Уви, в Полша
работя много


- Войтек, как се чувстваш като български оператор, който идва от Полша и снима у нас американски филм по Оскар Уайлд?
- Аз съм си аз. Идвам от мястото, където си живея, пристигам в друго, където съм живял, и работя това, което цял живот съм работил.
- След операторския опит в България и Полша, с какво ново се сблъска в "Портретът на Дориан Грей"?
- Сблъсках се с филм, който едва ли би ми се случило да снимам в Полша или България. Той е най-малкото по американски красив. И това постави пред мен нова задача.
- Твоите филми по принцип са красиви - особено "Мълчанието" на Красимир Крумов.
- Красиви са, но не и по американски. Сега снимах жанров филм и изображението трябваше да служи на определени изисквания. Беше ми интересно. Общо взето, изкефих се. Направих си филм, какъвто съм гледал само на видео - красив, весел, малко кичов. Парче сладкиш, както казват американците.
- Той ли ти повлия да си с чорапи и сандали?...
- Страшно ме е срам, но аз дойдох на море. Чорапите са за маратонки, а сандалите трябваше да нося на бос крак. Днес се събудих в есен, а маратонките не можех да сложа към сакото и направих това абсурдно съчетание. Утре се прибирам в Полша и ще си сложа нормални обувки. Дойдох на море, но останах по-дълго, защото моят колега и приятел Методи Петриков, който в момента учи в киноучилището в Лос Анджелис, ми предложи да снимам този американски филм.
- Преди да се запознаеш с екипа, беше на тръни - как се сработи с американците?
- Това е също нов опит за мен, тъй като досега съм работил предимно с колеги, с които сме следвали заедно, пили сме си ракията, знаем се, шегуваме се... А тук срещата с режисьора Дейвид Розенбаум бе две седмици преди началото на снимките. Те продължиха 24 дни - шокова ситуация.
- Това дипломна работа ли му е?
- Не. Това често го чувах в България - какви са тези категории? Който има пари, снима, без значение какво е завършил и какво може. Всъщност той също е завършил киноучилището в Лос Анджелис, работил е в театъра, снимал се е във филми като актьор, но това не е важно. По време на снимките разбрах, че е режисьор. Дейвид великолепно работи с актьорите, добре борави с пространството в кадъра, умее да слуша (според мен огромно качество за режисьор), мисля, че много неща "купи" от всички нас...
- Пожертва ли някакъв полски проект заради американския филм?
- Хиперболизираш, но наистина се наложи да откажа да снимам два проекта: чешитски, интересен документален филм, и телевизионен спектакъл, който щяхме да правим с мой състудент от Лодз по първа, камерна пиеса на млад човек. Яд ме е, но се надявам с този режисьор отново да работим заедно, защото той е от тези, с които съм си пил ракията.
- Не сме се виждали от две години. Какво се случи през това време с теб в Полша?
- Май няма големи събития. Всъщност съм в Полша от три години и половина. В началото трябваше да започвам отново професионалната си кариера - снимах малки неща за телевизия, постепенно ставаха по-големи, после игрални сериалчета, след това започнах да сътруднича и като съсценарист на един младежки сериал и се стигна дотам, че миналата година заснех игрален филм. Режисьорът му Томек Тризна е дебютант, но е много известен писател на около 55. Той е авторът на шумния полски бестселър отпреди три години "Госпожица Никой", по който Анджей Вайда направи, уви, доста неуспешен филм. В момента тази книга върви доста добре по света, Томек стана известен... За нашия филм "Мога ли да седна до вас" Марта каза нещо едновременно смешно и тъжно - че прилича много на българските ми работи с Красимир Крумов. Навярно привличам такива хора около себе си. Филмът се гледа трудно, има добри епизоди, има по-слаби... Тази есен ще бъде на националния фестивал в Гданск, после сигурно ще отиде и по други в Европа...
- Затова пък много фестивали обиколи "Вагнер" - твоят последен засега български филм и първи за Андрей Слабаков.
