Популярният Шишманов
Димитър Ив. Шишманов е лош писател. Поне така мислех доскоро. Политическото му убийство през 1945 г. колкото естествено, толкова и съществено променя представата за неговото писане. А внесената кървава багра в Шишмановата биография върши ужасна услуга. Политическата претенция, която днес присвоява Шишманов, не се интересува от разказите му. По-късно ще се върнем на това.
Избраното на Димитър Ив. Шишманов под заглавие "Странни хора" добива тежест, когато се чете през откъси от късните "Писма до мен самия". Последните представляват тъжни и яросни питания дали е или не е истински художник той, най-четеният български автор за периода 1922-29 г. "Дали творчеството е една нужда за тебе, или е резултат на бавно възпитание, упражнено от желанието ти да станеш писател - зачеква себе си Шишманов - от многото четиво, което е минало под очите ти, и last not least, от честолюбието ти?" Така пише дипломатът от кариерата, бъдещ външен министър, и продължава: "Призвание ти нямаш. Ти имаш една определена, несъмнена дарба: да докарваш до известно съвършенство онова, с което се залавяш. До степен достатъчна, за да те отдели от останалите. Но недостатъчна, за да те издигне над тях." Малкото момченце, чиито разкази избиват в тривиалност, според Спиридон Казанджиев, през 1937 г. видимо е порасло и като да е съкрушено. Нещо повече, в тези откъси е символичното самоубийство на автора на тривиална литература Димитър Шишманов. В тези непредназначени за публикация страници начева истинското битие на един писател, скоро забранен и забравен. Именно тук е добрият писател.
От преувеличените твърдения на Шишманов можем да съдим за дълбоката му драма. Трето поколение интелигент, син и внук на професори, един от най-изисканите хора у нас, писателят се е стремил да бъде понятен. Заради внятността на своите творби Шишманов хлътва в задоволяването на средните вкусове. Още един белег за трудностите в превода на духовното напрежение, то той не ме усъмнява в епичността на посланията му.
Разказите на Шишманов са важни за развоя на българското повествуване. Отвратено от цървули и потури, то няма условия да се разгърне според своите същински искания. В късните работи на Шишманов точно можем да наблюдаваме как урбанистичният почерк се измята в масова култура. Не винаги, но със значима честота. Днешната конюнктура се срамува да разпознае този момент у Шишманов, защото няма неговото безстрашие. А и изследователските интереси никога не са похващали било Добри Ганчев, било Слави Езеров, чак до ранните твобри на един Вежинов. По собствен начин те и подобните тям се разполагат в различни регистри, но все в тривиалната литература.
Трябва да се натърти, че Димитър Ив. Шишманов е най-спорен образец на това масово писане. Но авторът тежнее към него с любопитствата си към упадъка, катастрофата, към изстъплението и страстта. Писателят влива народната проза в мелодраматичното обращение на човешките сблъсъци. Наместо дълбочина, почеркът признава, че търси разнообразие и кинематографизъм. Странните хора в неговата визия са онези, които забравяме толкова по-бързо, колкото повече са ни потресли. Фигурите в прозата на Шишманов крият роматичните си, наивни и глупави сърца под маската на цинизма и резигнацията. Все по-видимо през годините Шишманов показва отвращението от (собственото си) изкуство, подготвяйки оттеглянето си в самотността на жизнения стил.
Късно авторът на "Странни хора" престава да мисли за своята публика. Никой не може да предположи какво е щяло да се случи в писането на Шишманов, ако не беше отвратителното му убийство, всъщност поредното пребито литературно обещание. Сигурен съм обаче, че изказът му, преминал през очищението на "Писма до мен самия", щеше да се различава от изказа на "Странни хора".

Марин Бодаков










Димитър
Ив. Шишманов.
Странни хора.
Издателство
Хемус.
С. 1999