Пред- и постлицензионно

И сега вярвам, че след като дадат лиценз за национална частна телевизия ще започне професионализирането на телевизиите. Макар че опитът с частните радиостанции би следвало да води към по-мрачни асоциации.
Съществуването на над двайсет радиостанции в конкуретната среда на софийския ефир парадоксално не се отразява благоприятно върху качествата им. По-лошото е, че с минаването на времето някои от тях дори се развиват направо зле. Едни минават с оправданието, че са толкова назад в класацията по слушаемост, че не са мотивирани да правят каквото и да е. Други пък лежат на лидерските си лаври и смятат, че вече са направили най-доброто. Изказани, и двете твърдения звучат нелогично, но са факт. Изострената конкуренция у нас, също както и по света, доведе до уеднаквяване на медиите. При радиостанциите еднаквостта е най-вече в недостатъците.
Системата на образованието ни вече се отказа да изгражда универсални личности и се насочи към тясното специализиране. Радиостанциите залагат на обратното. (В случая нека оставим настрана впечатлението, че репортерите се занимават с всичко от здравеопазване до икономика.) Радиостанциите постепенно се "очистват" от техническите лица, като функциите им се прехвърлят върху журналистите. Те сами подготвят материалите си за ефир. Което води до рязко спадане на техническото качество на излъчваните продукти. Не винаги причина за това е незнанието или неумението да се работи с техниката, на повечето места тя е от типа "всичко сам си прави". Проблемът е, че няма независимо ухо, което да чуе какво се е получило. Репортерът знае всяка дума от материала си, чува го монтиран още преди да го е записал. И тъй като неговата работа е да събира думи и смисли, той изобщо забравя, че в микрофона му е влязъл шум. Слушателят чува скърцащото завиване на трамвая и не разбира словата ни на репортера, ни на събеседника. Журналистът пък идеално знае разговора и концентриран върху него, не чува трамвая. Такъв материал е негоден за ефир, но няма кой да го каже. Просто е спестена тази "ненужна" техническа инстанция.
В радиостанциите има постоянно текучество на кадри. Натискът на времето и актуалните задачи намаляват периода на адаптация за новодошлите. Те биват поети от по-старите с един месец репортери, които ги въвеждат в работата. И учейки се в крачка, възпроизвеждат непрофесионализъм. Те не могат да преценят кое от това, що е ново за тях, е ново и за аудиторията. Когато некомпетентността стигне до ефир, водещите я замазват, ако разбират по-добре от репортера. Което не винаги е така. Връзката между тях понякога е толкова хлабава, че експозето на водещите е повторение на репортерските мисли и обратно. Не по-малко страшно е положението и сред самите водещи, някои от които "са пуснати на микрофон" без всякаква подготовка. И дишат като гмуркачи след свалянето на акваланг. Атракция, заслужаваща внимание. Пък и в крайна сметка съдържателната страна на говора им е по-добре да не бъде следена внимателно.
Очевидно е, че в България лицензът не е гаранция за качество. Конкуренцията също. И въпреки това надеждата, че някога, преди или след лицензирането, електронните медии ще се професионализират, умира последна.

Вяра Ангелова




От въздуха
подхванато