Мисионерът

И млади, и стари се обръщаха към него с простото "Учителю". Днес признателните поколения го титулуват с думите: "Първосъздателят", "Първомайсторът", "Патриархът на българския балет". Но това човешко "Учителю" по-точно изразява почитта и преклонението, които Анастас Петров си извоюва приживе. Защото с това обръщение открай време народът ни именува най-светлите личности в културната ни история.
Сцена от балета Есмералда с участието на Люба Колчакова (Есмералда) и Анастас Петров (Клод Фроло)
За хореографа, танцьора и педагога Анастас Петров е писано и говорено много. За неговата мисионерска половинвековна творческа дейност, благодарение на която днес в България има балетно изкуство, което съизмерва ръст с първите страни с вековни балетни традиции, знаят всички. Но отбелязвайки стогодишнината от рождението му, ще се опитам, разравяйки спомените на негови ученици, съратници и близки, да се доближа отново до човешкия, не митологизирания от времето образ на учителя.
Павел Стоицев (ученик на Анастас Петров и "звезда" на софийския балет): "Сякаш и сега го виждам пред себе си. Облечен в неизменния си зелен копринен халат, с развяна на една страна дълга коса, лети като хала из залата. И с цялата си душа и сърце показва как трябва да изтанцуваш партията си. Окото му - рентген! Веднага разбира какво носи един изпълнител и какво може да извади от него. И успяваше да постигне максимума. Екзерсисът му бе разкрепостен, танцувален и много музикален, изграден върху руската класическа школа. Нищо чудно - той беше ученик на възпитаницата на петербургското балетно училище Евгения Едуардова. Но освен от руската школа Петров черпеше и от школата на Маркс Терпис, ярък представител на немския експресионизъм. Това правеше спектаклите му силно изразителни, пластично разкрепостени и емоционални. При него нямаше празно движение, всичко бе подчинено на драматургията на образа, на вътрешната логика в общата конструкция и танцовия текст. Затова и публиката забравяше за техническите средства и със затаен дъх следеше действието. Днес се навъдиха много балетмайстори. Всичките учили на държавни разноски, всичките с дипломи, специализирали къде ли не... Но за мен балетмайстор като Анастас Петров все още нямаме. Бедното момче от Добрич тръгва само из големия свят, работи, за да плаща уроците си, мъчи се, гладува, мизерува и посвети живота си на изкуството. И то във време, в което не е бил сигурен, че балетът ще го изхрани. И защо е постъпил така? Защото е носил танца в себе си, защото това е било призванието му. Той нямаше друг живот освен този на сцената. Спомням си, че преди спектакъл, още в четири и половина следобед, беше вече гримиран и се разхождаше като тигър между кулисите. Да провери сам дали всичко е наред. Когато ме виждаше да пристигам в пет и половина часа, възкликваше с укор: "Павел, вие не сте итински артист! Как може да идвате толкова късно!" У нас имаме обичай да ценим повече чуждите авторитети. За пример ще дам шедьовъра му - неговото любимо "Лебедово езеро". Последното четвърто действие го няма никъде по света. Руснаците го харесаха толкова много, че му поискаха разрешение да го пренесат на тяхна сцена. Но днес го няма в нашия репертоар. Не само него - нито едно произведение от цялото му творчество."
Слава Неделчева (балерина от Софийската опера): "Изключително скромен, мразеше излишествата, живееше като аскет. Ненавиждаше мързела и небрежното отношение към работата може би поради факта, че самият той притежаваше рядко срещаща се работоспособност. В пет часа сутринта викаше в дома си пианистката Елена Стефанова, за да слуша отново и отново музиката, на която ще поставя. И сега не мога да преценя дали бе по-голям педагог или постановчик. Талантът му на хореограф в класическия, характерния и модерния танц бе равностоен. А какви образи пресъздаваше на сцената! За мен той бе истински жрец на танца!"
