Възрожденският свят
Интересно е, че българското литературознание не умее да създава традиции. Ние нямаме школи, поколения от изследователи, свързани с обща методология, трайни посоки на херменевтичния интерес.(Едно тъжно изключение представлява "школата" на ленинскя реализъм, която одомашни всяка посредственост в продължение на петдесетина години.) Струва ми се много симптоматичен фактът, че най-добрите изследователи не създават последователи; като че ли някаква ревност, някакъв страх трови отношенията на учители към ученици и обратно: "ученичеството" изглежда като сигурен знак на малоценната идентичност. Ето защо сборникът "Възрожденският текст" е щастливо явление в българската култура. Той не е от онези рутинни сборници по случай някакъв юбилей, в които всеки изпъчва себе си, а подредбата кротко следва йерархията в социалните (ако не политически) отношения. Амбицията на съставителите (Румяна Дамянова, Лидия Михова и Христо Манолакев) е била да сглобят текстовост, представителна за съвременното българско литературознание по проблемите на Възраждането. Отхвърлена е заплахата на личните отношения, принципът "всички или никой" превръща книгата в истински паноптикум на "възрожденската" мисъл. Намесват се и няколко чужди изследователи, преценени като способност за принос и своя позиция.
У нас литературознанието по принцип не е във фокуса на публичното внимание. Още по-малко "възрожденското" литературознание, където нерядко трудолюбието и истористичният прагматизъм надмогват блясъка на оригиналните хипотези. Затова сборникът изненадва с една неочаквана пълнота и пъстрота на представата за литература. Той събира посоки, които култивират фактологичната страст, с теоретични модели на срещата между различни културни явления, традиционалистични прояви с феминистични тенденции; успява да намери нови "реторики" и проблемни зони даже в творчеството на Ботев, преобръщано надлъж и нашир от всяка нова епоха и всяко ново поколение литературоведи. От готварската книга до методологиите на Българското възраждане, от позитивистичния дискурс до идеолекта на "постмодерното" преживяване - така се очертава спектърът на четиридесет и два много различни текста. Сборникът е приятна изненада и в още едно отношение. Изцяло чужд на политизираната патетика пред "голямото" дело на поредния "незабравим" български изследовател, той внася атмосферата на колегиалното уважение, на спокойната, добронамерена трезвота в отношението към един дългогодишно заслужил литератор. Интересно е, че книгата "материализира" нещо от духа на самия проф. Леков. Разнопосочна, разнопроблемна и все пак вгледана в една постоянна посока на "своите" интереси, усърдно-разговорлива, трудолюбива и съвестна към истината на културния факт... А може би това е духът на самото Възраждане?


Милена Кирова











Думи
с/у думи




Възрожденският текст.
Прочити
на литературата
и културата
на Българското
възраждане.
В чест
на 70-годишнината
на проф. Дочо Леков.
ИК Сребърен лъв.
С., 1999