- Това много ме радва. Смешно е, но тук го гледах за първи път в завършен вид. Случи се в Пловдив, в Античния театър, по време на Европейския месец на културата. Беше пълно с фенове. Колкото и да е нескромно, ще кажа, че съм доволен от резултата, защото пътят, който извървя "Вагнер" през тези години, беше трънлив и самото снимане беше кошмарно. Филмът надскочи моите очаквания. А това, че той пътува по света и се възприема добре, изобщо не ме изненадва. Мисля, че ако "Вагнер" беше реализиран, когато беше написан, той би бил просто хит в България. А сега за мнозина той се яви като дежа вю. От друга страна е естествено да е закъснял - как е възможно времето от идеята от реализацията да е шест-седем години?! Когато ние го снимахме, в магазините нямаше хляб. Това беше времето на най-истеричната хиперинфлация. Нашата героиня постоянно търси хляб. Тогава Андрей каза: "Всичко съм очаквал от този сценарий, но не и че ще бъде злободневен."
- Гледа ли други нови български филми?
- Да, гледах "Магьосници" на Иван Георгиев, "Испанска муха" на Киран Коларов...
- ???...
- Защо ме гледаш, чакаш да чуеш мнението ми за тях ли?
- Подсмихваш се, сякаш не си част от това кино...
- Разбира се, че съм. Смея се, защото виждам в погледа ти очакване. Добре, това, което става, колкото и да е тъжно, е много закономерно. Всичко си има обяснение. Моят сценарий за бъдещето на българското кино е доста черен.
- Хайде, разкажи го, нали така и така си отиваш утре...
- Просто нашите колеги - сценаристи и режисьори, с всеки изминал ден са все по-малко в час. И, общо взето, не знаят много-много за какво да говорят, какво да разказват. Опитат ли се пък да правят жанрово кино, какъвто е случаят с "Магьосници", което аз лично приветствам, защото у нас винаги е било дефицитно, те се изправят срещу два проблема: липса на традиция и финансови трудности. И въпреки това откривам във филма редица технически качества - той е например първият български филм с компютърно изображение и с брилянтен звук. В Полша творците от различните поколения поне се опитват да бъдат в час. За жалост, и там добрите филми са малко. Но все пак имат шанс да се пръкнат, след като са запазили количеството от 25 заглавия годишно. Проблемът е, че в момента нямат режисьор от ранга на Кешловски например. Класиците като Вайда и Зануси напоследък не са на нивото си отпреди години, а младите на свой ред са изключително предпазливи и много потиснати от мастити продуценти. Ако има някакво явление в Полша напоследък, това е режисьорският път на големия актьор Йежи Стур, когото помним още от "Кинолюбител". Той успя по някакъв начин да продължи традициите на Кешловски, добавяйки своя топлинка, особена чувствителност, може би характерна за актьорите. Прекрасен филм е "Любовни истории".
- Тук го гледахме миналата година. Напълно си прав.
- Приятно съм изненадан, защото знам, че тук полски филми напоследък рядко се мяркат. Тази година полското кино мина под сянката на две суперпродукции. "С огън и меч" е на Йежи Хофман (негови са екранизациите и на другите две части на трилогията на Сенкевич, "Потоп" и "Пан Володиовски"). Филмът е заснет с огромен размах и култура и има невероятен успех в Полша - за три месеца събра над 20 млн. зрители. Мисля, че би тамошния рекорд на "Титаник" дори. През ноември се очаква премиерата на "Пан Тадуеш" - екранизация на Вайда по едноименния роман на Мицкевич. Общо взето, заради тези два гиганта полското кино малко по-скромно ще се представи на фестивала в Гданск. Има дебюти, има млади, но феноменът с "Ва банк", когато Махулски беше на 24, не се е повторил. Днес е много по-трудно да стигнеш до филм. Режисьорите от поколението на между 50 и 60, като Пивовски или Пивоварски например, работят, за разлика от връстниците им в България, но държат средно равнище. Много добре се развиват полските оператори и композитори. Те стават все по-конвертируеми и все по-световни. Дори преди две-три години в Америка имаше мода операторите да си променят фамилиите така, че да свършват на "ски". Дейвид Розенбаум ме попита дали няма да се казвам Тодоровски, но аз отвърнах, че съм от онази вълна, която ще си променя фамилиите на "ов" и "ев". Действително, много мои съвсем близки колеги направиха невероятна кариера. В Торун вече седма година се провежда световен операторски фестивал "Камер имидж"...
- Ти си писал за него в "Култура", да се надяваме, че ще се случи отново...
- Три пъти съм бил там. Много скромен и смислен фестивал, а участниците му са от планетарен калибър.
