Центробягане
с препятствия

Дойде времето на равносметката и за "Европейския месец на културата - Пловдив '99". Да го проспим (както обикновено става у нас, след отшумяването на което и да е събитие) означава, че сме си изгубили сетивата. Смея да обобщавам едва сега - след потопа от голямо и средно изкуство. В месец на пълно безводие най-сетне успях да сглобя разглобеното си "аз" - на прес-аташе-организатор и на журналист-зрител, и на софиянка, приобщена към пловдивска кауза...
И така - Европейският месец не е просто "най-голямото артистично събитие в родната история", нито еклектичен сбор от световни имена или фойерверк, озарил ремонтирания Античен театър. Европейският месец е преди всичко политическа стратегия. Актуална, мащабна и конкретна.
Накратко, това е идеята да се използва световната култура и признанието на Европа, за да се легитимира Пловдив като алтернативен център в моноцентричното национално пространство. Към нея добавям все още новата за България арт-мениджърска практика и поуките от сблъсъка с чуждия опит и ценности. Получава се феноменално бягане от един център към друг с много препятствия. Най-малко посоката вече е налучкана. Затова тук смятам да говоря за препятствията.
Започвам с една уж до болка обговаряна пространствена йерархия в българския културен модел: София е безспорният център на България - България е провинция на Европа. Съответно българската култура е софийска и обратно - поне от 50 години насам. Амбициозни и талантливи младежи, интелектуалци от периферията или се преселват в столицата, или пренасят плодовете на труда си в търсене на признание.
Съвременните обществени модели на повечето развити страни са полицентрични, а регионализмът е един от трите най-важни приоритета на Европейската общност. Пловдив заема граничната позиция на "много голям град", който нито е същинският център, нито е провинция. Там живее едно цяло поколение в силата си, с интелектуален, с управленски потенциал, с идеи, самочувствие и амбиция не да ходи при планината, а да си построи своя. Първата крачка е създаването на лоби в София и управленските среди. Нещо, което се е получило естествено. Втората крачка е съзнателна - опит да се гради европейско лоби. И Европейският месец бе идеята, обединяваща тези първи крачки.
Това, което ме порази, когато влязох в структурата на фондацията-мотор, беше изключителната мотивираност и младостта на хората. Работният им ден продължаваше по 14 часа, че и повече, за сметка на стопени килограми и животинско изтощение. Координаторките жертвоготовно се втурваха не само да превеждат симултанно, но и да разтоварват декори - както си бяха на високи токчета и в одежди за делови обяд.
В атмосферата на Стария град естествено се беше създала възрожденска ситуация. Напълно нормално - възрожденският порив компенсираше липсата на опит в избраната тактика, наречена арт-мениджмънт. Накратко това значи, че на изкуството се гледа и като на продукт. В Западна Европа е университетска наука - за набиране на средства, намиране на партньори, маркетинг, писане на договори, рекламна кампания... У нас едва сега започва да се развива. Съответно организаторите правеха всичко изброено без нужния опит и се учеха от препятствията. Убедена съм, че много от тях не биха тръгнали по този път, ако знаеха какво ги очаква.
Факт е, че всички големи звезди пристигнаха в Пловдив, въпреки войната в западната ни съседка. Финансовата равносметка накрая беше положителна, а европейският месец преобърна ленивата градска атмосфера. Факт е също така, че на този европейски форум, с малки изключения, нямаше тълпи от западни арт-фенове.
Първото голямо препятствие в моята класация е липсата на време.
Минимум две години са необходими, за да се изпипат детайлите по организацията на толкова мощен форум. Така процедират в Западна Европа, за да няма в един и същи ден и час две големи събития за сходна публика. Време беше необходимо за международна кампания за привличане на чужда аудитория, на онези зрители, за които Пловдив звучи колкото екзотично, толкова и непознато. Точно това препятствие раждаше и чаровната възрожденска спонтанност при взимане на решенията. Можеше да бъде фатално, но точно този творчески елемент в невъзможните условия парадоксално измъкваше колата от блатото.
Второто голямо препятствие също си е типично възрожденско - опитът да се преодолее изоставането с голям пробег за кратко време. В случая - да се разтегне един месец в три, в които да се вместят над 400 събития. В един момент просто се усетих премазана и с притъпени сетива от прииждащите културни внушения с различен калибър.
Имаше и събитийца, които се грееха на славата на форума, а количеството им разтваряше по-стойностни, като изложбата Сцена на Дионис, например. И държеливата пловдивска публика в един момент се умори.
