Елмира Дърварова -
години по-късно
Нов симфоничен оркестър и неговият музикален директор Росен Миланов откриха сезона 1999/2000 с концерт, който носеше всички белези на събитие: високо музикално изпълнителско качество, непознати творби в стилово предпочитан репертоар, пълна зала с много млади хора сред публиката и... желан гост отдалеч, отвъд Атлантика. По покана на г-н Миланов след близо 15-годишно отсъствие от родна земя на столичния подиум се изяви една от най-ярките надежди на българското цигулково изкуство от 70-те години, а днес (и от 12 години насам) - концертмайстор на Нюйоркската Метрополитен опера, цигуларката Елмира Дърварова. За този свой "втори дебют" в България тя избра не творби от коронния виолинов репертоар, а неща, които я представят в сегашния й стадий на творческо развитие. Това се оказаха творби, които току-що е научила (свири ги по ноти) и включила в репертоара си - Концерт за цигулка - 1 от Бела Барток (1908) и Концерт за цигулка и оркестър от Юлиус (Юлий) Конюс (1896). След като ги прослушах двукратно (включително и на репетицията), аз мисля, че изборът с ранния (Р. Щраусовски, с навеи на късния романтизъм) Първи Бартоков концерт и с патетичния, близък до Виенявски и Виотан едночастен концерт на спадащия към руската музикална култура Юлиус Конюс, е особено щастлив с оглед на крайния резултат: Елмира и столичната публика отново и взаимно се харесаха. Изключително обигран професионалист изпълнител, с желязна техника и също така желязно усвоено умение да свири въздействено, цигуларката е очевидно все още в периода на "влюбеност" спрямо двете произведения, благодарене на което тяхното изпълнение бе белязано не само и толкова от виртуозитет, но и от топлотата на искреното вълнение.
Втората част на концерта бе според мен високо постижение за Нов симфоничен оркестър и ярко доказателство за зрелостта и класата на диригента Росен Миланов. Овладели оркестрово-техническите параметри на голямата Симфония в до мажор от Франц Шуберт, музикантите и техният ръководител предложиха интерпретация, която се отличава със свое индивидуално качество. То не се разпиля из "небесните дължини" на творбата, а бе резултат от точно обратния импулс: към единство, към цялостен образ на произведението, уникално с постигнатата в него симфонизация на двигателно-танцувалните "мостри" на Виена от класическия период.

Розмари Стателова