Поезия и театър

Фрайе Камершпиле, Магдебург, гостува в България с "Бунт в неделя" от Константин Павлов. Да се "поставя" на сцена един от най-великите български поети без съмнение е огромен риск. И не само защото "Бунт в неделя" е "за първи път на сцена", макар тук отдавна да му го дължахме. А и защото да се превърне сценичният, театралният жест в поезия е изпитание. Да откънти в него тишината, докосната от словото на Поета, е сигурно опияняващо движение по ръба на острието, по ръба на думите му. Струва си. Някъде там може би танцуват поезията и театърът, вместо поезията и истината.
В своето представление Волф Бунге е успял да постигне чистотата на линията на движение при актьорите в музикалния натраплив ритъм на канона "Сутрин рано, сутрин рано, в неделя..", организирайки спектакъла чрез натрупване и "повторение" на монолози - на Жена-Символ (Биргит фон Рьон), на Жена-крава (Улрике Хаазе), на Обиждана (Рут Крьогер), на Сираче-Старче (Франциска Клайнерт) на Три старчета, които са две (Михаел Гюнтер, Гералд Фидлер) на Спортист (Свен Резе) etc. Всеки е изначално сам в това общество. Изначално сам на манежа пред Главен Алфонс. Бунтът в неделя е част от канона и бунт в канона: "камбаните бият, камбаните бият...". Всеки от тях се опитва да изрече самотата и празнотата, виденията на живота си пред Главен Алфонс, изигравайки го като номер на манежа. Спят и сънуват, целите в жълто-черно, обръщайки синьо парче от черното на "тепиха". Сънуват Символа на мъртвите символи. Всеки се свива върху своя дюшек, свое парче от небето на сънищата или смъртта. Бродейки в съня им, красивата тънка жълта фигура на Символа на мъртвите символи, носеща в ръката си фалос вместо факел, напомня театрално: "Треперете, ако Свободата каже:/ няма нужда от символи -/ съществувам самата Аз!". Събудените искат своето драже свобода, живот, екстази. Искат екстазиса си от канона на ритмизираното си живеене в обществото; искат катарзиса си от процесиите и правилата на властта, от ритуала, ръководен от Главен Алфонс. Отприщеният бент на виденията, изпуснатият бунт на трескаво-болезнените образи-думи извикват немеене пред самотата и празнотата, извикват сенките на смъртта. И те отново сънуват, почиват, спят уморени. Финал?
Представлението на Волф Бунге се разгръща в стилистиката на сюрреализма. Сценичната икономия на сюрреалното, на образите безболезнено приютява, придърпва, придомява думите на Поета, без да ги насилва да играят театър, без да ги напряга да се представят на сцената, да поставят пред погледите ни непредставимото. Талантливата млада трупа на Магдебург и Волф Бунге ни дадоха възможност да почувстваме в театъра макар и полъх от поезията на Константин Павлов. Наистина за първи път на (наша) сцена.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата