Виртуалната свобода
на свободната преса

Ще се спра на два въпроса, които имат отношение към достъпа до информация и свободата на словото.
Първият се отнася до връзката между свободата на словото и правната регулация;
Вторият - до играта на демокрация или до онова състояние на медиите, което аз наричам виртуална ангажираност към съвремието?
Има три възможни типа журналистически разследвания:
- Журналистически разследвания, които се занимават с т.нар. частни случаи;
- Журналистически разследвания, които разнищват афери вътре в държавата;
- И журналистически разследвания, които се занимават с международни скандали,
Те се различават по обхват, но не и по значимост.

I. "Частните случаи"
От трите възможни типа журналистически разследвания, когато аз започнах своята журналистическа дейност, беше възможен само първият. Беше времето на разделения между два лагера свят, а в "моята половина" думата демокрация беше празно понятие. И не зависеше от отделната конкретна личност това да бъде променено.
Журналистите, които днес пишат своите първи дописки, без съмнение са по-големи късметлии от нас. Защото демокрацията зависи от техния професионализъм и от тяхната почтеност.
Журналистически разследвания се правеха и в бившите социалистически страни, с тази разлика, че тези разследвания не виждаха бял свят.
Съществуваше явна цензура и медиите биваха използвани само като ехо на управляващите. Поради тази причина журналистиката не изпълняваше своята основна мисия - да бъде коректив на управляващите.
Въпреки всичко, може би заради изключенията, защото имаше изключения! - хората се обръщаха към журналистите за помощ. Те идваха в редакциите, след като напразно бяха минали всички инстанции, за да разрешат своя проблем.
Както споменах, от трите възможни типа журналистически разследвания единствено частните случаи можеха да бъдат проучвани. Не смятам, че това беше малко. Защото частният случай винаги, без изключение, показва съществуващ управленски или политически проблем, значим за обществото. Бих казала, че социалното лечение, оздравяването на обществото започва именно от разследването на частните случаи. Във всеки частен случай се оглежда системата - както преди, така и сега.
За съжаление този тип разследвания днес в България почти не се извършват. Съществува някакво журналистическо високомерие по отношение на проблемите на конкретния човек. Днешната журналистика като че ли не успява да изведе типологията на съществуващите социални конфликти в съвременния политически контекст. Като че ли изследването на обществените процеси е изместило фокусното разстояние, с което наблюдаваме живота в прехода от тоталитаризъм към демокрация, и на днешните репортери им е по-трудно да се ориентират в ставащото около тях. В българската преса днес отсъства човешкото измерение на анализа.
Дали защото това беше единственият тип разследвания, които бяха възможни преди 1989 година, тези публикации имаха широк обществен резонанс и бяха единственият начин да се покажат дефектите на системата и двуличието на комунистическата идеология.
Бих добавила, че да се работи тогава по някакъв начин може би беше по-лесно, отколкото днес. Причината е, че в тоталитарните държави социалната картина беше черно-бяла. Социалните играчи се деляха на "добри" и "лоши". Опростената схема беше следната: "лошите" управляваха и всяко журналистическо разследване беше в този смисъл еднопосочно. Предварително се знаеше, че ако разследването бъде направено както трябва, ще отведе до някой от висшите етажи на властта.
В един от случаите, които разследвах, "лошият" беше "дребна риба" - директор на селско училище. В моя вестник дойдоха учителки, които разказаха потресаващи неща, които този директор е вършил - изнасилвания на учителки и ученички, побоища, продажба на фалшиви дипломи, кражби. За всичко това имаше свидетели и документи. Да бъде описан частният случай не представляваше никакъв проблем. Ако текстът би се ограничил с регистрация на фактите, той щеше да остане в категорията на частните случаи. Същевременно стана ясно, че деянията на този директор са известни на всички негови началници - в Министерството на образованието, в милицията, в Централния комитет на партията. Възникна въпросът - защо един доказан престъпник бива толериран от най-високо място. Търсенето на отговор отне доста време. Стана ясно, че директорът, който беше единственият българин в едно село, в което живееха български турци, е специален емисар, изпратен там, за да провежда политиката на българското правителство, което същата година извърши едно от най-големите престъпления срещу един милион български граждани - насилствената смяна на имената на турците и забраната да живеят според нормите на своята религия. Годината беше 1988.
