Гласовете им чуваме

"Дочуване. Това беше всичко за днешното ни предаване, в което участие взеха:..." Как може да разберете, че тези няколко фрази не ви ги казват на живо, а са записани преди половин час и водещата вече е забравила, че е била в радиото? Никак.
Съвременните радиотехнологии намаляват възможностите за подобни малки мошеничества. Просто с тях няма как водещият (който е едновременно и тонрежисьор) да зареже пулта, когато му скимне. Но те не могат да се справят с класическия за радиото проблем с живото и написаното (или записано) слово.
Едва ли някой още вярва, че в радиото всички говорят на прима виста, без да четат предварително подготвени текстове. Винаги се усеща кога цялостният монолог е произнесен само с шпъргалка, с подпомагащо спокойствието листче. За повечето журналисти, оттам и за слушателите, живото слово си е живо мъчение. Мисълта започва да куца, а възприемането й да линее. Затова е за предпочитане, особено за младите репортери, да започват с писани текстове. Макар това да затруднява свободното им приказване още повече. И ако приемем, че е дарба да се говори плавно и спокойно, тогава не можем да искаме от всички радиохора да я имат. Номерът е да се научиш да четеш текстовете си така, сякаш ги приказваш. Умение, което се усвоява с времето.
Най-ясно може да се проследи това радиокачество в телевизията. Не е парадоксално, а много нагледно. Поведението на преустроилите се наскоро радиогласове в телевизионни звезди е точен пример, че става дума за специфичен радиоманиер. Те стоят на екрана сухо и стегнато, не знаят как да гледат камерата, свикнали, че движението на тялото им няма значение. Но затова пък владеят гласовете си отлично. Знаят как майсторски да прочетат текстовете си така, че да изключиш присъствието на аутокюто. Не рецитират, а си играят с интонациите си, симулирайки непосредственост.
Друг аспект от проблема са записаните предавания. На пръв поглед безобиден въпрос, който не засяга слушателя. Защото често записите се правят така, че той да не разбере, как го лъжат на дребно. Когато подобно предаване тече без сигнализация за това, че е на запис, няма и как да го схване. Въпреки това остава впечатлението, как дори най-непринуденият диалог се превръща, благодарение на записването, в съзнателно разиграна сцена. Между другото радиопрограмата е достатъчно еластична постройка, за да търпи смесването на живи и записани предавания. Не е проблем, когато неактуални рубрики минават по този начин.
Много смешно е обаче, когато в едно предаване се комбинират записани и на живо произнесени думи на водещия. Веднъж запечатал гласа си на лента, водещият се чувства длъжен отново и отново да повтори същите думи в "живото" си включване. Просто няма усещане към записания си глас. Ако записаното парче е по средата на дежурството (когато е прескочил до зъболекаря си, да речем), чувството на журналиста за последователност в предаването е нарушена. Той счита за предишно свое включване последното на живо, а записаното просто се е изтрило от съзнанието му. И макар слушателите теоретично да не могат да го хванат в измама, той сам се издава, че я е направил.
Не стига, че не ги виждаме тези, който ни говорят от радиото, но и често се получава така, че изобщо ги няма. И само неизвестно как гласовете им чуваме.

Вяра Ангелова




От въздуха
подхванато