Никола Симеонов (артистичен секретар на балета): "От 1946 г. до самата му смърт аз бях най-близкият му помощник, душеприказчик и едва ли не единствен приятел. На мен той завеща голямото си отличие - наградата Хердер, присъдена му от Виенския университет за обогатяване на европейската танцова традиция. Смених много ръководства и ръководители, но за мен образец на истински художествен ръководител, балетмайстор и творец си остава Анастас Петров. Той идваше винаги готов за репетиция. В залата не импровизираше, а поставяше толкова леко и бързо, че артистите не смогваха да запомнят нахвърленото. Атмосферата бе творческа и приятна, правеше така, че давайки път на младите, да не засегне по-възрастните. Умело разпределяше соловите партии, поставяйки всеки там, където най-добре ще изяви дарбата си, завършвайки неизменно с думите: "А принца, разбира се, ще играя аз!" Петров събираше от улицата хора, защото тогава нямаше обучени кадри, и започваше да ги учи от "а" и "б". Признавам, че майсторството на артистите сега е от международна класа, но блестящата генерация от личности-артисти, която създаде той - Лили Берон, Любка Колчакова, Валя Вербева, Нина Кираджиева, Асен Манолов, Асен Гаврилов, Живко Бисеров, Павел Стоицев - е трудно повторима. Както всяка надарена натура, Петров бе чувствителен и уязвим човек. Тогава ми се струваше, че е твърде мнителен, защото страдаше от мисълта, че го мразят, преследват, желаят да го отстранят. Сега си давам сметка, че тези настроения не са били безпочвени. Пенсионираха го във възраст, когато имаше още какво да каже и даде. Това му се отрази фатално, той рухна психически. Казвах му: "Маестро, вие получихте всички възможни държавни отличия, защо не си почивате вече, защо не се радвате?" Истината бе, че за него животът бе загубил смисъл. И той завърши дните си в огорчение. Неприятно ми е да си спомням, че трудно намерихме място, за да го погребем. Не отпуснаха средства и за паметник. Негова бивша ученичка, архитект, направи проекта без пари. Анастас Петров завеща библиотеката си на балетното училище, но никой не я потърси!"
Красимира Колдамова - примабалерина в Софийската опера: "Първото ми запознанство с балета е в школата на Анастас Петров в Народния театър. От цялата група аз бях най-новата, най-незнаещата и най-неможещата. В съзнанието ми е спомен за човек, който говори на непознат за мен език и държи една пръчка. Пръчката беше много дълга, преминаваше през краката на всички, и когато не правехме нещата както трябва, тя ни шибаше здравата. При Петров за пръв път излязох и на сцена. Играеха спектакъла му "Прикованият Прометей". Някой се разболя и извадиха мен на сцената. Трябваше да поема една флейта и да я положа в краката на Зевс. Тъй като това бе първата ми проява и аз държах родителите ми да ме видят добре, завтекох се в средата на сцената, с което провалих вариацията на първата героиня - Лили Берон (бъдещата ми учителка в балетното училище), за което получих яки ругатни от нея. И каква бе изненадата ми след време, когато ненавършила 16 години, ме приемат в операта и аз виждам същия човек с пръчката, че е директор на балета. Но тогава разбрах какъв е Петров... Не, аз наистина не мога да си представя, че може да съществува някъде другаде такава личност като Петров. Не говоря за хореографа. Говоря за човека и ръководителя. Той си нямаше ни куче, ни котка, нито дете, всичко за него бяха неговите танцьори. Едва ли има някъде директор, който да е толкова близо до всяко живо същество от своя състав. Ако се почувстваш неразположен - то са грижи, аспирини, лекарства... И не се успокоява, докато не се увери, че вече си добре. За него майки, бащи, връзки и протекции не бяха от значение. Главното бе работата и възможностите на изпълнителя. За да стане ясно колко високо ценеше таланта на артиста и го поставяше над всичко, дори над собствените си симпатии и антипатии, ще разкажа следния малко анекдотичен случай. Анастас Самев (бивш премиер и ученик на Петров) умееше много добре да имитира хората. Веднъж на едно събиране, развеселени го помолихме да изимитира учителя. Петров даде съгласието си, но Самчо попрекали с шегите си, маестрото се засегна и си тръгна дълбоко обиден. Разбира се, друг колега веднага побързал да осведоми за скандалния случай директора на операта. Вика той Петров и му заявява, че ще уволни Самчо. "По-скоро уволнете мен, а не него - отвръща Петров. Той е талант!" Още с постъпването ми в театъра, наред с участията ми в кордебалета ми постави и творчески задачи. В момента поставяше "Есмералда". "За вас е Есмералда - ми каза той (към всички се обръщаше с учтива форма). Вие трябва да гледате, да питате, да се учите. А ето и друг случай. Репетираме сцената с подлудяването на Жизел, а в дъното няколко балерини си говорят и се смеят за нещо. Той спря репетицията и каза: "Тук излиза млад човек, а вие си говорите за плетки. Засрамете се колежки!"...
