Сфумато със/срещу
институциите
Баня "Три кладенци" "Три кладенци" - това е свежото и носталгично препращащо към българския фолклор име, с което вероятно би могъл да се свърже театър "Сфумато". Защото "Три кладенци" се нарича една порутена баня на ъгъла на "Охрид" и "Пиротска". Банята е обградена с градина от стари дървета. Отдавна е разграбена и изоставена, но стените й стоят. Строена е в началото на века, вероятно от немски възпитаник. Строена е грамотно. Пропорциите и пространствата й вътре създават илюзията за храм. Най-малкото така изглежда тя във въображението на режисьора-художник Иван Добчев, който вече обикаля с пергел покрай стените й и обмисля сценичните пространства на бъдещия театър. Но...
Първо, защо "Сфумато" трябва да се мести? Защото след няколко години тичане, събиране на пари (и помощи от чужбина), ремонт, реконструкция, узаконяване (всички разрешителни от ХEИ, противопожарна охрана и т.н., чието издаване се точи вече втора година), изведнъж трупата изпада в нелепото и обидно положение да изглежда като самонастанила се в сградата зад бившия Музей на революционното движение.
Историята накратко е следната. Сградата, където преди това се е помещавал склад на Младежкия театър, е държавна. Строена е през 1949 г. като допълнение към музея. Затова не е засегната от реституцията, на която подлежи основната сграда на музея на бул. "Цар Освободител". Била е под разпореждане на Министерство на културата. Когато "Сфумато" влиза във владение на сградата, ръководителите на театъра провеждат реконструкцията, спазвайки стриктно всички законови разпоредби. Провеждат търгове за ремонта, съгласуват ги с МК, дават ход на всички останали процедури по узаконяването. Сигурни, че са осигурили на трупата си сграда, чиято собственост е напълно гарантирана от закона, преди три месеца обаче те се изправят пред сложен казус. Сградата не подлежи на реституция, но земята около нея е частна. През 1993-1994 г. цялата земя е била изкупена от собствениците от Първа частна банка, която е искала да прави офис. Тогава това е забавило ремонта на театъра с година и три месеца. Банката фалира. Земята минава в ръцете на синдиците. Маргарита Младенова и Иван Добчев - ръководителите на театъра, подемат усилена акция пред съответните институции бъдещите купувачи на земята да запазят театъра като културно пространство, каквото и да решат да строят по-нататък. Получават полуобещания. Ето че се появява г-н Воденичаров, новият собственик, притежател на строителна фирма. Обявил е в "Държавен вестник", че на това място ще строи бизнесцентър. В "Сфумато" отново разбират късно и изпускат сроковете за обжалване на обявлението. Всъщност законът е на тяхна страна. Ето какво се казва в Тълкувателно решение - 1 на Върховния съд от 17.V.1995 г. към закона за реституцията (ЗВСОНИ), третиращо сгради, построени до 1958 г.: "... Следователно налага се изводът, че при тези случаи в застроения имот постройката има главно значение, а теренът - несамостоятелно, обслужващо. Той не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот, независим от сградата върху него. В този смисъл имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият. Ето защо, ако одържавеният незастроен недвижим имот към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е застроен, следва да се приеме, че възстановяване на собственост не настъпва." Казусът не е държавна сграда/частна земя, а театър и частен терен около него. Идеята за превръщането на архитектурния комплекс около "Сфумато" в културно пространство се е провалила. Започването на строеж и механичното включване на сградата в него би направило работата в театъра невъзможна. Най-малкото по технически причини - затваряне на входовете и т.н. Маратонът продължава.
Трупата се бори срещу натрапения й образ на "самонанесла" се, но се опитва да подеме разумен диалог. Вместо улични демонстрации и емоционални изблици за липсата на загриженост към проблемите на културата от страна на държавата, ръководителите й възприемат делова и целенасочена линия на поведение. Искат гаранции, че театърът няма да бъде сринат, докато не бъде построен нов. От Министерство на културата получават принципна подкрепа и съчувствие. От г-н Воденичаров също - заедно с устното обещание да поеме част от реконструкцията (този път на банята - вж. по-горе), която по експертни оценки отговаря на стойността на разрушеното. Договор с него все още няма. Засега той удържа на обещанието и край "Сфумато" се мяркат кофите за боклук на кафенето, но не и багерите на строителната фирма. Само че и той бърза. Взел е кредити за строежа... Иван Добчев и Маргарита Младенова също са обхванати от строителен ентусиазъм. Нагърбват се да търсят останалата, по-голяма част от парите за реконструкцията. Както се нагърбиха да изръшнат цяла София и да намерят място за бъдещия си театър, да проверят 30 места, за които са имали информация, че не подлежат на реституция, но са открили други юридически пречки и неясноти. Нагърбват се да бъдат не просто засегната страна, която си търси правата, а някакъв мултифункционален субект, който да поддържа цивилизован диалог между държавни и частни юридически лица.
Какви са шансовете? След съгласието на министър Москова и столичния кмет Стефан Софиянски, всичко зависи от вота на общинските съветници. Защото въпросната баня е общинска собственост. Сега тя е изоставена и не интересува никого, но дали в момента, в който се подложи на гласуване превръщането й в театър, сред общинските съветници няма да започнат да се роят идеи - бинго, кафене, фитнес-център.
Колкото до кафенето, двамата режисьори, ръководители на театъра, са имали вече подобни предложения - да станат кафе-театър, да правят нещо по-комерсиално. Те не искат. Държат да си останат театър-лаборатория. Окото им не трепва пред поредното местене (първо бяха в НДК, после в Народния театър, след това приспособиха сегашната сграда) и вместо уморено да въздъхнат пред институционално-правната ни действителност, откриват сезон и говорят за творческите си планове. Сигурно са уморени, но не го показват пред журналисти. А на Иван Добчев му светят очите, когато заявява: "Театърът е и пространство". И разказва за дърветата и зидовете (защото има само зидове) на банята.
И така, на ход са общинските съветници. Дали театралната енергия, отделена за юридически процедури и строително-ремонтни работи, ще е достатъчно мощна, за да им повлияе да прехвърлят общинската собственост върху руините на банята към Министерство на културата? Ако не направят и това, биха вкарали "Сфумато" в следващата правна клопка: държавен театър - общинска собственост. А това би дошло в повече.
Ирина Илиева