Обществото създава
етиката в медиите

През февруари 1950 г. американският сенатор Джо Маккарти произнесе известната си реч, в която заяви, че комунистите са завладели "държавния департамент". Методите на античервения поход, който последва, бяха подобни на източноевропейските комунистически гонения срещу класовия враг, които се провеждаха през същите години. В това време американските журналисти приемаха обективната журналистика за своя висша цел. "Всички публикуваха безсмислиците на сенатора - казва Глейсър, като се оправдаваха с извинението, че обективно описват какво са казали Маккарти и неговите хора."
След 1996 г. този подход нямаше да се утвърди така леко. Етичният кодекс, който през същата година издаде Асоциацията на американските издатели, не определя обективността като етичен стандарт. След десетилетни дискусии по страниците на всекидневниците, специализираните списания и книгите парадигмата се промени; според нея смисълът на медиите вече не е "правдиво да се публикуват фактите", а "да се публикува истината за фактите".
С осъждането на журналистическия стил, който се нарича "той каза, тя каза", е в близка зависимост и следващата промяна, през която в Съединените щати преминаха възгледите за отговорността на медиите към обществото, на което те служат. Докато през шестдесетте години беше популярна практика да се цитира Уолтър Кронкайт, който твърдеше, че печатът публикува истината и не се грижи за последствията, то от края на осемдесетте години вече не е така. Измежду най-цитираните текстове по тази тема днес е студията на Клифорд Г. Кристиянс от университета в Илиноис, който смята, че етиката на медиите трябва да се изгражда от цялото общество, тъй като медиите са част от отношението на обществото към света и от разбирането му на света. "За да се определи какво е добро и какво не е, не е нужен професионален тренинг. В случай, че медиата застане извън обществото - казва вече цитираният Тед Глейсър, - никой не би могъл да я държи отговорна."
Масов интерес към проблема събуди за известно време телевизионният дебат, който през 1987 г. излъчваше обществената телевизия PBS. Водеше го Чарлз Оглитри, професор по право в Харвардския университет, а негови гости бяха две звезди на американската телевизионна журналистика - Петер Дженингс от новинарското предаване "Уорлд нюз тунайт" на телевизия ABC и Майк Уолъс от предаването "60 минути" на телевизия CBS.
Тогава водещият попита: Представете си, че снимате новини от война между Съединените щати и техните неприятели; войниците на неприятеля ви водят по местата на вчерашната битка; изведнъж виждате пред себе си американски войници, които не подозират, че неприятелят е наблизо и лесно могат да станат негова жертва; ще кажете ли на оператора си да заснеме как неприятелските войници ще разстрелят американците, или ще предупредите съгражданите си?
Двамата журналисти след дискусията стигнаха да становището, че американското гражданство не е причина за предателство на журналистическата мисия. Уолъс каза на водещия дословно: "Не съществува някакво висше задължение. Вие сте репортер."

Обществено лице без учреждение
Заради огорчението от загубата на преценка и поради необходимостта след повече от десет години да се реагира на стария дебат можем да се срещнем отново по страниците на някои американски ежедневници и седмичници. И макар сега катализатор на всички обществени дискусии да е сексуалната афера на Клинтън, същността на онези страхове не се е изчерпала, защото постоянно се питаме: Защо въпросите, които си поставят медиите, толкова се различават от интересите на читателите или зрителите? В случай, че двама от всеки трима американци в изследванията на общественото мнение твърдят, че не могат да се сетят за нищо добро, което да кажат за медиите, няма защо да се чудим на думите на известния журналист и писател Джеймс Фелоус: "В краткосрочен план загубата на доверие е проблем на журналистите и журналистиката. В дългосрочен план обаче това е проблем на демокрацията." Бившият главен редактор на списание The US News and World Report мисли, че една от главните причини за незадоволителното състояние е приетата дефиниция за журналист. "Репортерът наистина не е на никакъв изборен пост - пише той през 1996 г. в месечното издание The Atlantic Monthly, - но въпреки това е обществено лице." Журналистите според Фелоус отказват да признаят този факт и се отричат точно от онова чувство за отговорност, което изискват от другите.

