Австрия
в Европа

Американският историк, специалист по нова европейска история Тони Джуд е писал този текст преди три години по повод на предишните парламентарни избори в Австрия. Публикуваме го, защото резултатите от сегашните избори напълно потвърждават тезите му. Според досегашните преброявания партията на Хайдер излиза на второ място, с което надминава дори тревожните 23%, впечатлили преди три години автора. Западноевропейската преса побърза да квалифицира резултатите от изборите като "кафяво петно" в Европа. Смеем да твърдим, че анализът на Тони Джуд е по-задълбочен и, за съжаление, по-песимистичен от простия етикет "неофашизъм".
К


На 17 декември миналата година в две европейски страни се състояха парламентарни избори. В Русия, най-голямата страна на континента, комунистите и техните съюзници излязоха победители и с това повториха успеха на бившите комунистически партии в Унгария, Полша и други страни от бившия Източен блок. В Австрия, една от най-малките европейски страни, не се случи кой знае какво. Правителствената коалиция остана на власт, предизвикателството на опозиционната десница беше успешно отблъснато. Само че някои съпътстващи австрийските избори обстоятелства ни дават сведения - а с това и повод за безпокойство - за онова, което очаква Европа през следващите години.
На пръв поглед това твърдение изглежда погрешно. Австрия отдавна не играе почти никаква роля в Европа. След Държавния договор от 1955 г., когато окупационните войски на Алианса се оттеглят, Австрия се задължава да спазва постоянен неутралитет и става член на Обединените нации. Алпийската република (както тя малко заблуждаващо обича да се нарича) става стабилна и просперираща държава в центъра на Европа. Безспорно е, че през последните години отиващата все по-надясно Свободна партия придоби голяма популярност и предвид екстремистките възгледи на нейния председател това не е за пренебрегване. Дестабилизиращото й влияние обаче не бива да се надценява.
В края на краищата възгледите на Хайдер никога не са били тайна. Прочутата вечер с "милите приятели" от "Вафен СС" не е първата му среща от този род. Преди десет години на подобно събиране с хора от бившите СС той каза, че тяхната жертвоготовност е спасила Европа. Според Хайдер нашето време имало нужда от мъже като тях, от мъже, за които родината все още означава нещо. През същата година той похвали Валтер Редер, австрийския офицер от СС, отговорен за убийството на италиански цивилни в Марцабото, и го нарече войник, "изпълнил дълга си". През юни 1991 г. пред Каринтския парламент Хайдер заяви, че в Третия райх е имало "свястна политика по заетостта" за разлика от днес, при управлението на сегашното австрийско правителство. Тази забележка му струваше поста на шеф на провинциално правителство. Само че той най-безсрамно се изкара жертва на австрийския Закон за забраната, който предвижда наказателна отговорност за подкрепа и разпространение на националсоциалистически идеи.
Но ако през последните години Хайдер и партията му жънеха все по-голям успех в австрийските избори, то това вероятно е не заради, а въпреки открито ревизионистките им нагласи. Много е възможно едно значително малцинство в Австрия по лични причини да симпатизира на Хайдер, гласовете му обаче той получава заради друго.1 Неговата критика към държавата изглежда донякъде основателна, особено нападките му срещу корупцията, която се разпространява във всяка система, където на власт десетилетия наред е само една партия или партийна коалиция. Някои аспекти от австрийското шуробаджаначество в икономиката много приличат на установените в Италия практики, но имат (съмнителното) предимство да са по-ефективни. Хайдеровият "договор с Австрия" (плоска заемка от шефа на американските републиканци Нют Гингрич) се обръща към онази част от електората, която смята, че данъците й отиват за облагодетелстване и привилегии, от които тя самата е изключена, и която се страхува, че с края на удобната изолация в Австрия ще завеят по-бурни икономически ветрове. В ситуация, в която двете големи партии са превърнали в монопол длъжности и привилегии, протестът неминуемо се натрупва при единствено наличния от много време насам кандидат.
Независимо от това, след последните избори новото правителство отново се консолидира чрез коалицията на двете големи партии. "Паниката от Хайдер" изглеждаше уталожена, неудържимият възход на австрийските "юпи-фашисти" поне временно можеше да бъде спрян. Защо тогава изборите в Австрия да са толкова важни?
След 1989 г., с разпадането на "Източна Европа" и края на студената война, се изпари и новопридобитото разбиране на Австрия за самата себе си, бъдещето й неизбежно се свърза с Европейския съюз като автономен придатък на обединена Германия. Единственото типично нещо, за което се сеща човек, като се каже "Австрия", е тежкото й минало. Продукт на разделението на силите след Втората световна война, Австрия се превръща в жертва на сгромолясването на тази уредба и в действителност Хайдер дава израз на едно възцарило се днес сред австрийците настроение: отхвърляне и страх пред бързите промени в Европа, неопределеното чувство, че и Австрия е въвлечена в тях (Хайдер може да иска какви ли не промени, но именно промените са това, от което се плашат избирателите му), инстинктивното връщане към засегнатата гордост от безвъзвратно отминалото.2
Тук стигаме до една важна разлика между Австрия и Германия. В сравнение с Австрия (с нейната конституция от 1920 г. и измененията от 1929 г.) Федералната република е нова държава от 1949 г. Предназначението на нейната конституция е най-вече ясно да изрази и да гарантира скъсването с миналото. Не че австрийците искат нов аншлус - напротив, много от тях се страхуват, че ще бъдат погълнати от една доминирана от Германия Европа. Само че те никога не изпускат от поглед Германия, докато в Германия трудно може да се каже, че има постоянен интерес към Австрия. И може би никога не е имало. Аншлусът винаги е бил австрийска работа, не немска... Феноменът Хайдер ни напомня колко различна е ситуацията днес на двете държави. В Германия реториката на неприязънта, на страха от бъдещето и на оневиняването на неудобното минало не намира същия резонанс. Трудно можем да си представим, че с политиката и възгледите на Хайдер някой в Германия може да спечели 23% при изборите за Бундестаг.