Разказвам всичко това, за да подчертая, че днес, 11 години по-късно, когато политическият режим в България се смени, когато в медиите вече няма цензура и турците престанаха да бъдат врагове, все още няма нито едно сериозно журналистическо разследване на безобразията, които се извършиха тогава на всички равнища на управлението - от кметовете в смесените райони до първия партиен и държавен ръководител Тодор Живков, който така си отиде от този свят, без да му бъде потърсена сметка за начина, по който е режисирал т.нар. възродителен процес.
Защо? Няма никакъв проблем с достъпа до информация. Във всички райони със смесено население свидетелите са живи. Всички знаят трите имена, рождените дати, броя на децата и на любовниците на онези, които вършеха безобразията. Но като че ли на журналистите тази тема не им е интересна. Въпреки че тя засегна един милион граждани на България. Очевидно свободата на словото не е въпрос само на правна регламентация.
Със своите разследвания журналистите са едни от хората, които съхраняват паметта на човечеството - дори когато тези разследвания се отнасят до време, в което самите те не са били родени.

II. Разследвания, отнасящи се до афери в държавата и до структури на държавната власт

Смяната на двуполюсния политически модел като че ли създаде у младото поколение журналисти усещането, че те започват "на чисто", че историята е обърнала нова страница от своя летопис и те имат привилегията да напишат нейните първи редове. Историята обаче никога не започва от чиста страница. За да бъдат журналистическите разследвания задълбочени, трябва да се помни, че всяка история има пред-история и често пъти в пред-историята е ключът към разгадаване на историята.
Днес журналистиката се занимава много повече с глобални проблеми, с процесите на бързо променящия се свят, с посоките, по които се движи обществото, отколкото с язвите в самото общество. Наричам това виртуална ангажираност към съвременността. И смятам, че това ощетява обществото от възможност за себепознание и самоусъвършенстване.
Защо това е така? Сякаш битува едно разпространено схващане, че след като се промени политическата система и бившите социалистически страни започнаха своята трансформация, бе постигнато главното, бе въведена демокрацията. Само че демокрацията не е примадона, която влиза на сцената с фанфари. Демокрацията, както казва чехът Еразим Кохак, не е състояние, а задача, за която сме призвани. Не става дума да довършим тази задача, достатъчно е просто да я вършим. Нагласата - след 45 години тоталитаризъм - като че ли е следната: Ако преди падането на Берлинската стена управляваха "лошите", сега на власт дойдоха "добрите"., т.е. "демократите". Трябва да ги щадим и да им помагаме, а не да ги критикуваме, защото ... нали за това се борихме?
Това е едно от психологическите обяснения за отсъствието на журналистически разследвания, отнасящи се до личности на високи държавни постове в днешните нови демокрации. Ще го нарека посттоталитарен синдром на журналистиката.
Този синдром се изразява в следното - журналистите като че ли пренесоха своята черно-бяла рефлексия върху една много богата палитра от цветове, като смениха единствено знака. И им е много по-трудно да се ориентират в шарения и противоречив свят, отколкото в опростената черно-бяла реалност.
Второто обяснение е свързано с променения възглед в страните от Източна Европа за ролята на журналистите в обществото. Новите управляващи осъзнаха, че медиите, които до преди десет години по условие бяха слуги на властта, сега са фактор, с който властта трябва да се съобразява и ако може, да се опитва да подчинява.
Липсата на демократични традиции обаче води до това, че отношенията с журналистите се изграждат върху три типа поведение - флиртуване с журналистите, купуване на журналисти и сплашване на журналисти. По принцип първото и второто се отнасят до главните редактори и издателите на вестниците. Но репортерите и техните разследвания са потърпевшите, защото колкото и да е безупречна тяхната работа, колкото и безспорни да са фактите в журналистическото разследване, ако то не стане публичен факт, всички усилия отиват на вятъра. А то не може да стане публичен факт без съгласието на главните редактори. Все пак са възможни изключения, за които ще стане дума след малко.
