Малко на запад от нас,
много далеч от света

На 20 септември в Босилеград се проведе вечер на българското кино, с която се постави началото на честванията по случай първата годишнина от откриването на тамошния филиал на Културно-информационния център на българското малцинство "Цариброд". С голям интерес бе посрещнат филмът "След края на света" на Иван Ничев, а с още по-голям - гостуването на актьорите Георги Русев и Никола Рударов, чиито изпълнения и реплики от "Вчера" на Иван Андонов все още помнят и повтарят.
Приех поканата за пътуване до Босилеград с авантюризма на пътешественик, какъвто всъщност не съм. Но идеята да отскочим с тойотата на Националния филмов център, в компанията на експертите му Ирина Канушева и Маргарита Стефанова, на Георги Русев и Никола Рударов, ми се стори забавна.
Потеглихме към 11.30. До ГКПП Олтоманци разговорите вървяха по седалки. Там обаче ни очакваше изненада - сблъсък с митничарската любов към нашите артисти. Посрещнаха ни като скъпи гости, щастливи като деца от допира с Русев и Рударов, и ни изпратиха към югославските си колеги с деликатни напътствия. В тойотата настъпи оживление. За кратко. Никой от нас не беше минавал границата с кола след войната в Косово. Посрещна ни хубавичък, отпуснат за годините си митничар, и вяло попита какви сме, за къде сме. Един от артистите реши да пофлиртува: "Глумци". Униформеният кимна, отиде при колегите си и докладва: "Артисти". Онези се изопнаха, сякаш чуха: "Шпиони". Поискаха ни по 100 марки, за да влезем в Сърбия. Отговорихме, че нямаме толкова, защото сме поканени. Свалиха ни от колата. Започна прецизен тараш на багажа. На Рударов му изхвърлиха на асфалта не само тоалетните принадлежности, а и бельото. Без малко огромна митничарска обувка да се стовари върху очилата му, но той с присъщата си атлетичност скочи и ги спаси. При мен акцентът се оказа дамската чанта - щателно бяха разгледани гримовете, семейните снимки в портфейла, членските ми карти... Цялото това сръбско усърдие тръгна всъщност от съдържанието на плика, който в София ни връчи служител на Агенцията за българите в чужбина - стари броеве на списание "Ек" и касета с някакъв американски филм "Исус". Митничарите грабнаха страховитите агитационни материали, барабар с касетата на "След края на света", шмугнаха се вътре да ги изследват, а ние потропвахме с иронични усмивки... Разгеле, пуснаха ни.
Влязохме в заветната Югославия. Стоп. Насред камънаците от палатка изскочи трапер с палка и ни поиска динари. Тъкмо шофьорът Иван да се бръкне за марки, спря кола с кюстендилска регистрация, оттам излезе як чичо, каза на онзи нещо и той ни пусна с гнусливо подозрение.
Ако зад митничарското старание лъсва агресията на Милошевичевия режим към българите, зад зловещата нищета на пътя блести сръбското държавническо нехайство към Западните покрайнини не от вчера. Жива душа не виждаме по пътя. Живи плетове - колкото щеш. И схлупени селски къщи, обречени да се срутят под тежестта на нанизите чушки. По ливадите - тъжни крави. Над тях - живописни планински хребети. Табелите са кът. Ако ги има, са ръждясали.
Най-сетне влизаме в Босилеград. Лъхва ни аромат на тор. Старци, магарета, деца и патици шляпат из уличния прахоляк без страх от движението - спомням си приказките за омагьосани царства. Стигаме до моста над реката, по-плитка и от Перловската. Точно отсреща виждаме Стефан Данаилов и Катерина Дидаскалу върху плаката на "След края на света". И надписа: "Културно-информационен център на българското малцинство "Цариброд", филиал Босилеград". Посреща ни приятен младеж с много добър български - Александър Димитров, секретарят. Вече е някъде към 16 часа. Показва ни залата с 50 места. Поканва ни в офиса на кафе. Там идват и колегите му: дребничкият човек с интелигентно лице и патерици заради прекаран детски паралич е Иван Николов - поет, журналист и председател, а високият, с брада и мустаци а ла Д 'Артанян, е Радко Стоянчов - поет и счетоводител на Центъра. Черпят ни с турско кафе, в Босилеград еспресо няма. Показват ни бюлетина, който издават от май м.г. при нечовешки условия - на обикновени листа, на машина, на ксерокс... Междувременно ни предлагат крушовица. Еликсир. Така и не опитахме друго питие до края на престоя си. Обядвахме в 17.00 като руски аристократи, но без тостове и блясък. Домакините мигом ни въведоха в безутешността на българското живеене в Югославия - от Ньойския договор насам, когато предците им попаднали отвъд границата на родината.
