Не съм млад,
за да се уморявам лесно
Маестро Асен Найденов е роден на 12 септември, погребан e на 12 септември, живя в 22-ри апартамент, вечното му жилище е гроб 22-ри, смъртният акт от съвета - 1122! Загадка или знамение? Определят подобни съвпадения като "игра на числата!". Кой знае?... Автобиографичният разказ на тази страница съставих от късчета спомени, писани или изречени от моя чичо. Целият му архив сега се пази в частния музей на негово име. Маестро Асен Найденов ми бе поверил реликвите си приживе. А те са безценни - десетки снимки, печатни програми, музикални рецензии за спектакли, които са дирижирани от този човек, чиято кариера продължи необичайно дълго. В музея се пазят и непубликувани студии и изследвания върху певческото изкуство и диригентското майсторство. Тук са и автографи, които Асен Найденов е събирал при срещите си с големите музиканти на ХХ век.

Напуснах окончателно Варна през 1919 г., след 76 години естествено тя днес не е същата, както беше тогава. Но и аз не съм същият.
В моя роден град Варна се крие нещо особено, неуловимо увличащо и смущаващо едновременно, нещо, което ми повелява да не си задавам въпроса, коя е онази сила, която ме обвързва толкова здраво с него, заставя ме да се подчиня на онова безпогрешно чувство, извеждащо ни винаги на правия път. Живяхме на ул. "Войнишка" 30. Очевидно фактът, че съм се родил във Варна, не ми е безразличен и за мен той е събитие от особено значение.
Влечението към музиката се прояви много рано. Добре помня безкрайните добруджански и котленски песни на майка ми, която, надвесена над някакво плетиво или заета с кърпене на детските ни дрешки, непрестанно ги пееше, а ние, дребосъците, скупчили се около нея до топлата печка, ги слушахме. Спомням си един случай с моята братова дъщеря Жени, която с вдигнат показалец към майка си каза: "Мамо, тихо, баба Теодора пее".
Но един ден за нас, малките, стана нещо съвсем неочаквано - у дома се появи истинската, "голямата по размерите си музика". Това се случи през една ранна есен на 1905 година. Моят доста по-възрастен вуйчо, ген. Димитър Мустаков (добър цигулар, свирил на младини даже и на контрабас) успя по някакъв начин да ни снабди с огромен, стар роял - първият във Варна! Бе донесен кой знае как чак от Петербург. Хамалите стовариха този огромен роял пред къщата ни. На "Войнишка" се събра цялата махала да гледа невижданото дотогава чудо! И когато го изправиха на едната страна, за да го вкарат вкъщи, всички, като видяха долната му част, набраздена с напречни греди, викнаха в един глас: "Я, че то, това пиано, е счупено бе, и после закърпено с дъски!".
Първа се научи да свири на рояла най-голямата ми сестра Зорка. Като всички нас, и тя прояви много рано музикалните си дарби. По-късно и аз започнах да уча музика. Брат ми Найден също. След години в своята книга "Из музикалното минало на Варна" той написа: "С пристигането на рояла музиката се настани завинаги в нашия дом!".
Към уроците ми в училище се прибави и музиката. Но намирах време за всичко, дори и за безкрайното четене на художествена литература до късна нощ. Баща ми притежаваше огромна библиотека с много интересни книги. Още от най-ранна възраст тръгнах редовно на уроци по цигулка. Цигулката ми бе 3/4. По-късно замених цигулката с виола, а по същото време започнах да уча и пиано при Дамянова, а по-късно при Драсова, завършила във Виена (дъщеря на Драсов, съратник на Ботев и Левски!). Щом дойдеше у дома, изсвирваше няколко бурни арпежи и акорди, след което започваше урокът.
През 1916 г. постъпих като пианист в градския симфоничен оркестър с диригент д-р Коста Тодоров. Концертмайстор бе Димитър Славов - бащата на даровитата актриса Славка Славова. Елементарна теория на музиката учих при композитора Александър Миладинов. А по-късно при Страхов - руснак, учеше ме по хармония и ме запозна с творбите на Чайковски. Нашите големи лудории бяха да тичаме и се къпем в морето. Майка ми все ни се караше: "Ще простинеш, ще се удавиш". По-късно, като по-възрастни, бяхме с братовата ми дъщеря Верка и аз й казах: "Верке, слушай, всяка вълна носи своя тон!".
През 1918 г., когато завърших гимназия, бях мобилизиран.