Възможни са опити и репортерите да бъдат купени - но те не бива да забравят, че всеки подарък, дори когато не е предложен под формата на пакетче, вързано с панделка, е индикация, сигнал или опасност. Ако например журналистът е прекарал цяла нощ на мястото на някаква авария и вали дъжд, и колата му се е развалила, а той бърза да се върне в редакцията или при гаджето си и изпуска последния автобус, не бива да приема предложението на директора на завода да му изпрати шофьора си като спасителен подарък от съдбата. По-вероятно е да се окаже клопка на съдбата или действие, което го поставя по отношение на същия директор в неравностойно положение.
Съвсем наскоро в България се случи един скандал между журналистите и министъра на външните работи г-жа Надежда Михайлова. След приключила среща с граждани, външната министърка останала с домакините, за да обсъдят тактиката за спечелване на местните избори. Запис от този инструктаж, в който има скандални откровения, беше изнесен в медиите, които се почувстваха най-силно засегнати от препоръката на външната министърка, която казва: "Нахранете журналистите!". Журналисти, присъствали на срещата, бяха арестувани и разпитвани за начина, по който са получили записа. В тази си част скандалът показва две неща: първо, че в България има свободна преса, и второ - че властта продължава да възприема журналистите като лесна цел, като обект, който може да бъде купен.
Много репортери - поне в България, а мисля, че и в другите страни, считат за особена привилегия да се качат в правителствения самолет, когато предстои официално посещение на министър-председателя. Голямо е състезанието между онези, които искат да бъдат включени в листата на безплатно пътуващите журналисти, изпратени да отразяват събитието. Мястото на журналисти, които се занимават с разследвания, не е на този самолет. В него се возят парламентарните репортери. Ако искаме да запазим своята независимост, трябва да си платим билета. Когато си имаме работа с властта, не трябва да забравяме, че такова нещо като безплатен обяд няма. Колкото повече журналистите скъсяват разстоянието между себе си и властта, толкова по-зависими стават от нея.
Така стигаме до третото и най-съществено обяснение за липсата на сериозни журналистическите разследвания, които опират до висшите етажи на властта в нашите страни - икономическата зависимост на изданията.
Независимостта е лукс и изключително предимство за онези, които могат да си го позволят. А могат да си позволят да бъдат независими единствено богатите медии.
Когато говорим за свободата на изразяване и за разследващата журналистика, която стига до високите етажи на властта, засяга мафиотски структури и корупционни процеси, трябва да си даваме сметка, че за да се правят такива журналистически разследвания, са необходими три условия:
- Изданието да може да си позволи да плаща заплатата на един журналист, който в продължение на месеци работи по една и съща тема;
- Изданието да осигури гърба на този журналист по време на разследването и след публикуването му;
- Изданието да бъде финансово независимо, за да не попадне под ударите на засегнатите от публикацията лица или институции.
Всичките тези условия всъщност означават едно просто нещо - сериозни журналистически разследвания са по силите единствено на богатите и мощни медии.
В страна като България, в която медийният пазар е доста ограничен, такива издания няма! Смятам, че това важи за повечето от страните от Централна и Източна Европа.
И все пак, кои са журналистическите разследвания, които въпреки всичко се появяват на страниците на вестниците, как се стига до тях и какви са последствията?
Първо уточнение:
След промяната на политическата система медийният език в повечето от бившите социалистически страни се промени. Тази промяна е особено видима в България, където журналистите изоставиха официозния, кух и костюмиран партиен език и започнаха да говорят на своите читатели с езика от улицата, което по логиката на махалото лашна журналистическото говорене в другата крайност. В резултат от това вулгаризиране на журналистиката, в медийния пазар днес преобладава пошлостта, стилът - таблоидни вестници и жълтата преса, които в никакъв случай не са най-подходящата трибуна за сериозни журналистически разследвания.
Журналистически разследвания или по-точно скандални материали се появяват, но по-често те не са прецизни, изобилстват от грешки и нерядко целта им е да компрометират някого. В резултат на подобни журналистически текстове силно намаля социалният ефект от журналистическите разкрития. Дори когато те са сериозни, хората имат склонност да омаловажават написаното и да поставят под съмнение неговата достоверност.
