Социология
на науката

Ще се обсъжда въпросът за научните степени у нас - дали да бъде една или две - кандидатска и докторска ("малък" и "голям" доктор). Ще го обсъждат предимно възрастни "академици", т.е. хора с по две научни степени, каквато беше старата система. Въпрос с понижена трудност: какъв ще е резултатът от подобно обсъждане? И наистина, кой от дебатиращите ще е склонен да промени положение, което го облагодетелства, и да пропусне удоволствието да затрудни по-младите, които "дишат във врата му". А ще се изкажат множество "обективни" аргументи в полза на двустепенната система и против едностепенната.
Впрочем, решението ще дойде от политическата власт, така че цялата дискусия няма особен смисъл. То вече дойде - новата система е старата.
______

Стремежът за налагане в научното творчество често се секундира от налагане в научната администрация. Известен тип учени-законодатели заявяват постулативно какво е наука, какъв е ученият, кой е учен. Зад подобни моралистични пледоарии, понякога в името на "чистата" наука, се крие посланието - вижте ме, аз съм учен, нещо повече, аз казвам кой е учен. Твърде нечиста смес от знание чрез власт, различна от неперсоналното знание-власт (savoir-pouvoir) на Фуко.
______

Позоваването на чужд автор, дори ако е изцяло добросъвестно, има особен риторичен ефект. То представлява сакрализираща процедура, целяща присвояването на авторитет, понякога от самото чуждо име, дори ако то не е известно на аудиторията. Често позоваването е съвсем произволно и извън контекст, което свидетелства тъкмо за сакрализираща функция. Но дори коректно предадени, изказванията на чужди автори звучат някак абстрактно и теоретично, като изведени от времето и пространството, и придобиват особената идеалност на "мъдри мисли" и "сентенции". Немалко за това допринася високото ценене на чуждото от българското общество и то тъкмо от образованата и от полуобразованата публика.
______

Много от научните текстове се изграждат полемично - като реакция на чужди възгледи. В този смисъл повечето текстове са интер-текст. Една от последиците е, че качествата на твоя текст зависят в голяма степен от авторите, на които се позоваваш или с които спориш. А от спора с лоши текстове на третокласни автори рядко се издигаш на по-високо ниво.
______

Важно при писането е изграждането на поле от значения в самия текст (текстът да е "контекст" на самия себе си), в който твърденията да бъдат разбираеми, вместо авторът да предпоставя наличието на често езотерични знания у читателя. С други думи качеството разбираемост е в голяма степен ефект от изграждането на подходящ контекст. Често ми се случва да чета неразбираеми, по правило претенциозни текстове на наши автори, които, изглежда, смятат, че споменаването на някакви концепции - по-скоро магическото им извикване - е признак на ерудитство. Те самомнително се заблуждават, че не ги разбират, понеже са много сложни и тънки. И че колкото по-неразбран е един текст, толкова по-добре (говори това за тях).
______

"Истината" на източните мъдрости (и на религиозните) изпъква графично при редуциране на човешкото съществуване до базисните нужди - храна, вода, подслон, топлина. Това е истината на незащитения човек. Само оттам нещата изглеждат така прости и ясни - с простотата на първичното. На по-горните "етажи" на човешкото съществуване - продукт на цивилизационния процес - нещата се "объркват", преплитат, усложняват, остават открити за тълкувания, превръщат се в игра. Тогава подобни мъдрости изглеждат елементаризъм и наивност. Но при определени обстоятелства - на потрес - те могат винаги да се усетят като "дълбоки".
______

Понякога имам усещането, че думите плават из въздуха напълно отделени от нещата, за които уж говорят. Словесен поток, който се лее свободно, съвсем произволно семиотично производство - логорея. А друг път имам чувството за "уцелване" на действителността и дори притискането й "в мъртва хватка" от говорещия или пишещия. За последен път изпитах подобно усещане, докато четях Ралф Дарендорф за източноевропейските революции.
______

