Изборите, всички избори са сбор от visio et verbum. И ако вербалността понякога изневерява, визуалността никога. Visio-то всеки път е vis, сила: на посланието, на внушението, на възприятието; политиката е изкуство на думите и действията, зависимо в пълна степен от погледа. Окото е гаранция за успех, зрелището е обещание за власт. Колкото повече види окото, толкова по-голяма е гаранцията; колкото по-добро е зрелището, толкова по-сигурно е обещанието. Ако думите са предатели, то образите са създатели.
Това е еднаквостта.
Различието е в приласкаването; всеки лик и дума привличат различно, примамват особено, вдъхновяват конкретно. Тъй е и сега, тъй е и в Бургас: стръвта е предназначена за различна електорална риба, тралът събира свой собствен предпочитан улов. Явените политически убеждения са апетитните "червейчета", възбуждащи разнообразен гласоподавателски вкус. Но - плач и скърцане със зъби - също като "червейчета"-вредители неявените политически убеждения прогризват visio et verbum, издавайки най-безотговорно тъмната страна ("The Dark Side") на идеологията.
Той носи нашата сила: Носителят в случая е Васил Илиев, но повикът е издайнически: със същия успех този "носител" би могъл да се казва Илия Василев, Петър Петров или Иван Иванов. СДС заковава ударението на "нашата", не на "той" (за разлика от кампанията на президента); фаворит е колективността, не индивидуалността. Човекът/личността е нищо, движението/партията е всичко. Анонимността, нищожността дори струи и от предизборния клип: визията е за "малък човек", за обикновен гражданин, силен не сам по себе си, а с политическата подкрепа, която има. Иначе неговото битие е съвсем прозаично и по битово романтично: разходки със съпругата и децата, идилични семейни снимки на фона на морето (кичът на семейството и кичът на природата са обсесията на българските пропагандни филмчета), бащинско заиграване с малчуганите. Персоналността е претопена във всекидневната общност и измъкването от повсеместния "обикновизъм" е възможно единствено благодарение на политиката. С Партията зад гърба си "малкият човек" е вече голям, редовият гражданин е вече "VIP персона". Властта като номиниране, като спасяване от анонимност. Но с условие: да й служиш - на нея и на партията, която ти я предоставя. Мащабната интервенция в Бургас на мастити министри, депутати, партийни функционери е плод тъкмо на тези две убедености: първо, че точно с авторитета на Голямата власт те ще окажат помощ, ще сведат инструкции, ще спечелят привърженици; второ, че са призвани, длъжни да служат на своята партия, защото са нейни войници (често срещана метафора в сините редици). Задачата е Голямата власт на центъра да се ретранслира по места, да се отрази нейният блясък от нашия кандидат. Той е просто трансмисия, колелце (прочее, както всички останали) в нейната машина, тя е истинският динамизатор и активатор на индивидуалните действия. Властта е деперсонализирана централизирана сила, даряваща с персоналност, следователно носителят на нашата сила (който и да е той) е носител на нашата централна власт. Не напразно едно от предизборните обещания на Васил Илиев гласи, че ако трябва, той две трети от мандата си ще прекара в София, но ще издейства насъщното за Бургас. Прозиращото кредо е: няма власт на местно ниво, цялата власт е в центъра и само с благословия оттам периферията може да добрува.
Пътят продължава... Кметът: Вместо в партийно-централната мощ, кампанията на досегашния бургаски кмет инвестира изцяло в институционално-регионалната мощ: неговото лице широко грее от предизборен плакат с една-едничка дума: "Кметът". Фундаментално разграничаване: ако СДС деперсонализира радикално местната власт, то подкрепяният от БСП кандидат още по-радикално я персонализира. Не случайно неговият предизборен клип започва с ударното вестникарско заглавие: "Йоан Костадинов избран за кмет на Бургас". Той "до дупка" експлоатира факта, че за четири години градът наистина свикна с него, припознавайки го за свой "градоначалник". Едновременно с това знание обаче се залага и на друго: на знаенето на бургаските шлагери, на тананикането на популярните мелодии на "Фамилия "Тоника" и Тони Димитрова. "Пътят продължава" например е име на един от албумите на "Фамилия"-та и рефрен в една от най-известните им песнички. Въобще акцентът върху бургаското, върху локалното, върху местното отличава всички съперници на Васил Илиев; един от тях дори е издигнал направо зловещия лозунг "Бургас за бургазлии", като се има предвид, че благодарение най-вече на "Нефтохим" поне половината от жителите на града имат своите корени другаде.
Досегашният кмет заиграва по-сполучливо на тази струна: използвайки популярността на бургаската естрада, той черпи солиден ресурс от нея: желанието е да събуди умилението от родното, да разбуни сантименталното сиромахомилство на краеведството и краелюбието. "Пътят" в неговото пропагандно филмче "продължава" все из възлови, знакови бургаски точки: "Богориди", моста, центъра, пазара, "Тройката", часовника... И, разбира се, пристига там, откъдето е тръгнал - в/от общината. "Пътят" следователно няма стойност, нито смисъл сам по себе си, неговите стойност и смисъл са определени единствено от успешното или неуспешното извеждане до властта; отново тя и само тя е вездесъщата мойра, която всичко решава. Но пак с едно фундаментално от сините различие: ако за тях властта е източник, слънце, за Йоан Костадинов е цел, пътеводна светлина: в единия случай е свише, в другия - пристигане. Властта е хоризонтален краен пункт, осмислящ пътя, не вертикално Единно, даряващо блага.