Моят войниклък беше жалък и тъжен. Изкарах няколко месеца и ни казаха, че ще ни пращат на фронта "да се бием с "врага". Тогава България бе съюзник на Германия и във Варна имаше много немски войници. Опитах се и успях да запиша в Софийския университет специалността право. Това бе единствения начин да се освободя от войниклъка. Във влака при едно от пътуванията ми имаше болни войници от "испанската", вариант на грипа, и аз се заразих от тях, едва ме спаси моят съсед лекар д-р Живков. Щом оздравях, трябваше да започна работа, за да припечелвам някой лев и станах агент-проверител по хляба. Твърде скоро се преместих в София, където се надявах да намеря незнайния късмет. След време с брат ми Найден заминахме за Виена, а по-късно поради жестока инфлация, в Лайпциг - да учим в лайпцигската консерватория.
Преживелиците ми се делят на софийски, виенски, лайпцигски... Имах различни улвечения. По едно време ме влечеше планинският туризъм, берях еделвайси по най-недостъпните места. Спомням си и за "черните софийски кръчмарски вечери", където свирехме трио, да припечелим някой "грош".
Баща ни препоръча да запишем с брат ми медицина, защото ако станем музиканти, щели сме да се превърнем в "кръчмарски плъхове". А ние, верни на себе си, се записахме в консерваторията. Спомням си как маестро Георги Атанасов изнасяше сполучливи симфонични концерти с гвардейския оркестър. Така и във Виена вече в известна степен подготвен започнах да свиря на пиано, занимавах се и с контрапункт. По-късно жестоката инфлация в Австрия ни подгони към Лайпциг и лайпцигската консерватория. Там учех пиано, дирижиране и теория на музиката. След две години и тук ни настигна инфлацията - един джоб пари за един хляб. Всяка сутрин и вечер следяхме валутния курс и обменяхме левове само за деня.
През есента на 1923 г. постъпих в Софийската опера по времето на Мойсей Маркович Златин, който ратуваше за създаване на български кадри. По това време във Варна д-р Коста Тодоров бе оглавил оперета и ме канеше за помощник-диригент, но аз не пожелах, защото там оперетата се бе разцепила на две групи. Избрах този път, който ме поведе към сегашната ми кариера. При Златин намерих подходящо място. Тогава директор бе Петко Наумов, и аз отидох при него със следната реплика: "Господин директоре, моля Ви, дайте ми една ансамблова репетиция със солисти, а на рояла аз сам ще свиря и дирижирам." Наумов ревна с неистов глас: "Ти искаш на чужда глава да се учиш да бръснеш, а? Вън!". И аз какво да правя, волю-неволю свирих и дирижирах без каквато и да било репетиция, иначе ме чакаше "кръчмарско плъхово състояние". Тогава бях съвсем млад и дума не можеше да става за репетиция. Дирижирах "Фауст". Трябва да спомена, че от 1923 - 1937 г. Асен Димитров, аз и Бобчевски вършехме всичко в театъра. Така през 1937 година ни дадоха да дирижираме самостоятелно. Тогава аз получавах най-ниската заплата. Ако се оплачеш, "ще изхвърчиш като "тапа" от операта. Вестниците пишеха за даден изпълнител или за нас, ако сме им симпатични!
Хор "Гусла" тогава оглавяваше Асен Димитров. Други запалени хористи образуваха хор "Родина", който оглавих аз. Когато бяхме в Залцбург, с Караян ни поставиха в пансион, имаше полицейски час, и не ни даваха да излизаме никъде, това се оказа благоприятно - защото непрекъснато свирехме на пиано. След престоя ми в Моцартеума в Залцбург, при дипломирането ми се падна да свиря "Недовършената" от Шуберт, изпита взех с отличен. На този великолепен концерт бяха Макс Райнхард, Бруно Валтер, Клеменс Крауз и други. След това получихме покана от Макс Райнхард - неговата постановка "Фауст". Тогава хорът направи едно прекрасно изпълнение. Бяхме в Любляна и Димитър Дамянов ми каза как тълпата се бе събрала да ни чуе. И така стигнахме до Втората световна война...
Но нека да се върнем към работата ми в Софийската опера.
