнозина исторически са имали същата съдба, а и все още се изживяват като потенциално прокудени. По-сложен е казусът с отъждествяването със сърбите. Историята на отношенията с тях не предлага никакви мотиви за солидарност. Във войните българите и сърбите винаги са били един срещу друг, неведнъж сме се сблъсквали с бруталността на техния национализъм, а и днес тяхното отношение към българското малцинство създава проблеми; и въпреки това хората не одобряват въздушните удари. На какво се дължи тази нелогичност в поведението?
На двойната роля, в която се явяват днес сърбите на сцената на Балканите: едновременно на агресори и обект на агресия, на палачи и на жертви. Хитростите на психологическата идентификация разделят тези два момента и в тази операция тя е улеснена от западната медийна пропаганда, която, свръхекспонирайки ролята на Милошевич и демонизирайки го, до голяма степен оневинява масата. И все пак само тези мотиви не изглеждат достатъчни, за да обяснят позицията на балканското съчувствие към агресора.
Всеобщото виктимизиране на съзнанията в региона тласка към символични преноси. Наблюдаваме ги във всички лагери. В показваните по телевизиите репортажи сърбите не проявяват никакво колебание в убедеността си, че са жертва на външна агресия и на опитите да им отнемат исторически принадлежащи им територии. Косоварите имат всички основания да се изживяват като тоталната жертва, което ги освобождава от бъдещи компромиси и търсенето на взаимно изгодни решения. Това ги тласка и към пълно отъждествяване със силата, която им се е притекла на помощ. Те наричат самолетите, нанасящи удари над Сърбия, "нашата авиация" и демонстрират обичта си дори когато те хвърлят ракети над Прищина или по погрешка поразяват колона с бежанци. Тези актове автоматично са оневинени по силата на механизма, според който традиционният човек не е склонен да се вини за собствените си грешки. Интервюираните по телевизията косовари показаха и една друга разновидност на този синдром на виктимизация, въвличайки в него и патерналистичния авторитет, с който се отъждествяват. Самите сили на НАТО са провъзгласени за жертва на машинациите на сръбската пропаганда, която им приписва собствения си престъпен акт. Съзнанието, впримчено в механизма на виктимизацията, отказва да погледне с обективни очи на света.
Но какви са скритите механизми на отъждествяване на хората от региона със сърбите като жертва? Въздушните удари наред със съвсем реалните си цели - военни заводи, стратегически обекти, средства за комуникация - поразяват и един въображаем обект, който не са визирали предварително. И колкото повече бомбите засягат мостове, жилищни сгради или заводи за цигари, толкова повече този символичен обект става по-осезаем. Засегната е самата балканска душа с нейните страхове и неовладени страсти. Хората се отъждествяват с жертвата като такава, в качеството й на метафизична величина, не само на базата на доминиращата култура на поражението и на виктимизацията поради това, че са привикнали да се възприемат като жертва. Не само поради фатализма на слабия пред силния, но и поради страха от "наказанията" за подобни прегрешения, които потенциално носят в себе си, без да са сигурни, че могат да устоят на изкушенията им. Именно това кара мнозина в региона символично да се изживяват като обект на агресията. Неодобрявайки наказателните операции срещу сърбите, те превантивно защитават себе си.
Кое е това, което балканският човек носи в себе си, което едновременно го осмисля и плаши? Това е национализмът - общото заболяване на региона, макар Милошевич да изкара на бял свят демоните му и да се превърна в мишена на ударите срещу него.
Национализмът е другото лице на културата на бедността. Тя се характеризира, от една страна, със затварянето в малката, органична, етнически чиста общност, от друга - със стремеж да излезе от себе си и постигне една голяма, исторически изглеждала възможна, но никога неосъществена общност. Този негов втори аспект може да бъде определен като търсене на изход от днешните затруднения под формата на бягство назад в историята. Даден балкански народ може и да е малък и потиснат, но не винаги е бил такъв. Достатъчно е да се обърне към миналото си, към неосъществената национална мечта, към потенциала на етноса в неговата разкъсана интегралност, за да изпъкне истинската му перспектива. Така днешните национализми на "малките" балкански народи се разкриват едновременно като затвореност в миналото, третирано като виртуално бъдеще.
По този начин национализмът се превръща в единственото оръжие както на тези, които се усещат силни в момента, така и на слабите. Срещу разветите знамена за Велика Сърбия се изправят разветите знамена на Велика Албания. Драмата на косоварите е, че попадат между два активирани национализми, в естествена част на единия от които те се превръщат. Този национализъм традиционно е представян и в европейската преса от един автор като Исмаил Кадаре. В една от последните си статии (Le Monde, 10 avril 1999), например, той говори за четирите народа, населяващи полуострова - "гърци, сърби, албанци и българи", които са "от почти еднакъв характер на големина", нещо, което прави неоснователна всяка претенция за хегемон (чийто изразител в момента са сърбите). И при най-обикновеното пресмятане (при 3 млн. албанци и около 2 млн. косовари), това на вид справедливо съждение разкрива неосъществени претенции и скрити мечти. Тъй като, за да се изравнят по големина с другите три народа, трябва да потърсят къде са се "загубили" още 3-4 млн. албанци. Този тип защита на равноправието на народите в региона в никакъв случай не е успокояващ.
Корените на днешната балканска драма трябва да ги търсим в лоното на една традиционна култура, която въпреки редица успешни външни мимикрии не е успяла да последва динамичните промени в модерния свят и да се адаптира към тях. От такава гледна точка войната на Балканите може да бъде определена ката сблъсък на две култури с различни ценностни ориентации. Това е може би последният голям сблъсък, преди да се затвори страницата на ХХ век и да се премине към перспективите на едно човечество, прегърнало универсалните хуманитарни ценности и имащо волята и средствата да отстоява своята нормативна система. Големият въпрос след приключване на конфликта ще бъде да установим дали избраният път за това се е оказал достатъчно ефикасен и най-вече прагматичен. Дали настъпилият мир няма да бъде на базата на такива предпоставки, които да продължават да подхранват атавистичните национализми на полуострова от Гърция до Румъния и от България до Албания и Хърватия. Успехът може да бъде гарантиран от две неща: първо - преодоляване на чувството за обособеност и откъснатост на полуострова от континента и неговите процеси, чувство допълнително подсилвано от новата стена, която Западът издига на мястото на разрушената, и второ - от отговора на въпроса дали традиционната култура ще бъде в състояние да изработи механизми за съгласуването си с императивите на модерния свят. Свят, който няма никакви основания да не запази необходимия респект и към националното чувство и привързаност.
Париж, май 1999 г.
Ивайло Знеполски