Стремежът на антрополога е да направи чуждото и странното да изглежда близко или поне разбираемо - да го фамилиализира. Но е възможна и обратната стратегия. Да видим познатото като странно, неподразбиращо се, да го отдалечим, "отчуждим". Стратегия на де-фамилиаризиране, о-странностяване, разо-разбиране. (За подобен подход говори Heyden White във връзка с Фуко. Съвсем малко автори притежават тази дарба.)
______

Ролан Барт изтъква на едно място (в "Митологии") неудобното положение, в което изпада семиотиката, когато дискутира "la bonte" (добростта) на вино, за което е убедена, че е добро. Тоест. трудността да се тематизира нещо, в което човек вярва. Толкова по-лесна е критичната дистанция, ако не вярваме, че нещата са, както следва да бъдат.
______

Може да се установи връзка между научна неутралност (и дистанцирана "обективност") и обстановката, в която пребивава ученият. Във всеки случай възможността да се заеме научна дистанция се оказва силно зависима от условията на живот и работа. Как да бъдеш "незаинтересуван" (и "неангажиран") при изследване на нещо, което те притиска силно и непосредствено? И като нямаш изкуствената среда на кабинета, библиотеката, архива, научния форум?
______

Научната критика заприличва на алхимия, когато критикува за "твърде много" или "твърде малко" от нещо - от икономика, от социалност, от политика или култура. Критикът тогава се явява в ролята на алхимик, който знае точната "дозировка" (или пропорции) от един или друг елемент в сместа или коктейла, наречен правилно описание/обяснение на явлението. Въпросът е, както се изрази един американски икономист, пародирайки този стил критика - just how much is much enough? (колко много стига?).
______

В социалната наука често се търси "по-дълбок", неочевиден, неявен смисъл. Но според един ефектен израз - "понякога нещата са такива, каквито изглеждат".
______

В науката - по-точно в нейното преподаване - може да се спекулира със сложност, но и с простота. За да си представим проблема - поискайте от добър физик да обясни "с думи прости" теорията на Айнщайн за относителността пред аудитория от лаици. Изобщо онова, което върви за "просто обяснение", е най-често някакъв компромис между способността на обясняващия да популяризира и способността на слушащия да възприема и осмисля. Разбирането протича на междинно ниво. Човек може да получи усещането, че "разбира", без разбраното да е непременно вярно и да стига особено дълбоко. Простотата често е ефект на самозаблуда.
______

На "полето на науката" (Бурдийо) у нас липсва оформеност и достатъчна вътрешна автономия, специфична среда и собствена логика, игрите вътре са със съвсем малък залог, не се гради научен престиж, символният капитал от науката е непревратим в друг и пр. Имаме измъчени "интелигенти", които се лутат насам-натам според конюнктурата, влизайки и излизайки от полето, което няма ясни очертания и граници, и е по-скоро буренясал и затрънен заден двор.
______

Слушаме на някакъв семинар една невероятна наукообразна глупост от някакъв, който ни прави на глупаци, като ни кара да го слушаме. Избягваме да се гледаме в очите, понеже се чувстваме зле затова, че стоим и слушаме тези глупости; и не стига това, ами се правим, че не са глупости (като се държим дълбокомислено-сериозно и със самия факт, че не напускаме). Лошото изпълнение на работата, която вършим и на която придаваме важност, разкрива "условността" на цялото начинание, в което сме ангажирани, и някак поставя под съмнение онова, на което сме положили своето самочувствие и достойнство. Но - да използвам един похват ала св. Августин - щом различаваме нещо като глупост, значи имаме критерий за добро, и това добро "оправдава" цялото начинание.
След като се е борил дълго време с проблема за несъвършенството на света, който Бог е създал и който значи трябва да бъде добър (понеже Бог е добър), св. Августин (в "Изповеди") обръща нещата така. Ако нещата от света са накърними (признак в негови очи за несъвършенство), значи те са изконно добри, понеже само нещо изконно добро може да бъде превърнато в нещо по-лошо.
______