Първото ми излизане като диригент на 25.I.1925 г. бе с "Хофманови разкази". Първата ми самостоятелна постановка бе през 1932 г. с "Дон Паскуале". Аз си бях избрал максимата: Учи се от всички! Учи се - от доброто и лошото! Диригентското ръководство на операта многократно бе сменяно - в по-ранната ми кариера бе поверено на руснака Добровен, за малко време бе диригент италианецът от руски произход и бивш диригент на Большой - Емил Купер. Те бяха големи личности! Мойсей Маркович Златин бе високо ерудиран човек.. Тогава, както и сега, ако оставяш някаква следа, почват да те мразят! Докато те прогонят. Бяхме евакуирани във Фердинанд - сега Монтана, а оркестърът бе в Берковица. Ние скучаехме и при нас идваха евакуирани евреи и искаха да им изсвирим нещо. Обвиниха ме, че съм симпатизирал на евреите. А то проста работа - ние искахме да свирим и давахме безплатни концерти за публиката, та тогава кой имаше пари - война бе, няма какво да се яде...По това време струнният състав бе оглавен от чехи, като Ханс Кох, Карел Зуска, Йосиф Силба, Иван Цибулка, изобщо чехите оказваха голямо влияние върху музикалния ни живот. Тогава почивен ден нямаше, не съществуваше такова понятие. Почвахме сутрин от 8 часа и свършвахме към 22-23 ч. Правете си сметка колко време сме работили? Като станах на 60, колегите ме питаха: "Асене, не се ли умори вече?", а аз им отговарях: - Не съм толкова млад, за да се уморявам лесно!
Дирижирал съм около 1318 спектакъла, репетиции колкото искаш, ами гастролите в чужбина - всико това за 71 години... Музиката ме запозна с големи личности. Една от най-интересните срещи в живота ми е срещата като студент във Виена, случайно в едно кафене, с Джакомо Пучини. След дружеския разговор ми даде покана за премиерата на "Тоска". Когато Пучини се появи в ложата, публиката "полудя"! Животът ме срещна и с Шаляпин през 1934 г. Операта има два периода, преди Шаляпин и след Шаляпин! Със Стравински живяхме в два съседни апартамента и дружахме. Познавах и Олга Скрябина, и един от кметовете на Париж, и един от президентите на Ирландия... И кой ли още не. А незабравимите ми срещи с Борис Христов и съвместния ни спектакъл в театъра "Сан Карло", Неапол, Италия?
Аз си имах една максима: Когато котката не харесва яденето, с крака го ритва надалеч! Така и аз избягвам от излишното тровене на нерви от клюки и интриги! А такива бяха съвсем не малко! През 1961 г. ръководството на операта реши да ме пенсионира от завист, т.нар. пенсионна възраст!?, в най-творческата ми зрелост! Имаше конкурс за млади оперни певци и аз бях председател на журито. Зад гърба ми седяха много директори на оперни театри. И към мен се обърна г-н Загурски, директор на Малий оперен театър, и ми прошепна: "Искате ли да дойдете в Ленинград да дирижирате нещо?". Аз му отговорих: "Та има ли диригент, който да не желае такъв оперен театър? Без това ме гонят като котката мишката, така че с удоволствие! И така един Божи ден аз се озовах в тогавашния , тъй наречен Малегот. Съставът много се привърза към мен. Когато Малегот гостуваше в Москва, в Конгресната зала, бяха дошли много оркестранти и ръководители на Большой, харесали ме и казали на директора си: "Защо те да го притежават, а ние не можем?" И така, делегация след делегация и от двете страни. Оркестрантите на Малегот: "Асен Яковлевич, останете при нас, нов апартамент, вила, "Волга" ще Ви дадем!" Аз им отговарям: - Драги мои, и аз Ви харесвам, но съм гост от България и не мога да вземам самостоятелни решения. Пък нали знате: "Большой что скажет, то будет." И всички се съгласиха с тази аргументация. Договорихме се с ръководството на Большой да завърша сезона си в Малегот и тогава. Изкарах три сезона в Русия - 1961-1964, като през втория дирижирах и на двете места. Със самолет до Ленинград и обратно в Москва. Имахме спектакли и в Сочи с Большой! И така, оркестрантите от Большой ме заведоха в Большой! Диригентът на Софийската опера Димитър Петков непрекъснато ми звънеше: "Асене, върни се, нужен си на операта!". Отговарям: - Няма да се върна! Един път ме гоните, втори път ще ме връщате. Няма да се върна!
Когато ме изгониха от операта от завист, искаха да ми извадят очите, а те ми изписаха вежди! И когато виждаха, че жъна успехи в Большой, те от завист искаха да ме върнат. И едва след намесата от по-високо място бях принуден да се върна в България.
Дирижирах на 90-ата си годишнина, и когато трябваше да дирижирам на своята 95-а годишнина, получих лекарска забрана.
И така, цели 71 години диригентска палка.

Състави Вера Найденова