Винаги в сърцето си съм чувствала, че имам дълг към Петров. Затова на моето последно "Лебедово" на своя глава изтанцувах вариацията на черния лебед от неговата постановка (бях я научил от Люба Колчакова). Защо не я съхраниха, не знам. В нея имаше гениални решения, особено финалът, който е уникален и го няма никъде по-света. В него побеждава злото. Одета се хвърля в езерото и загива. И чак тогава започва "хепиендът", защото за Петров (а струва ми се, че и музиката на Чайковски внушава такова решение) пътят към идеала и щастието минава през саможертвата".
Ана Александрова - балетен критик: "Петров бе много красив човек: сини очи, руси, гладки коси, правилни черти, одухотворени от вътрешно благородство и вродена доброта. Обличаше се винаги в зелено: костюм, обувки, дори работния халат, с който репетираше, бе от зелена коприна. Правеше впечатление на стеснителен човек, защото не обичаше многословните изяви. Но как се отприщваше неговата красноречива танцова стихийност на сцената или в балетната зала! В процеса на работата той целия пламтеше, трепереха пръстите на ръцете му, вееше се халатът му, неспокойно искряха сините му очи, така меланхолично-кротки в живота. На какво не бе готов Петров, когато виждаше отпуснатост, вялост, липса на творческо горене! Изливаха се крясъци, незлобливи обиди. Дори напускаше репетицията. И делегация от най-примерните се отправяше към кабинета му с молба да се върне и да продължи репетицията. Той винаги се оставяше да бъде убеден! И това не бе хитруване или поза. Той просто се боеше, че денят може да бъде изгубен. Оскърбен, ледено студен, Петров влизаше в балетната зала, за да подхване само след миг работата с предишната жар, готов да покаже и изтанцува всичко, отначало до край, с риск да се задъха - до разрив на сърцето".
Зададох въпрос на скоро завършила ДХУ балерина: "Какво знаеш за Анастас Петров"? - "Зная, че е създател на професионалния балет в България, че има кръстена на негово име балетна зала и балетен конкурс - отвърна тя. - Но повече не зная. В училище, в час по-история на изкуството не стигнахме до него. Вътрешно не съм убедена, че е личност с революционно значение, защото не съм се докоснала до него. Ако имахме възможност да изучаваме нещо от това, което е създал, представите ми щяха да са по-пълни".
Ровейки се наскоро в стари архивни флмови ленти, видях само три късчета от негови творби. Но те говореха за ярък талант, въображение и голяма ерудиция. Анастас Петров е можел да направи европейска кариера. Член е бил на балета на Щатсопера - Берлин, поверявали са му сола и малки постановки. Но той се връща тук, за да работи във и за родината си. Няколко седмици преди смъртта си, неможейки да присъства поради болест на тържеството по случай петдесетгодишнината на българския балет, той изпраща следното писмо: "Щастлив съм, че доживях този празник на всенародно обществено признание - на балета, на който посветих всяка моя мисъл, всяка моя грижа, цялата си любов, целия си живот! Пред моя поглед премина развитието на всички балетни артисти от няколко поколения. Дори най-младите, които вече не познавам, ученици на моите ученици, аз смятам за мои деца. Благодаря ви, деца мои, за постигнатите успехи, и ви пожелавам нови, още по-големи постижения, за да славите по цял свят изкуството на скъпата ни родина"

Маргарита Михайлова


100 години
от рождението
на Анастас Петров