Казвам всичко това, за да обясня една от причините за ниския социален ефект от разследващата журналистика.
Второ уточнение:
Има не един случай, когато журналисти изнасят факти за корупция във висшите етажи на властта, факти за взимане на подкупи от високопоставени държавни служители, показват се палати и дворци, построени от депутати и министри в бедна България само година или две след тяхното избиране или назначаване.
Резултатът е нулев. Фактите нито се опровергават, нито се коментират от визираните лица или от техните началници. Журналистическите разследвания се подминават с високомерно мълчание, което също обезсмисля социалния и политическия ефект от журналистическия труд.
Подобни журналистически разследвания изискват много време, много нерви и водят до много неприятности. Като резултат от подобна игра на демокрация не са малко журналистите, които се отказват да се занимават с разследвания. Включително и защото не се чувстват защитени от изданията, за които работят.
Вероятно - след току-що описаната картина - би прозвучал наивно апелът към младите журналисти - не се отказвайте! Ако истината, до която сте стигнали, няма кой да я чуе днес, то утре със сигурност тя ще е потребна на обществото. Защото демокрацията, към която всички ние се стремим, не е цел, а път. Ние никога няма да я постигнем, но не бива да преставаме да вървим към нея.
По този път журналистите, които нямат много опит в журналистическите разследвания, обикновено правят две типични грешки:
Първата: журналистическата дописка, както е известно и на първокурсниците, трябва да отговаря на 5-те "К" (ключови) въпроса: Какво? Кога? Къде? Кой? и Как? Освен на тези пет въпроса често пъти журналистическото разследване пропуска да отговори на още един, може би най-важният - Защо?
Втората грешка е свързана с изкушението журналистът да влезе в ролята или на прокурор, или на съдия. Ние не сме съдии. Единственото, което можем да направим, е да включим прожекторите и да осветим тъмните ъгли в обществото. Да направим публични неговите тайни.
Трето уточнение:
Дали защото политиката на вестниците е такава, дали защото са демотивирани от липсата на резултат, дали защото им липсва професионален хъс, журналистите в България рядко се връщат към своите разследвания, рядко проследяват развитието на историята, рядко напомнят на обществеността, че нищо не се е случило след техните публикации.
Динамиката на променящото се време действа неблагоприятно върху паметта на хората. И е работа на журналистите да напомнят, да подсещат, да продължават да задават въпроси, въпреки че на тези въпроси никой не отговаря. Самото им звучене в публичното пространство също действа оздравително на обществото.
Едно журналистическо разследване не приключва с последната точка в края на текста. Често пъти същинската работа предстои едва след публикуването му.
Има обаче журналистически разследвания, които приключват с една-единствена публикация. Аз няма да се занимавам с тях, понеже те не попадат в категорията на онзи вид журналистически труд, който ме занимава. Споменавам ги по две причини:
- първо, те не са рядко срещано явление;
- второ, те подменят същността на журналистическата мисия.
Става дума за онези папки с материали, старателно подбрани от различни служби, които се подхвърлят на журналистите с цел монтираната от техните автори версия да получи публичност. Обикновено те съдържат богат доказателствен материал, събирането на който би отнело месеци на репортера, и изкушението той да "авторизира" подобна подборка от трудно достъпна информация и да сложи подписа си под ефектен текст е голямо. Можем да наречем този тип журналисти - журналисти-пощенски кутии.
Не трябва да се забравя обаче, че не журналисти са събирали информацията и че колкото и файлът да е богат с данни, със сигурност не всичко по случая е там. Журналистите, които приемат ролята на "пощенска кутия", рискуват да дискредитират името си; тези, които приемат да бъдат манипулирани, сами стават манипулатори.
В древността хората са изпъждали с камъни от градския площад лъжливите вестители, казано с други думи - манипулаторите. Днес, както казва Йарон Езрахи, професор по политически науки в Йерусалимския университет, "Мас-медиите изместиха обществения площад като място за среща на гражданите на демокрацията. От начина, по който структурираме мас-медиите - от стандартите, от правната регулация, от степента, до която те са истински конкурентни, а не монополизирани - всичко това създава театъра на свободата на изразяване."

