България, Македония,
държавата, Църквата
и празникът
Водачо на слепци, независимо за коя от двете слепоти и водачества би си помислил някой! Ти (Св. Клименте) приготви на Бога народ избран, ревностен към добри дела, които видя чрез теб!... дари с мир своя народ, за да ти устройваме празниците в пълно веселие, прославяйки чрез теб Отца и Сина и Духа...

Теофилакт,
архиепископ Охридски
и на цяла България,
Житие на Св. Климент Охридски

Срещата между България и Македония в края на века и на хилядолетието е един исторически празник. С цялата радост и носталгия на взаимното преоткриване. С цялото възхитително учудване на това колко "другият" не е друг. С цялото чудотворство на любовта, при която колкото повече даваш, толкова повече имаш.
Любовта не е вземане, нито вземане-даване, а чисто даване. И този, който се е научил да дава - всичко е научил.
Даването има чудодейни свойства. Ако аз имам безценен бисер и го изпусна насред морето - той е напълно изгубен. Но ако ти подаря такъв бисер, подаряването никога не се губи, дори ако след това ти изгубиш подареното. Защото самото даване е надматериално и то придава нетленност на всичко, до което се докосне.
Българската държава през XX век има много да дава на народа на Македония.
Третата българска държава е най-големият длъжник на народа на Република Македония. Дължи му почти целия ХХ век. Защото историческите катастрофи на държавата ни бяха провали за народа вътре в границите на княжеството, царството, републиката. Бяха провали и за Българската църква. Но те бяха дваж по-тежки провали за народа в Македония и за Църквата в Македония.
Всички поколения през нашето столетие в България бяха изгубени поколения. Но в Македония бяха дваж изгубени.
Защото историята на България през последните сто години е почти непрекъснат низ от грешки, а историята на Македония през същото това време я няма. И политическата, и духовната.
Днес народът на Македония е тръгнал в търсене на изгубеното време, конституиран политически чрез институцията на независимата държава Република Македония и - духовно - чрез институциятна на Македонската Православна Църква (Охридска архиепископия).
Съвсем естествено Република България беше първата, която подаде ръка с официалното признаване на своята македонска посестрима. Също така естествено и Българската Православна Църква е длъжна първа да подаде ръка на своята сестра, която не е призната за канонична от семейството на православните църкви.
Древна и славна е Сръбската църква, чийто стожер е изключителната личност на Св. Сава в края на XII и началото на XIII век. Но много по-древна и славна е Охридската архиепископия, чийто стожер е чудотворецът Св. Климент - четири века преди Св. Сава.
И всички ние знаем какво е редно да стане, какво е полезно да стане и какво неминуемо ще стане: Охридската архиепископия ще бъде призната за автокефална и пълноправен член на едната света, вселенска и апостолска Църква. Тя ще се отдели от Сръбската патриаршия. И това ще стане по каноничен път. И всички канонични православни Църкви ще я признаят. И ще празнуваме.
Единственото, което не се знае още, е кога точно ще стане това признаване. Но всеки що-годе умен човек вижда, че то ще се сбъдне или в края на 1999 г., или най-късно през 2000 г. И това ще бъде едно много добро деяние, много полезно за всички и най-вече за Православието. Защото Сръбската и Цариградската патриаршия ще престанат да трупат врагове в Македония, а самата Македонска църква ще може да разчита на реална помощ от всички свои посестрими. И кой друг, ако не Българската православна църква е призван да изиграе исторически важната роля на посредник и ходатай, за да се възстанови мир, ред, взаимно уважение и взаимоподпомагане в православното семейство.
Митрополитите Калиник и Неофит сигурно имат своите грехове, но те извършиха едно историческо дело. Защото казано е: съботата е направена за човека, а не човек за съботата. Каноните са направени за човеците, а не обратното.
Да, каноните трябва да се спазват. Да, съслужението на български и македонски архиереи във Враца беше неканонично. Но защо? Само защото Македонската църква още не е призната. От кого? От онези, които противоканонично и противочовешки ликвидираха нейната канонична автокефалия и след това пречеха на нейното канонично възстановяване.
Кой печели от сегашната македонска "неканоничност"? Единствено враговете на Македония и на Православието.
Кой спечели от над 70-годишното състояние на уж "схизма", в което беше българската Църква от 1872 до 1945 г.? Спечелиха най-вече Османската империя и нейната наследничка Република Турция, които благодарение на разкола между българи и гърци успяха да запазят властта си върху Цариград, Източна Тракия, Проливите и Йония.
А кой загуби от "българската схизма"? България, Гърция, Цариградската патриаршия и Православието. И какво в каноничен смисъл се промени в 1945 г., та "схизмата" беше преодоляна? Не, във всички тези случаи не става дума за същински канонични проблеми, а за политически интереси и обвързаности, известни на цял свят и които малодушно се маскират като уж църковни.
Време е ръководството на Българската църква да излезе от своето състояние на умствено вцепенение, комплекс за малоценност, мания за преследване, провинциализъм и нетрудоспособност. Не е вярно, че бездействието води до по-малко грешки. Напротив - в тези дни от нашата Църква се очакват исторически дела.
Например: да покани на среща в Рилския манастир представителите на Сръбската патриаршия, Македонската архиепископия и Цариградската патриаршия. Които да обсъдят всички спорни въпроси, да намерят решенията им и да уточнят процедурата за приобщаване на Македонската църква.
