Малкото азиатско кино
помете секса

56-ата Мостра на киното във Венеция (1-11 септември) беше предпоследната за века и първата за новия й артистичен директор Алберто Барбера. В единомислие със сътрудниците си той селекционира 18 конкурсни заглавия от видяни около 900 от 11 страни. В деветте секции бяха показани общо 135 филма от 51 страни. 11 режисьори участваха за първи път в конкурс, а 19 бяха дебютанти.
Още в началото на Венецеия '99 се наби в очи умереното, в сравнение с предишни години, присъствие на мастодонтската американска продукция - както в конкурса, така и в паралелните програми. Нито един американски филм не отнесе награда от осемчленното жури, председателствано от Емир Кустурица.
Още преди да започне, тазгодишната Мостра беше наречена "еротична" заради предварително известните заглавия. Сякаш за потвърждение на определението, тя бе открита с извънконкурсния, шумно рекламиран със сексуалните си сцени последен филм на Стенли Кубрик "С широко отворени очи" ("Eyes wide shut"). Нарочен за шедьовър, той не покри епитета. Наистина е режисьорски безупречен, но е студен откъм емоции, безкрайно зает с формата си и прекалено текстуално верен на романа на Шницлер "Двоен сън" (1926), по който е правен. Фантазиите, ревността и кошмарните брачни сънища на семейната двойка Никол Кидман - Том Круз не вълнуват.
Разочарова и конкурсният филм на Джейн Кемпиън "Свещен дим" ("Holy smoke"). Млада австралийка (Кейт Уинслет) отива в Индия и остава там, омагьосана от секта. Семейството й наема скъпоструващ американец (Харви Кайтел), който трябва да я "пречисти" и върне в родината. Ролите обаче се преобръщат - тя покорява спасителя си чрез секса и двамата се влюбват наистина. На фона на великолепно заснети пейзажи се прокрадват отделни брилянтни моменти на голяма режисура, която се разпилява ненужно в много посоки - от гротеска през сантиментализъм до сатира, изгубвайки опорната си точка. Сексуалните сцени с карикатурния и облечен като жена Кайтел са безвкусни и объркани. Явно интерпретирането на съвременността не е силната страна на създателката на "Пианото" и "Портрет на една дама".
Сексът достигна своя връх в конкурсния "Лъжи". Обладан от страстта да се бунтува срещу корейската цензура, забраняваща порното във всяка негова форма, режисьорът Джан Сун Уо без никакви табута разказва садомазохистичните отношения на случайно запознали се гимназистка и скулптор. Техните сексуални вакханалии в хотелската стая, биенето с пръчки или камшик, са показани с най-малки детайли. Резултатът от безразборното им повторение е най-обикновено отегчение. И тук, както при Кемпиън, ролите между жената, понасяща с удоволствие усилващите страстта жестокости, и пребиващия я мъж, се сменят. Когато се стига до насилието, си задаваш въпроса, дали точно в официалната селекция е мястото на този филм...
Колкото повече секс и порнография се набиваше в очите и главите ни (имам предвид и редица заглавия извън конкурса), толкова повече раздразнената критика и публика ръмжаха от недоволство. Като прояснение дойде белгийско-френският "Една порнографска връзка" ("Une liaison pornographique, реж. Фредерик Фонтен), в който изобщо няма порно. Той (Серджи Лопец) и Тя (Натали Бай, купа "Волпи" за най-добра женска роля), без име и минало, се запознават по обява, за да задоволят сексуалните си фантазии, останали за зрителя невидими пред затворената врата на хотелската стая, в която се консумират. Когато сексът преминава в любов, все така анонимните герои се разделят, за да остане споменът, споделен от всеки от тях поотделно пред камерата на въображаем слушател (така и не го виждаме). Често гледните им точки за кратката среща са противоположни и в това е интелигентният чар на кинематографичния разказ. Този изящен, скромен филм доказва, че екранът може да излъчва еротика и без външни сексуални прояви.
Простите човешки истории, в които привидно нищо не се случва, покориха жури, критика и публика. Френският филм "Няма какво да се прави" ("Rien a faire", "Златен медал" на Сената) оправдава заглавието си: бавно и спокойно запълва с действие и смисъл свободните дни на двама изгубили работата си герои. Случайното запознанство в супермаркета, където тези безработни (и семейни), убиват времето, прераства в приятелство. Дълбоко закътани в сърцето стари мечти се събуждат, за да усетят героите (и зрителите) сладостта на любовта в часовете, когато другите работят. Режисьорката Марион Верну деликатно загатва секса, без да го натрапва.
Липсват изхвърляния в тази насока и във филма "С главата надолу" ("Topsy-Turvy"). Режисьорът Марк Лейд ни връща във викторианска Англия чрез отношенията на творческия тандем Съливан (композитор) и Гилбърт (либретист), създали изпълнявани и днес оперети. Сред великолепните актьори заслужено се открои почти незвестният Джим Бродбент (Гилбърт), който и отнесе купата "Волпи" за най-добра мъжка роля.