III. Трансгранични журналистически разследвания

От гледна точка на столетието, в което ще влезем след по-малко от три месеца, би трябвало да възприемаме този театър и като пространство без ограничения, и като предизвикателство пред най-трудния вид журналистически разследвания, които се отнасят до международния трафик на дрога и хора, международния тероризъм, международните мафиотски канали и международните корупционни афери.
Като се има предвид, че международните мафии със сигурност ще бъдат онова наследство, с което ще напуснем сегашния и ще влезем в следващия век, трябва да отчитаме няколко обстоятелства, с които трябва да се съобразяваме:
първо: глобализацията на света, в който живеем, новите информационни технологии и все по-голямото влияние на сивата икономическа зона превръщат всяка една от нашите държави в уязвима територия за различните видове нелегални международни мрежи.
второ: новата геополитическа реалност прави всяка от нашите държави зависима от другите.
и трето: със сигурност нито едно журналистическо разследване в тази област не може да бъде осъществено само с ресурсите на един журналист, на едно издание или дори на една-единствена държава.
Ще илюстрирам казаното с едно журналистическо разследване, публикувано в "Льо Монд Дипломатик" през март 1997 година.
Преди 3 години, на 3 ноември 1996 г. на около 150 км югозападно от Истамбул става автомобилна катастрофа. От катастрофиралия мерцедес изваждат телата на един турски висш полицейски началник, на Абдула Чатлъ - човек, издирван за трафик на дрога и убийство, и на неговата приятелка. Разследването, след което министърът на вътрешните работи на Турция и шефът на полицията в Истамбул си подават оставката, установява, че Абдула Чатлъ е бил снабден от полицията със специални дипломатически документи, с разрешение за носене на оръжие и с 6 карти за самоличност, всичките с различни имена. Става ясно, че същият Абдула Чатлъ, който е един от близките съратници на Мехмед Али Агджа - човекът, стрелял срещу папата, е в основата на версията за българската следа в атентата в Рим, версия, която 10 години по-късно бе отречена от бившия анализатор на ЦРУ Мелвин Гудман. Мелвин Гудман заявява на 25 септември 1991 година пред представители на Американския сенат: "Тезата за българската връзка отклони вниманието от връзките, които съществуваха между американските разузнавателни служби и крайната турска десница." По-нататък се правят разкрития за близките връзки между турските специални части, Сивите вълци и ЦРУ, благодарение на което Сивите вълци проникват в Централна Азия. Една автомобилна катастрофа всъщност е в основата да се разкрие това, което журналистите и борците за човешки права отдавна подозираха - че няколко турски правителства са защитавали наркотрафиканти и са давали подслон на терористи. Това е един известен сред турските медии скандал. Част от турските журналисти, които са разследвали опасните връзки между трафиканти на хероин и висши полицейски служители, са били убити през последните години.
На новото поколение журналисти вероятно не им е известно името на Ориана Фалачи - една от малкото журналистки, прочута със своите международни разследвания. Времето на Ориана Фалачи обаче е минало. Днес за подобни журналистически разследвания е необходим мощен отбор от журналисти, които да работят заедно. Това би могло да стане единствено с финансовата подкрепа на такива международни организации като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), Световната банка или Международната федерация на журналистите.
- Като се има предвид, че Югоизточна Европа е предпочитаното място за действие на трафикантите;
- като се има предвид, че част от техните канали минават през Турция, България, Македония, Албания, Италия...;
- като се има предвид, че нито една от тези и съседните държави не е в състояние да се справи сама с международната мафия;
- като се има предвид, че Пактът за стабилност предполага разширяване преди всичко на формите на двустранно и многостранно сътрудничество на различни структури от Балканския регион;
струва ми се, че ОИСР би могла да подкрепи дългосрочен проект за съвместни журналистически разследвания, в който да участват журналисти от всички тези държави. Материалното обезпечаване на техните разследвания, както и тяхната финансова и професионална независимост по време на екипната работа, ще позволят на журналистите да стигнат много по-дълбоко в опасните води на познанието, от което толкова много се нуждаем. Не защото то ще ни направи по-щастливи, а защото ще ни направи по-силни.
Еми Барух