Друга съпоставка би била може би по-поучителна. В последната седмица от изборната борба в Австрия навсякъде актуалната тема беше Франция със социалните си протести. На изборните плакати Враницки предупреждаваше за социалната цена от икономическата реформа - цената на изтъняването на държавния бюджет преди "Маастрихт 2" - и обещаваше да защитава социалните права; докато последната предизборна фраза на Хайдер директно заявяваше, че Австрия не бива да тръгне по пътя на Франция. Естествено двамата нямаха предвид едно и също. Социалистите на Враницки искаха да запазят държавата на благоденствието, etat providence, заради която французите излязоха на улицата, за да я защитят, докато Хайдер, който смята, че държавата на благоденствието вреди на националното чувство, предупреждаваше за разцеплението на обществото, което според него ще настъпи с европейската интеграция. Но общото послание беше ясно: В Австрия има социален мир (Австрия е твърде ценна, за да експериментира, пишеше на плакатите на Социалистическата партия), докато във Франция няма и ако австрийците не внимават, скоро ще им се случи същото, което се случи на французите.
Сравнението с Франция има и друго измерение. Също както в Австрия, и там един харизматичен водач на крайната десница увлече след себе си значителна част от електората (ако Льо Пен някога постигне успеха на Хайдер, той би могъл да стане втората политическа сила в страната). И също както в Австрия, миналото във Франция е станало извор на чувство за национална неудовлетвореност и препирни из цялата страна по сходни причини. Заместникът на Льо Пен Брюно Мегре споделя мнението на Хайдер, че е настъпил часът да се скъса с табутата на следвоенното време; и двамата по различни причини искат да "освободят" определени парчета от националното минало, които през последните петдесет години бяха затиснати от самодоволството на благоденстващото общество.3 Естествено на Хайдер му липсва ореола на участник в студентските протести и на френски екстремист от Алжир, но за него това е само въпрос на възраст - "преимуществото на родения по-късно". И във Франция, също както в Австрия, омразата към чужденците и страхът от имигранти (във Франция от юг, в Австрия от изток, и в двата случая от владените преди страни) стопиха открития антисемитизъм, който спояваше екстремната десница.4
Французите са и допълнително объркани от края на негласното споразумение от последните петдесет години, според което Франция се правеше на водеща европейска нация, а Германия се правеше, че й вярва. Само че краят на стария ред не хвърля в дълбоко съмнение само французи и австрийци. Цяла Европа е засегната от него. Обещанията за една по-голяма, по-силна, по-богата Европа може все още да имат някакво очарование за източноевропейците - макар да е твърде съмнително, че някога те ще имат полза от Европа в сегашния й вид. В големи части на Западна Европа обаче тези обещания деградираха до схемите на валутния съюз, придружени от сигурните изгледи за големи съкращения в държавните разходи - силна заплаха за системата на благосъстоянието, представляваща важна част от саморазбирането на Европа след края на Втората световна война.
Може би събитията във Франция са предупредителен изстрел пред носа на заплувалата към неизвестността Европа. Австрия е пример за една Европа, която се събужда от блажения си следвоенен сън. Защото Австрия е отломък с накърнено самосъзнание, засенчена от наследството си, страхуваща се за бъдещето си. Тя не е готова да се откаже от истинските си социални придобивки и въпреки това е убедена, че няма да може да си ги позволи повече. Щастлива е от края на разделената Европа и объркана от загубата на ролята си в нея. Но нима Франция, Италия, Англия и другите страни не се чувстват по същия начин? Случайност ли е, че 80-те и 90-те години извадиха не само един Йорг Хайдер и един Жан-Мари льо Пен, но и едно ново поколение фламандски националисти или сепаратисти, както и новоизтупани бивши италиански неофашисти?
Те всички гледат само как да използват разочарованията и страховете, предизвикани от опита Европа да се обедини според фискалните директиви на Дойче банк; в речите и програмите си те всички със сигурност ще възкресят национални чувства и противопоставяния, вчерашни и днешни, действителни и въображаеми. А последствието от похвалния опит да се премахнат границите вътре в Европейския съюз (Шенгенското споразумение) са още по-високите гранични ограждения по периферията на Европа, които държат настрана нежеланите преселници. Този опит в известна степен допринася и за легитимирането на омразата към чужденците като основна тема на дясноекстремистката пропаганда.5И в това отношение Европа може да си извади поука от австрийските избори.
Някои австрийски наблюдатели се изкушават да видят в Йорг Хайдер и партията му възкръсващия фашизъм и дори своеобразен паранацизъм. Това заключение е твърде повърхностно и по парадоксален начин обезпокоително. Сравнително лесно може да се докаже защо Хайдер (или Льо Пен, или Джанфранко Фини в Италия) не представляват просто връщане към лошите стари времена, защо в тяхно лице не се акламират призраците на европейското минало. Те не са идеолози на тоталитаризма. Ако бяха, вероятно щяхме да можем да ги игнорираме - и нямаше да имат такъв успех. Но само защото на опортюнист като Хайдер му липсват принципи, не следва, че той няма старателно поддържани предразсъдъци, споделяни от мнозина. Във време, когато Европейският съюз човърка по "Маастрихт 2", докато по периферията му избухват пожари, Хайдер и подобните нему са емблема за нещо много по-застрашително: Те са призраците на една Европа, която тепърва ще дойде.

