Мисли между двата вота
Местните избори през тази година започнаха тривиално и не обещаваха особена интрига. Постепенно обаче предизборната кампания открои редица интересни феномени, които показват, че в българския политически живот е настъпила определена - при това интересна - еволюция. Тук не става въпрос за широко тиражираните политически фалове, а за онова, което се крие зад тях.
Първо, изборите откроиха ново разбиране за правомощията на местната власт, за смисъла тя да бъде притежавана и съответно осмислиха по нов начин предизборната борба. Тя се развиваше в контекста на очертаващите се преговори за присъединяване към ЕС, при което регионалният подход, действията на местно равнище придобиват изключително значение. В България все по-малко ще е важно какво става на общонационално равнище, все по-важно ще бъде какво става в конкретната област, в конкретната община, което префокусира текущата политика. Хъсът на отделните политически партии тази година (може би) издаваше, че те постепенно осъзнават горната истина.
Второ, изборите показаха, че управляващото мнозинство е наясно за какво се ползва държавата. Държавната машина бе откровено включена наред с партийните ресурси за спечелване на изборите по презумпцията, че този, който я управлява в момента, я притежава и е в правото си да я използва като ресурс. Откровенията от прословутата "ловешка касета" са най-шокиращи именно в тази си част (получила по-слабо внимание от страна на журналистическата гилдия).
Трето, изборите илюстрираха известния иначе факт, че в България все повече се утвърждава централистка философия на управление. Тази философия захранваше хъса на управляващата партия да спечели. Задълбочава се мисленето, че е по-лесно и ефективно да се управлява със "свои", че "чуждите" пречат. Зад подобен подход се крие стремеж към администриране, готовността и желанието управленски решения да се "свеждат" от високите към по-ниските нива в йерархията. В този контекст диалогът отстъпва мястото на монолога, а политическият процес се свежда до елиминиране на "чуждия".
Четвърто, за първи път на тези избори станахме свидетели на парадоксално смесване на мажоритарни с пропорционални елементи. Отделни видни и популярни личности (Стефан Софиянски е може би най-емблематичен пример) излязоха извън "собствената територия" и бяха "мобилизирани" по партийна линия да печелят избиратели в полза на кандидати другаде в страната. През общия знаменател - партийната идентификация, т.е. през механизма на пропорционалния вот - те "преляха от популярността си" (отново цитат) на иначе неизвестни или поне по-малко известни кандидати.
Пето, изборите показаха, че партийните механизми за подбор и издигане на кадри са подходящи и ефективни в рамките на дадена партия, но дават пробиви при подбора на кандидати за местна власт. И може би това е най-оптимистичният резултат - потвърди се хипотезата, че е по-печелившо да се залага на диалогичността, отколкото на партийната солидарност, субординация и дисциплина. За да може обаче човек да приложи на практика тази истина (особено важна на местно равнище), необходими са диалогични политици. Изборите показаха, че те са все още малцинство сред българската политическа класа, а доколкото ги има - те са най-вече на местно равнище. Нещо повече: колкото по-дълбоко се интегрират във въпросната политическа класа, толкова по-слаба става тяхната диалогичност.
Шесто, изборите дават основание за надежда, че българското общество става по-избирателно в избора си. Нормално е резултатите от местните избори в най-общи очертания да повтарят резултатите от последните парламентарни, същото се очакваше и сега в България. Не защото българският избирател е природно склонен да подкрепя "партията на властта", а поради изключително високата степен на зависимост на местните власти от централната (делът на централните субсидии в разходната част на общинските бюджети е над 38% средно за страната, а на много места надхвърля 80%). Въпреки това на първия тур България "посиня" в по-малка степен, отколкото се очакваше, което може да означава, че хората започват да виждат и какво може даденият кандидат, а не само какво знаме развява.
През предстоящата седмица вероятно ще изпием отново "чашата" на предизборната кампания - целия коктейл, само че в концентриран вид. Министри ще миткат от район на район, ще дават обещания за работни места и житейски перспективи. Опозиционни депутати ще убеждават колко много лъжат министрите и колко малко биха лъгали техните министри. Политици ще убеждават други политици за събиране и разделяне на коалиции. Местни партийни структури ще организират поредните събрания, изчели внимателно инструкциите от "центъра". Избирателите на свой ред ще се почесват по тила, раздирани между битовизма (колкото по-малко е населеното място, толкова повече партийните идентификации отстъпват място на човешките черти на всеки кандидат) и "високата политика".
В резултат на всичко това ще се възцари атмосферата на "бой последен е този", при това без разлика от партийния цвят. След епична битка управляващата партия все пак ще спечели - макар и не толкова угнетяващо, както спечели БСП през 1995. Което говори, че нещо все пак се е случило през последните години.

Андрей Иванов