Балканската солидарност
срещу
Самюъл Хънтингтън
Твърде малко време е изминало от падането на Берлинската стена, за да приемем, че спекулативната парадигма на Самюъл Хънтингтън, предложена ни в неговата книга "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред"(изд. "Обсидиан", София, 1999, превод от английски), е нещо повече от догадка. Догадка, която засега не може да се смята за потвърдена от емпиричното знание. Главната теза на Хънтингтън е, че "културата и културната идентичност, която в най-широк смисъл е цивилизационна идентичност, формират моделите на обединяване, дезинтеграция и конфликти в света от времето след Студената война". При това той предполага, че "в периода след Студената война най-значимите различия между народите вече не са от идеологически, политически или икономически характер, а от културно естество". В новия свят на Хънтингтън "локалната политика е политика на етничността, а глобалната - политика на цивилизациите". Проектиран върху Европа, този модел заменя желязната завеса, прокламирана от Чърчил във Фултън през 1946 г., с "нова разделителна линия между народите от западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга". Това, наред с твърдението, че "разломите на цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика", звучи застрашително.
Абсолютизирайки културните различия, Хънтингтън отрича нарастващия дял на общото и универсалното в човешката култура, независимо от многообразието на нейните проявления. Универсално е знанието на естествените науки и създаваните на негова основа технологии. Живеем във време на взаимно опознаване, проникване и обогатяване в света на изкуството. Съвременници сме на комуникационно-информационна революция. Универсализират се световните финансови процеси. Все повече се осъзнават общочовешките интереси, първият от които е опазването на планетата и живота върху нея. Макар трудно и противоречиво, постепенно се налагат ценностите на хуманизма и по-специално - защитата на основните човешки права и свободи. Тези и други фактори съществено влияят за отварянето на обществата, принадлежащи към различни цивилизации.
Политическата география на Хънтингтън праща нас - народите от Балканите, отвъд нова желязна (този път цивилизационна) завеса като числящи се към православната (с ядро Русия) и мюсюлманската цивилизация. Така всъщност се утвърждават идеите на панзападноевропеизма, панправославизма и панислямизма. Хънтингтън прави и конкретни, имащи характер на препоръки, изводи за интересите на САЩ и европейските страни. От тези препоръки се вижда, че Балканите трябва да бъдат изключени от процесите на интеграция в Европейския съюз и НАТО, както и че Русия трябва да бъде приета като държава-ядро на православието. Разбира се, книгата "Сблъсъкът на цивилизациите" не ангажира никого политически. Тревожното обаче е, че възгледите на нейния автор получиха широка популярност, а самата книга беше приветствана от такива авторитети като Кисинджър и Бжежински.
Знаменателно е обстоятелството, че на нашия полуостров, където е люлката на европейската цивилизация, в края на второто хилядолетие от Христа се гледа като на регион на етническа фрагментация и кървави междуособици, на вулгарен и агресивен национализъм. Парадоксът става очевиден, когато увеличим историческия мащаб, за да обгърнем целия период на европейската цивилизация, който е прието да се нарича Новото време. Тогава ще видим, че екстремумите на етническо и религиозно или - както би се изразил Хънтингтън - на цивилизационно насилие, са били наблюдавани извън пределите на Балканския полуостров. За сравнение нека си спомним за инквизицията, религиозните войни между католици и протестанти с тяхната Вартоломеева нощ, завладяването на Нова Испания, геноцида над индианското население, робството в Северна Америка, гоненията на циганите и евреите, потушаването на съпротивата в колониите, холокоста. Не искам да кажа, че на Балканите не е имало по същото време насилие и потисничество. Имало е, но не в такава степен. И не балканските национализми са шампиони по национализъм. Много по-големи шампиони от миналото са например немският, френският, италианският национализъм. Сблъсъкът между френския и немския национализъм е довел до не една кървава война през последните повече от два века. Показателна е съдбата на Елзас и Лотарингия, които от френско-пруската война през 1870-71 г. четири пъти преминават от едни ръце в други. Само мимоходом нека да си спомним, че в Лотарингия са най-големите залежи на желязна руда в Европа, в резултат на което през дълги години областта е мощен център на металургията. Говорещите немски елзасци формират регионална култура във Франция. Накрая ще отбележа, че най-големите в историята човешки касапници - Първата и Втората световна война - са резултат от сблъсъка на големите европейски национализми.
Естествено е да се попитаме: как стана така, че преживялата катастрофални сблъсъци и раздирана допреди 54 години от противоречия Западна Европа живее днес в условията на сътрудничество, на все по-развиваща се и задълбочаваща се интеграция? Кое омаловажи въпросът - в рамките на чии държавни граници се намират Елзас и Лотарингия?