Неудобствата на антиколониалната критика са няколко. Най-принципно, тя е възможна от гледна точка на ценности и стандарти (като права на човека и на народите), които са измислени и наложени от западните общества, т.е. от колонизаторите. Второ, критиката (дори само имплицитно) предпоставя някакво хармонично и благоденстващо предколониално минало, което никога не е било. Правилото са били кървави междуплеменни вражди (възпроизвеждани и в постколониалното независимо развитие на някои африкански народи), подчинение на традиционни родови и племенни авторитети и пр. Трето, постколониалните общества в повечето случаи се заплитат в собствените си противоречия (икономически трудности, социални проблеми, религиозен фундаментализъм и пр.) до такава степен, че широки слоеве в тях съжаляват за реда на колониалното управление. Накрая, антиколониалната критика се упражнява най-често от хора в привилегировани позиции (напр. в университети) в самите западни общества, които биват критикувани. Подобна критика може да се схване като печелене на преимущества чрез възползване от гузната съвест на либерално настроени хора в бившите колонизаторски държави.
______

В съвременната хуманитарна наука разните форми на "редукционизъм" (биологически, социологически, психологически, икономически и пр.) се избягват в полза на по-сложно и нюансирано разбиране на предмета. Разбира се, всеки редукционизъм е опитан и с всеки е злоупотребено. Но и днес понякога фино се експлоатира понижаващият, релативистичен ефект на редукционизма. Един пример (от книга по история): "Йозеф Зоненфелс (1732-1817), син на приел християнството евреин от средната класа, по-късно получил благородническа титла, с интереси на журналист и икономист, основател на политическата наука във Виена, арбитър на немския литературен вкус и правен реформатор, е репрезентативна фигура на австрийското просвещение." Свръх това, което фактически казва, тази "синтетична" характеристика разгръща допълнителен (риторичен) ефект, дължащ се на съдържащия се в нея социологически редукционизъм (в случая: социално типизиране) с големи претенции за обяснение.
______

Любим начин на процедиране в херменевтиката е "кръженето" около проблема, "осветяването" на разни негови аспекти, видяни от други гледни точки и пр. Макар прословутият "херменевтичен кръг" да не е всъщност описване на кръг, а по-скоро сноване между част и цяло, т.е. по-скоро совалъчно движение напред-назад.
Предпочитано движение на мисълта в постмодернисткия дискурс е изместването (deplacement, displacement) от изходната точка. Не се счита за необходимо "завръщане" към нея; отхвърля се "изводът", "резюмето" или "предговорът" (ако той има за цел да съобщава какво ще се прави, да подсказва водещите идеи и пр.).
Всеки текст хвърля мрежи от съотнасяния около излагания "проблем". За постмодернизма е характерна неочакваност (и произволност) на конструирания от автора контекст, т.е. твърде свободно решение какво да се привлече в него, какви връзки да се установят. Рязко намалява тежестта на традицията, на авторитетните автори по дадената материя за сметка на включване на произволни "асоциации", принадлежащи към разни сфери, включително към масовата култура.
______

Съществува склонност към злоупотреба с научен жаргон - "наукофициране". Подобни статии се четат трудно и оставят впечатлението, че авторът говори със съкращения - "сигнали" , блокове от имплицитни значения, отпратки и пр. В много от случаите това просто демонстрира, че е овладяна терминологията на съответната дисциплина, а иначе съдържанието може да е съвсем тривиално (и термините да прикриват липсата на собствена мисъл и жизнен опит). Някои млади немски автори имат особена склонност към подобни упражнения по начетеност, за които спомага и "синтетичността" на немския език (специално възможността за съединяване на думи, която ги терминологизира).
______