Двете цитирани препятствия са вече осъзнати и могат да бъдат преодолени при следващ форум. Точно това е смисълът на натрупването на опита и затова структурата, създадена за Европейския месец, трябва да се запази и да продължи да се развива.
Далеч по-трудно ще им е, обаче, с препятствията, които възникват по линията център-периферия. Когато има промяна на полюсите, се ражда съпротивление - и в едната, и в другата посока.
София ревнуваше от Европейския месец. Бореше се срещу мимолетното си детрониране. И имаше на своя страна инерцията в мисленето на българите. Точно тези симптоми проявиха журналистите от националните (предимно печатни) медии. Разбирам ги - в тяхната йерархия не-столичното събитие губи от своята стойност. Все пак беше болезнено да усетиш това "от другата страна". Дори оправданието на главните редактори за "големите пътни разходи" също е само симптом, че разстоянието София - Пловдив е много повече от 150 км.
В същото време по финансови причини повечето хитови събития в програмата на евромесеца идваха в партньорство с чужди културни центрове и мощни компании. Дотук добре - но пак по финансови причини (за компаниите) и по стратегически (за културните институти) звездите гостуваха и в София. Естествено е столичани да не стигнат до Пловдив, щом Майкъл Наймън, "Апокалиптика" и Ричи Блекмор са им поднесени в НДК.
Освен това, как да отделят този звездопад от гостуването на Ванеса Мей, например. Концертът на "Металика" събра 40 хиляди души. Горан Брегович доведе публиката до национална истерия, а програмата "Хамлет 2000" с големите режисьорски имена примами целия роден театрален елит. Общото между тези световни събития беше, че са уникални за територията на България. Който желаеше да ги види, нямаше друг избор освен да дойде в Пловдив - и така да го легитимира като център.
Колкото и да е странно - провинцията също трудно се откъсва от инерцията си и от - да го наречем - "местният национализъм", който си е форма на самосъхранение. Аз самата го усетих още в началото, когато - пълна с ентусиазъм и идиличност, се настаних в студиото на Пловдивския телевизионен център. Тогава в ефир се включи зрител с: "Много сте симпатична, но защо пловдивчанин не стана директор на пресцентъра на нашето събитие?". Обясних нещо за глобалността на идеята, но този безмълвен въпрос витаеше покрай всичките ми контакти с местните журналисти. Те са мили, чаровни, някои значително по-интелигентни от столичните си събратя, но аз трябваше да се боря с тяхното "едно наум", че общуват с чужд елемент.
Така, негласно, но твърдо и повечето пловдивски интелектуалци бяха убедени, че "Европейски месец на културата" е само техен и е обида да го делят с когото и да било - особено със софиянци. Враждебното, съревнователно и дребнаво отношение можеше да ограничи това мащабно събитие в рамките на местното и да разбие на пух и прах стратегията на организаторите.
По линия на съпротивлението на периферията беше и недооценяването на друг проблем - липсата на обществен транспорт, с който софийската публика да се завърне след късните представления. Много зрители напускаха с огромна мъка световните "Хамлети" след първия антракт единствено по тази прозаична причина.
В нашия комплексиран и наваксващ художествен живот все още действа стереотипът: европейско = стойностно. Европейският месец изигра своята роля - даде база за сравнение и театралите например установиха, че може да се казваш Петер Щайн, а спектакълът ти да е слаб. В Пловдив безспорно имаше истински събития: концертът-магия на Майкъл Наймън в Античния театър, катарзисът-"Апокалиптика", разбивачът на ценностни и изразни системи Еймунтас Некрошус... Но Люксембургският театър буквално умори от скука мен и другите десет зрители в салона...
Ще завърша с последното препятствие - да избереш в многообразието на европейския културен живот. Полезно е, че в Пловдив видяхме и слаби, и силни европейски прояви. Все пак изборът за месеца беше по-скоро хаотичен, диктуван от случайности и ограничения. Много е да искам селекционери да обикалят по световните фестивали в търсене на събития, но при изпипана стратегия на подбор и внушението ще бъде по-силно. Това - за следващия път, защото съм убедена, че след такава засилка "Европейският месец на културата - Пловдив ’99" ще продължи, най-малкото защото маркира изграждането на полицентричен национален модел.
Впрочем европейката Хана Шигула даде урок за преодоляване на междукултурни препятствия. Нейният проблем беше езиковата бариера за българите пред френските й шансони и немските й шлагери. На пресконференцията проучи чуждоезиковите познания на пловдивските журналисти и в резултат - в Античния театър пя предимно на английски...

Олга Милчева


След
Европейския
месец на културата
в Пловдив