Уморени от заливащия екрана долнокачествен и безсмислен секс, се умълчахме захласнати по малкото голямо азиатско кино, което го помете. Неслучайно бяха наградени неевропейски режисьори, чиито филми излъчват магията на изкуството. В тях няма звезди - непрофесионални изпълнители играят себе си. Такива са жителите на запустялото и забравено от бога селце в ирански Кюрдистан от "И вятърът ще ни отнесе" ("Le vent nous emportera") на Абас Киаростами (Голямата специална награда на журито).Тяхното монотонно всекидневие сред неповторимия пейзаж от самотни дървета е разчупено от присъствието на телевизионен екип, чиято загатната цел е да заснеме погребение. Спокойният ритъм на филма е игра на недоизказано и непоказано, за да може зрителят да си довърши ситуации, да доизгради герои, които само говорят зад кадър, или да дослуша тяхното мълчание. В "недовършеното" кино на Киаростами (както сам режисьорът го определя) поетичните цитати на Омар Хаям се вплитат в метафорите, в оригиналните хрумвания (например мобифонът на един от журналистите в тази пустош) и в иронията при сблъсъка на селската и градската действителност.
Съпоставянето на тези две реалности е в центъра и на китайския филм "Нито един по-малко" ("Not one less"), който спечели "Златният лъв". Режисьорът Джан Имоу го получава седем години след първото си подобно отличие за "Историята на Куи Жу". В тази съвременна неореалистична творба, където всички - и деца, и възрастни, играят себе си, млада учителка се опитва да задържи напускащите едно след друго селското училище деца, за да получи заплатата си. Тази първа "селска" част покорява с простотата и искреността си. Удоволствието обаче започва да изчезва, когато героинята отива в града, за да търси избягалото и изгубило се дете от нейния клас. Забързани граждани му дават храна, бюрократите от телевизията, където учителката отива, са истински досадници, но вземат присърце нейната тревога и дори се впускат в благотворителна мисия, която завършва с холивудски хепиенд. Оптимистичният финал и липсата на всякаква критика, нещо неприсъщо за Имоу, водят към размисъл - дали режисьорът все пак не се е уморил да тревожи и боде, и е решил най-сетне да избегне проблемите с цензурата...
Неговият колега и сънародник Джан Юан обаче едва ги преодоля и филмът му "17 години" пристигна във Венеция за конкурса в последния момент само защото е копродукция с Италия. Режисьорът силно вярва, че спечелената Специална награда за режисура, дадена за първи път на Мострата, ще му отвори вратите в родината. Заглавието обозначава 17-те години, които младата героиня прекарва в затвора заради убийството на доведената си сестра. Излязла оттам, тя вижда една променена и отблъскваща я действителност и семейство, сменило дома си, без да я уведоми. Кулминацията в тази драма е при срещата с остарелите от мъка родители, които все пак приемат дъщеря си и й прощават. Сцената обаче е недостатъчна, за да извае този емоционално силен, но драматургично недоизпипан филм. За нас, европейците, останаха неясни мотивите на китайската цензура. Безспорно наградата има и своя политически оттенък.
Емир Кустурица удържа на думите си от началото на фестивала, че ще защитава автори, актьори и хубавото кино. Ако се вярва на директора Барбера, че в конкурса присъства най-доброто, произведено в момента, със съжаление може да се заяви, че седмото изкуство е в криза, не знае какво да покаже и накъде да тръгне. То се губи в сложността (неразбираемостта?) на днешния свят. Липсваха открития. Наградите не се оспориха гласно (аз лично се надявах "Златният лъв" да отиде при Киаростами), но нито един от отличените филми не достигна или надхвърли предишното равнище на авторите си.
В тази нерадостна картина се вписва и италианското кино, останало с празни ръце заради двете си представени заглавия. Тъгата се усили от моралната плесница, която Мартин Скорсезе нанесе, без да иска, с документалния си филм "Сладко кино", прожектиран при закриването на Мострата. Стояхме в безмълвно възхищение пред страстта и простотата, с която този италоамериканец се обяснява в любов към неореализма, благодарение на който е преоткрил произхода си и изградил културната си идентичност. Критиците засрамено признаха, че един режисьор отвъд океана анализира по-тънко и дълбоко от тях историята на италианското кино, видяна през погледа на детето и после на израстващия майстор Скорсезе.
Носталгия по най-хубавите години на италианското, а и на световното кино предизвикаха и други извънконкурсни прожекции. Карло Лидзани представи документалния филм "Лукино Висконти" за куража и творческите пристрастия на големия оперен, театрален и кинорежисьор чрез свидетелствата на хора, придружавали го десетилетия. Видяхме и реставрирано копие на "Чужденецът" (1967), чиято предпремиера Висконти прави във Венеция.
Първата година от смъртта на Акира Куросава беше отбелязана с реализацията на неговия последен сценарий "След дъжда" на несменяемия му от "Дерсу Узала" насам асистент Такаши Коицуми. Историята на един ронин (самурай без господар), съхранил професионалното си достойнство и вътрешно благородство, е предадена с тънък хумор и сред чудесни пейзажи.
Не беше отминат и майсторът на съспенса Хичкок, чието столетие беше празнувано с монтаж на негови интервюта, епизоди от снимачни площадки и части от недовършения му филм "Калейдоскоп".
Вчерашните големи майстори на киното днес са изместени от други имена. Звезди като Никол Кидман и Том Круз, Антонио Бандерас и Мелани Грифит, Брад Пит и Елена Бонъм Картър, Харви Кайтел и Кейт Уйнслет, както и много други, появили се на тазгодишната Мостра, бяха необходими само за да поддържат неизбежния външен блясък на един фестивал, да влязат в аналите му чрез снимки и автографи. Истинското кино е безшумно - то влиза на пръсти, за да остане в сърцето.
Специално за Култура
Соня Александрова


Венеция '99