Бележки от септември 1999г.:

1. Бюлетинът на НСРТ от май-юни 1999 г. ни донесе по-късно едно потвърждение за това, свидетелствувайки за институционализирането на този тип нагласа, вече на нивото на националните електронни медии. Резултатите от проведения мониторинг върху излъчваните новини от войната в Югославия са обобщени в две статии, озаглавени съответно: "Войната в централните информационни емисии (20 часа) на Канал I на БНТ - от 1 май до 10 юни 1999 г." и "Войната в новините на БНР - от 24 май до 10 юни 1999 г.". В тях виждаме, че в информационни единици новините за бомбардировките и разрушенията в Сърбия и Косово надвишават повече от десет пъти новините, свързани с хуманитарната катастрофа. Статистическият анализ довежда анализаторите до извода, че преобладаващата информация за разрушенията и "застрашителната лексика" са спомогнали за формирането на отрицателни нагласи в обществото към военните действия. В това, разбира се, има част от истината, но по-реалистична ми се струва обратната зависимост. Едва ли става въпрос за шепа незрели или заблудени журналисти, а за чувствителни антени, които много по-охотно репродуцират общосподеляните настроения и реакции, отколкото прагматичната позиция на държавната администрация, отчитаща доминиращите ценностни нагласи в глобализиращия се свят.

2. Неотдавна в английската преса се появиха изповедите на бившия началник на тайната полиция на босненските сърби, в които той твърди, че по време на войната в Босна лидерът на босненските сърби Радован Караджич се свързал с руски мафиоти, трафиканти на оръжие и платил 6 млн. долара за доставката на неутронна бомба. Изглежда идеята да премахне чуждите етнически елементи, без да засегне "материалната база", го е блазнела и ако светът не стана свидетел на реализирането на този тип манталитет, това се дължи на факта, че доставчиците са били измамници, които са му пробутали фалшификат.

И. Зн.

Статията е
публикувана
във френското
месечно
издание
"Le Monde
des dèbats"
бр.5,
VII-VIII '99,
под заглавие
"Balkans:
les ressorts
d'une culture
de la defaite"