Могат да бъдат изброени редица фактори, но според мен решаващите са три:
Първо. На 5 юни 1947 г. държавният секретар на САЩ Джордж Маршал прави серия от предложения за икономическо възстановяване на Европа. През следващите четири години Американският конгрес гласува за плана Маршал близо 12 милиарда долара.
Второ. На 9 май 1950 г. френският външен министър Робер Шуман предлага създаването на единен орган за управление на производството на въглища и стомана във Франция и Германия, който да е отворен за членство и на други страни. Още същата вечер германският канцлер Конрад Аденауер обявява желанието на своето правителство да преговаря по плана Шуман. В резултат през 1951 г. се стига до Европейското обединение за въглищата и стоманата, през януари 1957 г. - до Евроатом и в дъждовния 25 март на 1957 г. - до подписването от 6 страни в Рим на договор, с който се създава Европейската икономическа общност - протообраза на днешния Европейски съюз.
Третият, не последен по важност фактор са демократичните традиции, развивали се в продължение на няколко века мъчително и противоречиво и не винаги по възходяща линия, във включилите се в европейската интеграция страни. Демократичните принципи и идеите на гражданското общество бяха заложени в основата на европейския интеграционен процес и в резултат на това днес този процес е необратим.
Внушението, което искам да направя, е, надявам се, повече от ясно. Ако ние на Балканите, следвайки правилото "Помогни си сам, ако искаш да ти помогнат другите", искаме да излезем от омагьосания кръг на етническите конфликти, породени от иманентни за региона или привнесени отвън противоречия, то успоредно и не за сметка на нашата интеграция в европейските и евроатлантическите структури ние трябва с изпреварващ темп да развием интеграционния процес помежду си. За да бъде стабилен този процес, в него равнопоставено трябва да участват всички балкански страни - без да се създават оси и блокове, без деление на център и периферия. При това естествено е Гърция (член на ЕС и НАТО) и Турция (член на НАТО) да участват активно. Запазила своята етническа стабилност и добри отношения с всичките си съседи, България може да допринесе много за утвърждаването на новия тип балкански отношения. Следвайки западноевропейския модел, логично е да се отдаде приоритетно значение на икономическата интеграция - включително и чрез създаването на съответна трансбалканска инфраструктура. В същото време трябва ясно да си даваме сметка, че необходимо условие за балканска интеграция, която да е в рамките на европейската интеграция, е наличието на достатъчно демокрация в отделните страни на полуострова. Това трябва да се разбира като жизнен национален интерес за всяка от тях. Когато говорим за степента на демокрация, трябва да обвържем този въпрос със спазването на човешките права и особено със защитата на националните малцинства. Междуетническите отношения изискват специална грижа. Практиката опроверга възгледа, че е достатъчно да се развива общият демократичен процес, в резултат на което като следствие ще намерят разрешение етническите проблеми. Това изкуствено съотнасяне като причина и следствие е неправомерно, най-малкото защото защитата на малцинствата е същностна черта на демокрацията.
Един от най-големите капани пред балканската интеграция е опасността от прекомерното втренчване в границите. Тази опасност се прояви с особена сила в хода на трите югославски войни. Разпалилите се етнонационализми се стремяха да очертаят границите на етнически чисти територии и да гарантират своето държавно присъствие в тях. Беше забравено, че една от основните идеи на европейската интеграция е не да се променят границите, а да се обезличават. Един от големите абсурди на войната в Косово е, че рано или късно сърби и албанци ще живеят в мир в едни обединени Балкани, принадлежащи на една обединена Европа със символични граници.
Когато търсим възможните пътища за сближаване и интеграция, нека да не се ограничаваме само в тесните официални канали на междуправителствените отношения. С развитието на нашите граждански общества се разкриват много по-широки възможности. Инициирането и реализирането на сътрудничество между неправителствените организации предполага по-голяма гъвкавост и ефективност. Аналогично можем да говорим за големи перспективи в сътрудничеството между висши учебни заведения, научни и културни институти. Хората, които осъзнават необходимостта от широкомащабно балканско сътрудничество във всички области, за съжаление не са много в нашите страни. Това налага да се популяризират интеграционните идеи, да се търсят съмишленици. Във връзка с това си заслужава да се отбележи, че може би единственият положителен резултат от трите югославски войни е, че тези трагични събития стимулираха сред част от интелигенцията на полуострова балканска идентичност, балканска съпричастност, балканска солидарност.

Михаил Иванов
(Съветник на президента Желев
по национално-етническите въпроси, 1990-1997)


Текстът представлява доклад, изнесен на международен семинар "Поощряване на толерантността в Югоизточна Европа", организиран от фондация "Фридрих Науман" от 9 до 12 септември 1999 г. в Пловдив.