И още. Предстои след броени дни да се извърши изборът за новия архиепископ - глава на Македонската църква. След което ще се проведе тържеството по неговата интронизация. Ще бъде непростима глупост, ако на този празник не присъства високопоставено българско пратеничество: от страна на Църквата - на митрополитско равнище, а от страна на държавата - на министерско.
Разбира се, митрополитите няма да участват в съслужение със своите македонски събратя. Рано е за това. Каноните наистина трябва да се спазват.
Но те могат да присъстват на тържеството, за да споделят празника и радостта, да дадат морална подкрепа, да поднесат поздравления и дарове. И след това да поработят за преодоляването на "схизмата".
Символичен дар може да поднесе и българската Държава. Мечтая за това тя да има великодушието и класата, за да направи на Македонската църква един наистина царски подарък.
Церемонията по интронизацията на македонския архиепископ по традиция се провежда в църквата "Св. Климент Охридски" (другото й название е "Св. Богородица Перивлептос"). Тук е резбованият архиепископски престол - само на няколко стъпки от раклата с мощите на Охридския чудотворец, същия, когото в 886 г. Св. Борис Покръстител изпрати да светителства по македонските земи.
Царските двери от иконостаса на тази църква са понастоящем притежание на българската държава. Изложени са в Националния исторически музей в София (инвентарен номер 29268). Били са пренесени в София по време на I световна война и се намират в отлично състояние, блестящи от позлата.
Предполага се, че тези двери са от времето на славния охридски архиепископ Прохор (ок. 1528 - 1550), радетел за възвръщането на славянския език в църковна употреба. За отбелязване е, че по времето на архиепископ Прохор Сръбската църква (Ипекската архиепископия) е била под юрисдикцията на Охридската и тъкмо тогава смедеревският митрополит Павел прави неуспешен опит да провъзгласи едностранно автокефалността на Ипекската църква. В крайна сметка Ипекската архиепископия била възстановена в 1557 г., за да бъде ликвидирана два века по-късно (11 септември 1766 г.) от Цариградската патриаршия, която я присъединява. Само четири месеца по-късно същата участ сполетява и Охридската архиепископия (16 януари 1767 г.), чийто последен архиепископ Арсений II завършва дните си в Св. Гора в кариейското представителство на Зографския манастир.
Цялата тази история идва да ни напомни, че сега ние се намираме в исторически миг и - щем не щем - правим история. Всички ние - в България, в Македония, държава, Църква, народ - всеки в обхвата на своите отговорности, сме призвани да се издигнем до висотата на нашия неизпълнен дълг.
Българската държава и българското общество нямат опит във великодушието. Нямат опит в даването. Всички се оплакват от това, което не са могли да вземат. Че не сме могли да вземем Беломорието, Цариград, Македония или солунската митница. Но аз не чух някой да съжалява, че не е могъл да даде - примерно да даде на братята ни от Македония излаз на морето. Време е да си припомним такива прости неща, като правенето на добро заради самото добро, даването заради самото даване.
Ще бъде сетна проява на юродство да превръщаме българо-македонските отношения в поле за някакви тънки сметки, за някакво взаимно надлъгване. Най-правилната политика за българската държава и Българската църква спрямо Македония е да не правят никаква "политика". Да не търсят никакви други интереси, освен интересите на самата Македония и на самите македонци. Защото наистина "техните" интереси напълно съвпадат с "нашите".
До такава степен, че именно "македонските" интереси могат да служат за най-точен критерий за българските. И там можем да проверяваме правилността или погрешността на вътрешнодържавните ни дела. Например: схизмата между българската държава и Българската църква. Точно "македонският" ни исторически дълг най-ясно ни показва колко пагубна и самоубийствена е политиката на българското държавно ръководство спрямо Църквата ни.
Юродливи съветници са били онези, които измислиха "Пименовия разкол" и се опитаха да извършат преврат в Църквата чрез уронване на нейния престиж и скалъпване на "алтернативен синод". Слаби държавници са онези, които не осъзнават грешката си и не могат да измислят начини за нейното преодоляване. Защото, разбира се, Църквата е отделена от държавата, но държавата не може да изпълнява пълноценно своята мисия без единодействие с Църквата.
От друга страна, време е и Българската църква да престане да се самосъжалява и да се оплаква, че някой й пречи. Време е да се вземе в ръце, да влезе в дейно общуване и с държавата, и с народа, и с всички, спрямо които носи историческа отговорност, включително и с Македонската църква.
Предстоят тържествени и исторически празници: интронизацията на новоизбрания Охридски архиепископ, глава на автокефалната Македонска църква. След това предстои - неминуемо - и празникът по признаването на Македонската църква (Охридска архиепископия) от каноничните православни църкви.
Историята ни носи на тепсия поканите за почетни участници в тези тържества. Имаме ли достатъчен умствен и духовен ръст, за да се изправим на висотата на великодушието? Сега, когато старият век с неговите пропилени възможности и изгубени поколения вече е зад гърба ни, и когато с идването на новия век и новото хилядолетие имаме всички основания да загърбим призраците на близкото минало.
Ако успеем, България и Македония наистина ще се срещнат. И тази среща ще се превърне в истински празник. Защото ще тържествува духът и делото на Св. Борис Покръстителят на днешните български и македонски земи, и на Св. Климент Охридски Чудотворецът.
Георги