Кметът - стопанин на града. Изборът на всички поколения!: Вече наистина независимият кандидат академик (от Украинската академия на науките) Иван Тагавов също залага на персоналността, но не в нейния институционален, а в нейния бизнес аспект. Акцентът е върху успеха, върху реализацията, която, след като се е изпълнила докрай в индивидуален план, е решила да направи същото и в общностен. Предизборното му филмче е синтез на мотива: "След като сторих всичко за себе си в бизнеса и науката, прецених, че мога и трябва да сторя същото за Бургас." Оттук наблягането на благотворителността, на множеството проведени милосърдни акции. Подсказът е: аз съм грижовникът, аз съм баш-стопанинът и релефът на тази внимателност ярко изпъква на фона на перманентната разруха и разграбване. Вероятно в търсене на същото внушение неговите предизборни снимка/кадър са реализирани в ракурса на старите буржоазни портрети на "pater familias", на родоначалника на рода, който със строг, но бащински поглед надзирава делата на семейството. Той говори, поучава избирателя, не му се подмазва. Звънтенето на патернализма, на патриархалността се чува и от девиза "Изборът на всички поколения!": няма кой да оспори авторитета на главата на рода, неговата дума е закон и следователно не остава нищо, освен да изберем нея и само нея. Отглас от руско-украинското (съветското) възпитаничество: стопанинът като "Хозяин" (Александър Бек). Заигравката с известното рекламно изречение на "Пепси" пък стимулира асоциациите с неуморимостта, раздвижеността, несломяемостта, оптимизма на "new generation": преследваният ефект е позитивно преформулиране на бъдещето, но не чрез директно послание, а с индиректно внушение. С което се дава привидна активност на избирателя, предоставя му се един вид правото сам да прецени и реши: ако другите предизборни думи и образи са някак сурово декларативни и императивни, то излъчваните от Иван Тагавов са топла, фамилиарничеща подкана за гласуване в правилна посока: "всички поколения" имат нужда от "стопанин", категоричността обаче е, че той може да бъде излъчен единствено от тях, иначе не. Убеждение-спомен от "народната демокрация", която с изумителни еквилибристики се мъчеше да покаже, че го претворява в дела: властта е не хоризонтал, а вертикал, но не снизхождащата вертикалност на СДС, а възхождащата на "човек от народа". Култивираната през годините вяра е: "Глас народен, глас Божи".
Бъдеще за Бургас, сигурност за утрешния ден: Ако академикът Иван Тагавов е споменът, то футболният бос Христо Порточанов е атракцията. Кандидатурата му за общински съветник обаче е не само куриоз, но и закономерност: след като политически лица ламтят за влияние в спорта, защо спортни лица да не ламтят за влияние в политиката? Да не говорим за това, че едно от най-шарените "пера" в предизборната пропаганда на синия кандидат е именно спортът, именно физкултурата: един афинитет, все по-наблюдаем напоследък, който сам по себе си подлежи на въпросване и изследване. Ресурсът на зеления терен се експлоатира максимално от шефа на "Нефтохимик": песента на отбора озвучава предизборния клип, голове и възторзи се сипят като звезди, френетична подкрепа от трибуните въздига емоциите до небето. Всичко е пределно искрено: атаката е към локалните чувства, привързаности, агитки. Към феновете, но не само на отбора, но и на Бургас: местен патриотизъм, дори шовинизъм лъха от всяка фибра на образа, от всяка дума на кандидата. Не случайно едно от големите му обвинения, особено към управляващите, е, че са предали града на София, че са клекнали под натиска на центъра. Тази стратегия, оказва се, работи успешно: един млад гласоподавател ентусиазирано обясняваше, че ще гласува за Порточанов, защото това щяло да бъде добре за "Нафта"-та и Бургас". Показните акции също се целят в това умиление: цветя се купуват от бургаски детски градини и се даряват на бургаски болници, "бъдеще"-то е само за "Бургас", "сигурност"-та е за "утрешния ден" на бургазлии. Възприятието за местните избори е като наистина за местни, не като противоборство на партийни централи. Убеждението е кардинално различно от убеждението на синия кандидат: ако за него местна власт няма, за футболния бос тя е всичко. Или поне най-важното: властта тук нито е отразена, нито пътеводна светлина, а капитал, който може и трябва да се употреби на полза роду, граду и себе си. Тя е застраховката, която дарява "бъдеще" и "сигурност". Властта като застрахователно дружество.
Политически визии, еднакви и различни, политически образи, свежи и изтъркани. Както навсякъде другаде, предизборната кампания и в Бургас предлага както поводи за размисъл, така и поводи за смях. Политиката все повече се превръща в представление, в атракция, в "имиджология", не в отговорно полисно действие в сферата на свободата (Хана Арент). Което значи, че тя е все по-несвободна, все по-притискаща, и то не само своите адепти, но и своите абепти. С всяка нова изборна дата ние все повече разбираме безсилието си пред политика и съзнанието за това ни прави още по-безсилни. Което от друга страна е добре: безсилието на действието е необходимото начало на усилието на мисленето.
Митко Новков


Бургас