- Забавно ли ти е да снимаш за полската телевизия?
- Според мен снимането за телевизия изобщо не е забавно, освен ако го правиш с Теди Москов, както беше "Улицата". В повечето случаи сроковете са убийствено кратки. А и пазарът в Полша е регламентиран. Всеки трябва да се съобразява с конюнктурата. Слава Богу, случва ми се да правя и неща за националната им телевизия, която има своя културна политика. Напоследък се случва все по-често.
- Какво снимаш?
- Документални филми, поредици, които ми доставят голям кеф. От две години сътруднича с много интересна документалистка, Ева Страбужинска. С нея съм заснел няколко филма.
- Кой ти е най-свидният сред тях?
- "Саката на Мотел". Там съм и съсценарист. Това е опит да се погледне историята на социалистическа Полша чрез съдбата на евреин, който през всичките тези години се занимава с търговия на сака втора употреба. Вкарвал ги от Западна Европа и ги продавал на най-различни известни хора от политиката и културата. Та това е - на фона на големите събития вървят разни сака и мъдростта на героя. Ева умее да превърне всяко интервю с героите в частен разговор - изключително качество за документалист. Филмът е остроумен. Харесвам си го много. "Сака" обиколи доста фестивали, получи награди... Предстоят ни още два проекта. Късно открих документалното кино в България - снимал съм с проф. Баликси и Боряна Пунчева, но сега в Полша се усъвършенствам. И наистина ми е приятно. За оператора е изключително важно да преминава от* игралното кино в документалното и обратното. Мен поне това ме зарежда. От етнографските филм, които снимах с проф. Баликси, научих, че може да е невероятно интересно да наблюдаваш как се прави баница или как се полива градина. Откакто съм в Полша, гледам с други очи и на българската природа - досега ми е била винаги отстрани, като нещо естествено. А сега, като пътувам километри и е все равно, закопнявам за Балкана, за морето - абе там не е моята географска ширина...
- Какво ти е направило най-силно впечатление от световното кино напоследък?
- Ами това, че се развива. Няма криза. Няма колапс. Ние може би искаме да се успокояваме, защото тук пристигат доста безумни неща и все по-рядко са свестните заглавия. Но тях ги има. Важното е да ги видиш. Мисля, че нашите кинаджии и в този аспект не са в час. Уж технически пречки няма, а на мен ми се налагаше всеки ден да си взимам по три касети, купувайки мляко и хляб, и от тях да изхвърля две и половина, докато открия Тарантино, когато още никой не го беше чувал. Просто морето от филми днес е по-бурно. Има, има добри филми, поне 5-6 на година. Ето, скоро гледах "Celebrity" на Уди Алън. Ако дойдат извънземни и искат да разберат какво представляват земните хора с техните чувства и конфликти, бих им показал именно този филм. Най-хубавото е, че киното е толкова разнообразно. Затова съм и киноман!
- И в Полша ли си такъв маниак?
- Там, уви, много повече работя, отколкото в България.
- Защо "уви"?
- Защото невинаги работя това, което искам, а за да издържам семейството си, трябва да снимам поне двайсетина дни в месеца и се уморявам. Напоследък забелязвам, че развих телефобия. Да ти призная честно, повече си купувам музика. А когато чуя за добър филм, предпочитам да отида на кино. Гледам и на касети, но вече не съм онзи маниак, който помниш. Станал съм по-претенциозен.
- Как ти се струва ситуацията в България в сравнение с Полша?
- Моите впечатления са много външни. Сходното според мен е, че хората са вече без илюзии за бързи промени - и тук, както и там. Това е синдром на някакво заздравяване. Проблемът е, че в България хората започват за свикват с бедността, което много ме притеснява. В Полша заздравяването е стигнало до степен, че вече няма значение кой е на власт. За жалост, България е встрани от големите пари, от голямата политика и затова пътят, който трябва да извърви, е тежък.
- Коя беше най-абсурдната ситуация по време на снимките на "Портретът на Дориан Грей"?
- Абсурд е, че някакви хора се радват на разрушаването на нечия гробница и пият бира и крясъците на този псевдопразник пречат да се заснеме сцена в царския дворец по Оскар Уайлд. И се наложи да променим програмата си. Според мен всичко в България е по някакъв начин абсурдно.

Разговаря Геновева Димитрова


Разговор
с Войчех Тодоров