В Босилеград с неговите 5 хиляди жители безработицата е всекидневие, тъй като в момента функционира май само фабрика за чорапи. Хората разчитат преди всичко на дребните си домашни стопанства - всички представители на местната интелигенция, с които се запознахме, бяха с ръце, загрубели от физически труд. Катастрофалното икономическо състояние на общината (около 11 хиляди жители) неизбежно влияе и върху националното самосъзнание на населението. За да се ползват децата от гражданското си право да изучават в училище майчиния си език, родителите им трябва да се съгласят, но тъй като ги е страх да не ги уволнят от работа, отказват. Ето защо в момента български език се преподава два часа седмично. За сметка на това на английския са отредени пет часа.
Всички тези неща научавам по време на обяда в ресторант, където няма олио и сирене, ледът моментално свърши, но не и горчивата гордост на хората - чувстват се българи, макар и захвърлени, и забравени от всички. Особено сега, след войната. Постоянно изпитват сръбското етническо презрение, а от България само ги използват - както ми обясниха, повечето наши политици флиртуват със Западните покрайнини по време на предизборна кампания, а после ги зарязват. Плескавицата ми засяда, когато чувам, че Иван Николов минава пеша със своите патерици осемте километра от родното си село Ресен до Босилеград веднъж на няколко дни, а зиме си стои там, тъй като пътят е непроходим. Радко Стоянчов пък извървява това разстояние от селото си до Центъра и обратно всеки ден. Не само нямат коли, но и мизерните си заплати не са виждали от месеци.
Не че повечето българи в България сме прокопсали, но по време на трескавите монолози на домакините вина стяга гърлата ни. Групата ни заприличва на Иван - най-мълчаливият шофьор на света. Дори Рударов не може да разведри атмосферата.
Към 18.15 ни настаняват в просторна къща, озвучена от гръмовна сръбска чалга (отсреща е лунапаркът) и от трескав плач на двумесечно бебе (внучето на хазяйката). Набързо се оправяме и поемаме.
Вечерта на българското кино се оказва първата проява на Културно-просветния център след ударите на НАТО. В 18.50 пред заличката са скупчени хора - млади, стари, деца, нагиздени празнично. Говорят странен за мен език - архаичен кюстендилски диалект. Посрещат радостно любимите си актьори (Рударов от толкова време вече се изявява на екрана в характерни роли, че понякога сам забравя, че е режисьор). Вътре също е претъпкано. И душно. Точно отсреща се кипри големият културен дом на града със зала за триста души, но след като преди година Центърът е открит, властите осуетяват всякакъв български достъп до него - предпочитат там да се играе бинго, отколкото да се чува родна реч. Независимо че 98 на сто от населението на Босилеград е българско, управата е сръбска. И не ни удостои с присъствието си.
След моето кратко въведение за състоянието на българското кино започва "След края на света". Видеоапаратурата е единствената цивилизационна придобивка на Центъра - подарък от Йордан Соколов. Излизаме, за да могат повече хора да гледат филма.
Изкушава ни крайречно кафене с чадъри. Навън е студено, вътре - пусто. Музиката гърми. Придружава ни пийнал местен бохем. Залепва се до Рударов. Нищо не се чува, но човекът нарежда. Плаща сметката от безалкохолни и изчезва. После ни обясняват, че е "професор", т.е. учител по сърбохърватски, но уволнен заради членството си във ВМРО. След около час той се връща, иска пак да черпи. Дърпаме се. Отсича: "Или да пият, или да си ходят". Избираме второто. И, слава Богу. В момента, в който пристигаме, прожекцията секва. Сашо Димитров енергично се запретва, публиката стоически чака, мъже пушат навън. Един от тях ме заговаря: "Страшно е да си човек без корени... Много хубав филм е "След края на света" - от 30 години не съм виждал лимонадена бутилка с подвижна запушалка". Оказва се, че видеостената е повредена от токов удар и трябва да догледат филма на телевизор. Речено-сторено. Когато той най-сетне свършва, залата изглежда още по-пълна. Публиката е развълнувана. Изстрелват се похвали за филма...
Босилеград е оживен - магазините са отворени, продавачите седят пред тях, млади хора щъкат по стъргалото. На следващия ден е местният събор по случай празника на Малка Богородица.
Към 22.30 сме отново в познатия ресторант, на същата маса, със същата крушовица... Предупреждават ни, че работи само до полунощ. Трапезното настроение е по-весело отпреди няколко часа, макар че разговорите неизбежно водят до българската мизерия и сръбския цинизъм в Босилеградската община. Въпреки че пият само сок, Русев и Рударов влизат във форма и успяват да разсмеят дори домакините.
Към 10.00 на другия ден ме събуждат децибелите от лунапарка. Хазяйката поднася кафе и хуква да ни регистрира по заповед на полицията. Босилеград ще се пръсне - всичко живо от околните села се стича към тарапаната. Сашо Димитров ни повежда към село Извор да видим тамошната църква. Ранобудните Русев и Рударов са успели да посетят службата на местната църква, която е от 7.00 до 9.00. Доколкото стана ясно, босилеградчани не са особено религиозни. Пътят до Извор е чудовищен, а природата - дивна. Това е място, идеално за планински курорт, подмята някой от нас. "Да, ако бяхме в Швейцария", отвръща Сашо Димитров. Стигаме до селото. Десетина къщи. Обитаеми са тези, пред които има тикви. Няколко баби и един дядо си общуват на пейка. Поздравяваме ги. Веднага разбират, че сме от България. Според разказа на домакина ни, по време на турското робство и до началото на века Извор е бил околийски център - в училището му прихождали деца от всички села наоколо. Между другото, и сега учениците минават до Босилеград километри пеша... По-късно, покрай разните миграционни процеси, селището запустяло и сега огромната просветна сграда е пълна със сено. А преди него, досами църквата, било построено килийно училище - имам чувството, че едва се държи, само за да крепи смълчаната камбана. Църквата "Света Троица", построена през 1835 г., изглежда, е била внушителна навремето. Сега е празна, заключена с катинар. Един от страничните прозорци зее зловещо, за да покаже, че иконостасът е почти празен. Няколкото надгробни паметници са полусрутени. Пред входа личат следи от външна служба - свещи, изсъхнали цветя, дребни монети... Единственото ново в многострадалния облик на църквата е покривът. Настига ни баба: "Нема ключ. Правиха, чиниха и сега нема къде свещ да запалиш." Снимаме се с нея пред църквата за спомен. Връщаме се в селото. Обясняват ни, че те са всичките обитатели. Зиме се събирали заедно, за да се топлят. "А, има и още един старец, ама не знам дали е жив". Имам усещането, че съм попаднала във филма на Костадин Бонев "Търпението на камъка". Разликата е, че в Извор има и курортисти - наследници навярно, с деца и коли.
На връщане Босилеград изглежда център на цивилизацията - тук-там изскачат сателитни антени... Мярваме голяма, що-годе модерна сграда, облицована с червени тухли - болницата. Оказва се, че там работят лекари, но могат единствено да ти превържат пръста - дори температура да вдигнеш, трябва да пропътуваш десетки километри до Ниш, Сурдулица или Враня. В босилеградската болница няма никаква апаратура. И деца не се раждат в нея, разказва Сашо Димитров. Всичко това е идеологически трик, разбира се - новородените се записват със сръбско окончание на фамилията. Той самият, като фанатик на "всичко българско и родно", рискувал преди две години първото му дете да се роди в Босилеград. Но това лято използвал всички възможности, за да роди жена му второто бебе в София.
Ето и друга представителна сграда - хотелът. В момента е неизползваем, тъй като е претъпкан с бежанци.
Центърът на града е непроходим. Сръбската чалга кънти безотказно. В магазините, пълни с всякакви почистващи препарати, няма почти нищо за ядене. Влизам в един и най-сетне чувам нашенско парче: "Едно ферари с цвят червен" на Слави Трифонов. В този момент съзирам висяща лента, побрала повече мухи от "Истински роман" на Георги Господинов. Хора с измъчени лица се опитват да се веселят. Напускам купона.
В КИЦ родолюбци от Кюстендил редят фотоизложба за живота и делото на Йордан Захариев (1877 - 1965) - един от най-видните българи, редом с Емануил Попдимитров, родом от Босилеград. Географ, етнограф, фолклорист и диалектолог, Йордан Захариев е автор на редица трудове, най-важният от които за босилеградчани е "Кюстендилското краище" - най-голямото поселищно проучване, което всъщност гарантира българската идентичност на населението в Западните покрайнини и е основният аргумент за неговото конституиране като малцинство в Сърбия. Както си разглеждам изложбата, кюстендилски девойки започват да репетират песни на плейбек. Ха родната музика да заглуши поне този ден сръбската, изведнъж отеква и: "Кънтри роуд, тейк ми хоум"... Все ще се оплескаме. А иначе хората нагъват плескавица и не ги е грижа. Поне днес. За разлика от самоотвержените будители от КИЦ, за които действително българщината е по-важна от насъщния - чак срам да те хване.
Някак набързо се сбогуваме с прекрасните си домакини-ентусиасти. Иван Николов ни подарява третата си стихосбирка "Послание към Тангра", издадена от Агенцията за българите в чужбина през 1998-ма. На излизане от Босилеград попадам на едноименното стихотворение, което започва така: "Заробен в родния край,/свален на колене,/пред свещенодействието на изгрева/и шепна молитва към Тангра/с обаятелните думи на прабаба ми/ и черен нож, скрит под пояса."
На югославската граница се разминахме с депутата Райчевски -очевидно бързаше за краеведската изложба в Босилеград. Той също бе принуден да чака. Ние този път минахме почти безпрепятствено. Сърдечните български митничари на Олтоманци ни чакаха. Сбогувахме се по живо, по здраво.
След печалната картина на Западните покрайнини, Перник, където никога не съм ходила, ми се вижда като Сан Франциско, където също не съм ходила, но съм го гледала на кино. Кой ли ще заснеме и Босилеград...

Геновева Димитрова