Мислил съм си (и съм говорил с мислещия за това като мен Христо Тодоров), че е неточно да се изразяваме със заети наготово понятия и би трябвало да вербализираме нашия жизнен опит. Да дадем израз на собствената жизнена реалност и то в адекватни за нея понятия. Или поне да използваме тази реалност за критика (и "разширяване") на заети отдругаде понятия. Да изясним какво например означава демокрация с поголовно бедно население; как политиката изобщо престава да има значение от едно жизнено ниво надолу, напълно ирелевантна за вплетените в борба за оцеляването хора (вж. Ришард Капушчински, "Лапидарии"); да видим държавата като инструмент за издръжка на добрали се до властта (никакво "общо благо", асоциална, без неперсонален правен ред); по-нататък натуралните и сенчестите форми на икономика; "пазар", деформиран до неузнаваемост от прекупвачество и рекет (на криминални групи и на власти) и пр.; псевдовалута, крепена само чрез външни заеми и валутни бордове и от време на време "изпускана", за да се стопят задължения към и на държавата (страничен резултат - руиниране на дребния бизнес, отчайване на дребните спестители). И т.н.
Лесно е да се каже, но не и да се направи подобно нещо. Като че ли сме обречени да останем при непосредствения опит от живота, понеже научното "сублимиране" изисква други условия (в които и термините означават друго). Освен ако не действаме като антрополози на чужд терен. Но винаги ще се намерят страни с по-радикален и от нашия опит.
______

Достатъчно е да се подходи херменевтично към критиката, да се запитаме от какви позиции се упражнява тя, какви са имплицитните й приемания и към какви идеали сочи, за да намалее нейната убедителност. Още повече, че самата критикувана позиция може да бъде подсилена с нови аргументи, както се защитава обвиняемата страна в съдебен процес, където важи принципът на равнопоставеност между защитата и обвинението. Фуко задава въпроса още по-фундаментално: какъв е статутът на критичността, какви са историческите условия за нейното зараждане (вж. статията му за критиката).
______

Съществува един особен стил на философстване - силно аргументативен, с привличане на всякакви "про" и "контра" и на разни фикции-хипотези - развит до съвършенство в американската "философия на морала" (напр. John Rawls, Theory of Justice). Този стил наподобява съдебен процес с изслушване на страните, но понякога повече наподобява средновековен схоластичен спор с всякакви логически уловки, навлизане в детайли и аналитично "цепене на косъма". Сред средствата и стратегиите на подобни дискусии са разгръщането на своя аргумент, онагледяването му по хипотетични ситуации (като прочутото veil of ignorance - покривалото на незнанието - на Ролс, т.е. условието "ако не знаехме"), извличането на импликации, критиката на противниковия възглед, като се претендира, че той смесва различни неща, или чрез довеждане до абсурд, или чрез търсене на вътрешни противоречия. Идеята е да се направи силен случай ("a good case") от дадена позиция, като защитата на подсъдим от добър адвокат. Не се признават "последни" непроменими (ценностни) позиции и решения, а се счита, че по всяко нещо може да се постигне консенсус на разумна основа. Която, разбира се, се свежда до предлаганото от автора, дълбоко контекстуализирано в прагматичното усещане на средата (общността) за "честна игра" (fairness, не метафизично-дълбоката "справедливост" - justice).
______

Традиционни за философията въпроси, преминали в "общата култура" на човек, например проблеми на "ума" (разум, съзнание), усещането и възприятията, биват преформулирани при конкретните научни изследвания. Под "ум" с оглед на някаква опитна "постановка" за способността на ориентиране тогава се разбира например способността на мозъка да различава форми и конфигурации, по-точно кореспонденцията между електрически дразнения на определен сектор от мозъчната кора с възприятието на някакви точки и петънца. За философа (и обикновения човек) остава само утешението, че това е "нисша степен" на инак мистериозния и недостъпен Разум.

Румен Даскалов


Бел. ред.
С този текст
продължава
поредицата
културологични
наблюдения
на Румен
Даскалов
- вж. бр. 33-37
на вестника