Страстта-Колумб
Има ли по-голяма страст за мъжа от това да открива-и-присвоява чуждите територии? Да навлиза, да нахлува, да прониква в недостъпни пространства? Казано по друг начин, патриархалната цивилизованост е способност да се забавя удоволствието на обладаването. Култът към погледа (погледа, който е власт и знание) възкресява страстта-Колумб за всеки човек в скромните измерения на ежедневното битие: от екрана на домашния телевизор до разсеяния взор през прозорците на трамвая.
През XVI век, когато е нямало телевизори и трамваи, все още е имало по някоя истинска земя за откриване; тогава е "пролетта на погледа". Един Колумб намира Америка - в очакване Мелани Клайн да опише инстинкта за откривателство като копнеж по завръщане/ограбване на родното тяло. Друг Колумб намира земя, която може да се побере върху главата на кабърче, но тук е скрита способността да се овладее женското удоволствие, да се намери ключът към непокорно-променливата женска природа. "О, моя Америка, моя сладка земя новооткрита!" - пише Матео Реналдо Колумб, най-големият анатом на късния Ренесанс в Италия. Дали пък това не е епистемофиличният инстинкт, за който говори Лакан? Анатомичният поглед повече от всеки друг разкъсва и присвоява чуждото тяло; изглежда, че точно на него се пада да бъде инструмент на властта в света на патриархалното въображаемо.
Романът на Федерико Андааси не е голяма литература въпреки престижните си награди. Той обаче е остроумен и ловък в употребата на митологеми, които задават епистемологичния фон на модерното мислене. Надстроен е върху може би най-известната (при това скандално известна, защото колкото повече се оказва невярна, толкова по-добре работи) метафора на Фройд: "тъмният континент" на женската сексуалност. Той е типично "постмодерен", доколкото смесва стиловите нагласи на различни епохи: от средновековния схоластичен трактат до магическия реализъм на латиноамериканската белетристика. Въпреки повествователната сериозност на тона остава скрита една иронична дистанция, която присъства в типичното глобализиране на отделни митологични идеи, сглобени в цялостен наратив по принципа на Лего-играта. Романът разиграва мита за тъмния континент, който може да бъде завладян с едно умело докосване, и в същото време подрива мита с неверие към подобни лесни решения - може би донякъде като съзнанието на западния човек от края на XX век. В него очевидно има много от постмодерния гъдел да се деконструира митологичното, да се експроприира силата на мита в процеса на неговото привидно унищожаване. Гъделът обаче е същата онази "Венерина любов", която открива Матео Колумб, защото гръцкият kleitoris не означава нищо друго освен "гъдел". Значи да пишеш за гъдела е същото като страстта да откриваш нови земи: с големината на кабърче или колкото истински континент. И тогава вече можем да се запитаме: чий всъщност е този гъдел, този kleitoris, който се (пре)открива непрекъснато от Ренесанса насам? И кой кого (се) "гъделичка" със страстната митологема за "тъмния континент"?

Милена Кирова











Думи
с/у думи




Федерико Андааси.
Анатомът.
Превод от испански
Нели Ковачева.
Златорог.
С. 1999