В броя си от 10 септември т.г. вестник "Култура" ни поднесе нова интересна статия на Румен Даскалов. Обрисувана е една характерна особеност на българския живот, която лесно се забелязва "от вън", но остава малко незабележима за обикновения българин - че в България всички институции, процедури и длъжностни изисквания се приемат сериозно като атрибути на сравнително развита европейска държава, докато на практика те се явяват и функционират само като техни пародии. При това всяко нещо придобива една привидна (каквото трябва да бъде) и една реална (каквото е) страна. Всъщност обществото усеща и се нагажда към тази двойственост. Само че това води до двойственост в мислите, до размиване на истинските ценностни стандарти, до симулация в действията, до непочтено несъответствие между думи и дела, до неискрени отношения и в крайна сметка до неспособност за икономически и духовен растеж.
Авторът богато илюстрира тази особеност на българския живот, без обаче да анализира причините, довели до нея. Той показва, че възприетото схващане, че сме сравнително развита европейска страна, е фалшиво - твърде печална реалност, въпреки привидности като например, че сме страна с един от най-високите проценти на хора с висше образование. Богато се илюстрира изводът, че ние сме всъщност развиваща се страна. Или по-точно, че обществените отношения у нас са като в развиваща се страна. Защото докато нормално развиващите се страни нямат достатъчно училища и административна и икономическа инфрастуктура, ние ги имаме, но те не са на ниво, те са до голяма степен привидни.
Авторът смята, че "като че ли няма решение в настоящето и остава само надеждата за положително развитие с времето". Но при това читателят остава с впечатление, че тази сегашна действителност на двойствени стандарти и често пъти двойствено поведение е резултат само на нежеланието на ръководните елити "да я поставят в рамките на законността и дори само да я индексират статистически".
Като изразявам пълно съгласие с описаната от Румен Даскалов действителност, аз се запитвам дали става въпрос за заболяване на държавността и неспособност и нежелание на управниците да приведат нещата в ред, или става въпрос за заболяване на обществото. Ако допуснем, че всички висши политици и членове на висшата държавна администрация са напълно безкористни, всеотдайни и компетентни ръководители (аз вярвам, че поне малка част са действително такива), може ли да се разчита, че нещата сравнително бързо ще се оправят в условията на демокрация? Румен Даскалов изглежда, че е оптимист, но аз не съм.
Както споменах, обществото повече или по-малко разбира, че неспособността или нежеланието за поддържане на световните стандарти обуславя описаната мрачна действителност. Но малцина са, които негодуват срещу принизяванията, "побългаряванията" и безотговорността. Ако се започне една радикална и безкомпромисна кампания за привеждане към европейските стандарти (не с документи, а с дела), убеден съм, че мнозинството българи ще каже: "Не! Не искаме. Ние продаваме националната си самобитност. Европа не ни иска, щом не ни приема такива, каквито сме".
Не са много в България сега сигурните, че ако всички институции, процедури и длъжностни изисквания станат "нормални" и на книга, и на дела - като в развитите страни - те ще съумеят да удържат обществените позиции, които заемат. Печалната истина е, че мнозинството не желае да направи реалностите отговарящи точно на имената им и на изискванията към тях. Защото това ще означава обществено преструктуриране. Та това би означавало обновление на цялата държавна администрация, изтласкване на всичко закостеняло във всички сфери и изкарване на преден план на европейски тип администратори, на хората с европейски морал и ориентация, които са непримирими към всяко недоизкусуряване. За съжаление, в условията на демокрация такова преструктуриране е възможно само ако то се желае не от малцинство, а от мнозинството.
В България сега разликите от световните стандарти се замазват, прикриват или преиначават, вместо да се осъзнаят и ясно да се дефинират с оглед на тяхното премахване. Това си е реално обществено явление, осъзнато и възприето от държавната администрация - за да не кажа издигнато до държавна политика.
Защо административната реформа заглъхва, натъкнала се на огромно съпротивление? Защо се бяга от ясно и пълно регламентиране на процедурите за назначение, йерархията, компетенциите и отговорностите на длъжностите във всички сфери? Защо новите бизнесмени негодуват не толкова срещу престъпността, колкото срещу наместа на държавата в "бизнеса"? Защо цари ориенталска отпуснатост и наследените от комунизма влечения към принизяване и уравниловка продължават да се ширят?
До голяма степен защото в България комунистическият морал и култура не бяха временно насаждани, както в средноевропейските страни на комунистическия блок, а са залегнали по-дълбоко в корените на нацията. И комунистическата революция след Втората световна война беше не натрапена, а до голяма степен истинска и спонтанна.
Тази революция отприщи екстензивно полуобразоване и премахна много морални задръжки. Тя отприщи вулгарен стремеж към уравниловка, доведе до избиване, прогонване, или пък изолиране на цвета на българския интелект, до експлоатация на кадърни от некадърни и отряза духовните връзки със западната цивилизация. Тази революция постави началото на морално загниване. Което се проявява сега, в посткомунистическия период.
Българските комунисти бяха не само по-силни, но и по-нечестни и покварени в сравнение с чешките и унгарските; стандартът на 80-те години в България беше изкуствено повдигнат поради възможността българите да дават изключително некачествен труд срещу поглъщането на некачествената продукция от необятния съветски пазар и срещу извършването на най-неморалните услуги на Съветския блок.
Демокрацията сега не може да постави под контрол насадените и станали масови комунистически инстинкти. Зад реалното отричане от комунизма на индивида стоят непроменени комунистическият морал и култура. Но така западните ценностни стандарти не могат да бъдат достигнати. Та за нас дори декларираното желание "да влезем в Европа" е привидно. То не е реалност. Мъчим се да залъжем Запада, че приемаме европейските стандарти - но правим това на книга, а не можем да го внедрим реално в живота. Мъчим се да залъжем и себе си, като не си даваме сметка, че издигането ни до Европа изисква една културна революция, която не може да не бъде свързана и с известни социални сътресения.
В настоящия момент българският управляващ политически и държавен елит има не само нереалистична, но в известен смисъл и нечестна програма по отношение на присъединяването ни към Европейския съюз (не става въпрос за НАТО). Шансът "да ги залъжем" е почти равен на нула. Нима не е ясно, че на нас са ни необходими поне едно-две десетилетия, за да достигнем рално, а не привидно, изискванията за членство в Европейския съюз?
Нека да подсетим този управляващ елит, че той трябва реално да осъзнае положението, че трябва да състави една "пред-европейска" програма, която да стимулира пренасочването на нацията към европейската култура и морал. Програма за премахване на българската двойственост - привидности и реалности. Не е толкова трудно да се усети какво трябва да лежи в основата на такава програма. Това трябва да бъде образованието и възпитанието на подрастващото поколение!

Лазарин Лазаров














kultura@online.bg