Търговия или служба?
"Не се ли страхувате за съдбата си, след като повечето медии в Чехия са собственост на немски, съответно на швейцарски компании?" Това ме попита тази година през май Джеймс В. Райсер, двукратен носител на наградата Пулицер и тазгодишен председател на комисията, която ще определи носителя на престижната американска награда.
Страховете на Райсер не са свързани с национализма, а с друг проблем на съвременните медии. Според голяма част от американската специализирана и неспециализирана аудитория вестниците могат да служат добре само в случай, че собствениците им са зависими от общността, за която работят. С други думи, да издаваш добри вестници означава да живееш с читателите им.
Райсер очевидно знае за какво говори, при положение, че в Съединените щати това изискване отдавна е неизпълнимо. Ако, според информацията на Асоциацията на американските вестници, през 1920 г. са съществували около 1650 независими ежедневника, то през 1998 г. са останали едва триста. Всички медии са собственост на гигантски концерни, чието оцеляване не е функция от хармонията между интересите на корпорациите и читателите.
Да се мисли върху връзките между медиите и обществото не е лесно, защото всички вестници, списания, радиа или телевизии са на практика две институции в една. Едната половина предоставя информационни услуги, а другата е свързана с икономически интерес; при това начините им на действие са твърде противоречиви. Реалистите се опитват да измислят такива правила, които да направят възможно съвместното съществуване на двата интереса. Скептиците твърдят, че битката е загубена още преди да е започнала: повечето медии не са свързани с обществото, а с пазара. Те не гледат на онези, към които се обръщат, като на съграждани, а като на клиенти. Целта им не е комуникацията, а търговията; обществените групи, които не са интересни за рекламодателите, са изключени от обществения дебат. Затова в крайна сметка медиите не служат на читателите или на зрителите си, а само се стремят да ги забавляват, завладяват, задоволят.
Медиите, за които е важно да докажат пред обществеността, че заслужават доверие, освен стремежа си към възможно най-добра работа, превръщат дискусията върху най-важните си решения в обществено дело.
Тази откритост не се отнася само за организационните структури или общите етични принципи, но и до такива привидно дребни детайли, каквото например е използването на неназовани източници. Ежедневникът The Washington Post редовно отпечатва редакционно пояснение защо не може при представяне на новините да се откаже от тази практика - и до какви проблеми води това.

Кои сме?
И как да разберем кои сме?
Нека не откриваме собствената си идентичност чрез мечтания, а чрез комуникация с членовете на обществото, в което живеем. Това е една от универсалните причини подвеждането в медиите да е толкова опасно и американските дискусии върху етиката на медиите толкова да приличат на западноевропейските. Различават се само по практическите решения.
Докато в Съединените щати няколко десетки редакции въведоха собствени омбудсмани ("Уошингтън пост", телевизия NBC и др.), които представляват интересите на обществеността и са посредници между редакциите и заобикалящите ги, в Швеция например медиата (не правителството!) си е учредила един централен омбудсман по печата. Бившият дългогодишен главен редактор Пер-Арне Игениус отговаря на около петстотин жалби годишно и е гаранция, че на никоя медиа сериозните етични прегрешения няма да се разминат.
Що се отнася до Чешката република, по разбираеми причини принципният дебат тук предстои. След ноември 1989 г. почти никой не можеше да си представи какво означава свобода на изявите и каква би трябвало да бъде ролята на медиите. Повечето институции се съсредоточиха върху вътрешните си проблеми и за тази по-обществено значима тема не остана време, желание или внимание. Например нито една голяма медиа не е предоставила територия за постоянна медийна критика; смята се, че да се разсъждава във всекидневник върху прегрешенията на другите всекидневници или върху етическите им стандарти е или невъзпитано, или досадно за читателите; политиците се надпреварват в остроумничене, академичните и университетските хора са безлични; а читателите и зрителите понякога не успяват да се начудят как да се разбере разликата между булевардната и сериозната медиа? На кое да се вярва: че всичко, написано във вестника, е истина, или че всичко, което са напечатали, е измислици? И какво собствено си мислят всички тези редактори?
В някои западноевропейски страни и в Съединените щати, където са имали повече време за мислене, са въвели термина "медийна грамотност"; медийно грамотен е онзи, който се ориентира в тези и в още много други въпроси по такъв начин, че да не надценява или подценява влиянието на медиите в своя живот. Отговорност за подобен вид образование би трябвало у нас да си поделят всички без разлика: политици, издатели, журналисти, учители, учени, но и читателите, и зрителите.
Михал Ружичка


В случай, че обективност означава да застана извън света, който описвам, то аз се отказвам от нея.
Тед Глейсър,
професор по комуникация от Станфордския университет в Калифорния