сп. Транзит, книжка 11/1996
Тони Джуд

От немски Ирина Илиева


1. Всеизвестно е, че Австрия има проблем с миналото си. Наскоро във Виена дойде една изложба за военните престъпления на Вермахта, която преди това беше показвана в Германия. Снимковият и текстови материал е потресаващ, но всъщност не казва нищо ново. В Германия нямаше реакции, които си струва да се отбележат, защото на никой не би му хрумнало да оспорва фактите. В Австрия обаче изложбата предизвика възмущение и обвинения във "фалшификации" и "клевета". "Кроненцайтунг" я нарече "сатанинска". Самият Хайдер се ограничи със забележката пред "скъпите си приятели" от "Вафен СС", че държавата нямала пари да направи нещо за тях, но намирала пари за такива изложби...

2. Натрапва се сравнението с бившите комунистически страни. Както забеляза австрийският демограф Райнер Мюнц, Австрия често изглежда малко източноевропейски - тясна, затворена, патерналистична, обърната назад, неподвижна. В известна степен страната дори функционира по начин, който беше запазена марка за комунистическите държави, но с тази разлика, че в нея царят благоденствие и свобода. Така че онези, които в Унгария или Полша гласуват за комунистите от носталгия mutatis mutandis, лесно биха станали симпатизанти на някой като Хайдер.

3. След публичните дебати за "синдрома Виши" Льо Пен и много други французи несъмнено биха се подписали под думите на Хайдер: "Никой народ не може постоянно да живее с криминализирането на историята си и в Австрия трябва най-после да приключим с това." ("Нойе фрайе цайтунг", 15.1.1992)

4. Не че Йорг Хайдер е по някакъв начин филосемитски настроен. Както и Льо Пен, той косвено дава да се разберат предразсъдъците му, като свърза всякакви възможни инциденти от обществения си живот с имената на хора, които по случайност са евреи.

5. "Става дума за това, че ние в Австрия носим отговорност не за ЕС и не за Маастрихт, нито пък за някакви интернационални идеи, а именно за тази наша родина.", Йорг Хайдер в "Юнге фрайхайт", 20 октомври 1995.