Да пишеш срещу
изтичащото време

"Моето столетие" - така е озаглавена последната книга на Гюнтер Грас, която има всички шансове да се превърне в една от най-добрите му. И не случайно критиците веднага оцениха символичността на факта, че Грас най-после получи Нобеловата награда именно в последната година, която започва с 19. Защото той действително е представител на една заглъхваща традиция, която е преплетена във всички важни събития на това столетие - традицията на политическата литература.
Колкото и блудкави, неуместни, дори глупави да ни изглеждат днес разсъжденията може ли литературата да бъде политическа, биографията и библиографията на Гюнтер Грас доказват, че добрата литература, поне през европейския 20-ти век, волно или неволно въздейства върху политиката. Когато излиза първият му, междувременно станал легендарен роман "Тенекиеният барабан", Гюнтер Грас едва ли съзнателно мечтае за кариерата на национален литературен "синоптик", който поема риска да се занимава дори с най-смразяващите факти от германския обществен климат. Забележителният му литературен талант едва ли може да намери по-подходящо място и време от следвоенна Германия - една страна, разпъната между дълбоката печал, катарзиса и стремежа да се събуди от националсоциалистическия кошмар. Късметът и закономерността приобщават младия Грас към един от най-висококачествените, динамични и напредничави литературни кръжци в Европа, "Група 47", а оттам насетне съдбата му сякаш е предрешена. И останалите два романа от "Данцигската трилогия" - "Котка и мишка" и "Кучешки години", и по-късните "Местна упойка" или "Срещата в Телгте", са книги, превръщащи най-дълбинните, мрачни, но и възвишени измерения на онова, което за удобство се нарича "национална душа", в дълбока и сугестивна, в игрива и ефирна, в запомняща се за цял живот литература. Така че през следващите десетилетия дори структуралистката и постмодернистката критика с респект оставят без много коментари "баналността" на единствената му тема: доброто и злото.
Именно невероятният инстинкт на Гюнтер Грас за доброто и злото постепенно го превърна не само в литературна, но и в политическа и в крайна сметка в морална инстанция за (западно-) германците. Неговият ангажимент за малцинствата, но и за мнозинството на слабите, бедните и беззащитните, не е просто някаква лицемерна поза - някогашният каменоделец Гюнтер Грас е запазил от онова време не само яките си като лопати ръце, но и трезвото здравомислие, рефлекса на някогашното пролетарско хлапе от Данциг, на Оскар Мацерат, който не желае да порасне и да стане част от враждебния, пресметлив свят на богатите и силните. Макар че днес Гюнтер Грас, волю-неволю, е част от този свят, взаимната враждебност е по-видима откогато и да било. Не случайно част от германския истаблишмънт реагира враждебно на новината от Стокхолм. "Динамит при динамит отива" - с приблизително такава реплика един политик от християнските партии много точно формулира възмущението на онези, които гласно негодуват срещу "неуместния избор". Самият Гюнтер Грас обаче, който преди няколко години напусна "своята" социалдемократическа партия в знак на протест срещу конформистката й позиция по въпроса за политическото убежище, едва ли се тревожи от подобни конюнктурни реакции. Той здраво стои на двата си крака - в самата сърцевина на германското и европейското общество, встрани от политиката, която продължава да наблюдава критично изпод рунтавите си вежди. Защото политиците яздят праволинейното време, а той, както сам го формулира в един наш разговор, пише тъкмо срещу изтичащото време.
Александър Андреев


Гюнтер Грас
е новият
Нобелов лауреат
за литература