Боян Биолчев Личната
Света
Троица
на Боян Биолчев
- Изхабиха ли се, девалвираха ли в края на века понятия като мисия, нравствена отговорност, морал? И ако е така, какво тогава му остава на днешния интелектуалец?
- Понятия като мисия, нравствена отговорност и морал се изхабяват само като често употребявани думи, но като съдържание те винаги намират формата на своето присъствие. Аз съм убеден, че у днешния интелектуалец съществуват множество “нормативи” на духа, които могат да бъдат наречени и мисия, независимо че тази терминологична територия е много хлъзгава; много лесно можеш да попаднеш ту при хора, които крещят, ту при хора, които каканижат всеизвестни неща. При ясно, категорично, отчетливо болезнено време интелектуалецът има една много важна мисия - да спаси дълбокото мислене на своята нация и съответстващия му говор. В момента мисията на интелектуалеца е да съумее да отстоява кротката дума и пастелната разсъдъчност във време на многопосочно крещене. Ако се включи в хор, той не допринася с нищо повече от редовия воин за каузата. Обидно е да участваш само с един глас, който не се различава от другите. Уникалността на личностния ум трябва да се отстоява независимо от постоянния риск да не бъдеш разбран веднага или да бъдеш обвинен.
- Вие сте завършил Ягелонския университет, непрекъснато имате контакти с представители на европейските университетски и писателски среди, вярвате ли, че българският интелектуалец трябва да има самочувствие на равностоен сред чуждите си колеги? И изобщо, има ли такова нещо като български интелектуалец?
- Не мога да кажа, че има такова нещо като български интелектуалец, но мога да кажа, че има такова нещо като български интелектуалци, някои от които познавам лично и някои от които, за щастие, са ми приятели. Това са хора, които абсолютно не могат да развъждат в широките си души комплекси и каквото и да е по отношение на света, защото те познават този свят, в някои случаи по-добре, отколкото той сам се самонаблюдава, и са достигнали до простата мъдрост, че не демонстрацията на ерудиция, не нагласяването “към”, а свободата на избора ги прави истински съвременни умове. Расовият интелектуалец никога не грабва една идея, за да я обяви за единствена. Истинският интелектуалец непрекъснато избира между многото нови неща, които идват като провокация за ума от големия свят, но той непременно трябва да избира и вътре в себе си - между нещата, които се раждат в собственото му съзнание. Защото не приемам за истински интелектуалци тези, които са изтъкани от горе до долу от цитати. Трябва да имаш нещо лично, нещо, което се е родило само в твоя мисловен свят, за да бъде диалогът ти с големия свят равнопоставен.
- Свидетели сме как и печатните, и електронните медии тиражират и налагат няколко имена на треторазредни писачи, от които се очаква да вещаят истината... Как се отнасяте към продуцирането на медийни звезди, които изземват ролята на същинския интелектуалец?
- В “оборотния” ден на литературата става същото, което в снет вид наблюдаваме и в самото общество. И много естествено е, че ще се появят и литературни мутри, такива, които могат да си купят книга, да си купят, казано още по-жестоко, литературно пространство, като си издадат луксозен том, пълен с недоносените и безпомощни напъни на главите им. Но така е било винаги; само че едно време подобни автори се издаваха от държавата, защото много такива случаи познаваме, когато някои бяха обявявани за гении, когато литературни издания играеха ролята на Държавен вестник - почти се издаваше нотариален акт за талант. Това явление не е с днешна дата за раждане. Сега нещата изглеждат така - бедните бездарници се обединяват в колективи, а богатите бездарници си строят дворци. Ето, днеска например някой може да си направи кула от слонова кост, без даже да е чувал за символизма. А пък, от друга страна, бездарието или малогабаритността винаги компенсират липсата на ръст с множественост.
- Това прекрасно се видя и на последното събрание на Съюза на българските писатели...
- Аз се чудя на някои хора с огромен дар, с безспорни заслуги за българския литературен език и за българското литературно мислене, които висят по отчетно-изборни събрания, за да оцветят скороречието на хора, които са намерили единственото си призвание в общата зала. Леко огорчение ме обзе, когато четох в пресата за последното Общо събрание на Съюза на писателите, към който отдавна не принадлежа. Стана ми симптоматично болно за нашето литературно поприще. Защо един български писател може така даровито да влезе в Съюза на писателите с “Диви разкази” и така скучно да го напусне с диви приказки. Но това все пак е белег и на една цяла епоха, за съжаление.
- Привърженик ли сте на идеята за краищата - на големите разкази, на историята, литературата, националната държава...
- Аз съм привърженик на идеята за началото, защото за литературните явления и изобщо за явленията в културата може да се каже кога възникват, но смъртта им обикновено, даже често предричана от критиката, в самата литературна история е най-трудна за дефиниране. А има и още нещо. Едно явление се появява за първи път, но в областта на културата край и смърт няма. Там винаги някога, някъде едно нещо, залегнало като градивен материал в цивилизацията, се появява отново. И тогава някои си мислят за ново раждане, а то всъщност е неосъщественост на смъртта. А що се отнася до края на историята и на националната държава, мисля, че сме много далече от края на националната държава, а от края на историята, да се надяваме, още много, много по-далеч. Разбира се, ако съдбата не ни е предопределила друго. Примерно това, което е отредила на динозаврите преди съответните милиони години - един внезапен метеорит.
- Как писателят Боян Биолчев ще посрещне края на века?
- Ами аз няма да посрещна края на века, аз ще посрещна началото на новия век, така, както посрещам всяко едно начало - с открито сърце, с усмивка, с преклонение пред тези, които са били до нас и с доверие към тези, които идват след нас. Защото всяка друга нагласа е неградивна и не ми е в характера.
- Защо се наехте с деканския пост във Факултета по славянски филологии? Какво, малко ли ви беше преподавателската работа?
- Да си декан, това не е пост. Номенклатурно деканството се води длъжност. В живота си винаги съм се стараел да не заемам постове, просто защото ми е скучно. А като активен, действен човек, който не се примирява с мързеливото мислене и предъвканите ценности, винаги съм се включвал активно в това, което ме заобикаля. Това е било мотивът ми да се кандидатирам за декан и не съжалявам, че вотът на колегите ми предостави почти пет години тоя кръст.
Колкото до преподаването, за мен то не е работа, а начин на съществуване. Затова и никога над мен не е надвисвал изборът между преподаване, перо и радост от живота. Те са една съкровена лична света Троица. Не съм изнесъл нито една лекция, която да е еднаква с предишната и това е моята малка вътрешна томбола, моето малко вътрешно състезание със самия себе си, което придава смисъл на всичко, което правя. А освен това няма по-голямо удовлетворение от това да срещаш свои студенти, които да ти цитират твоя мисъл от преди 25 години, изиграла важна роля в живота им, а ти сам да не я помниш...
- Вярвате ли, че студентите, завършващи Софийския университет, трябва да имат самочувствието на завършващи едно елитно, европейско учебно заведение?
- Проблемът за самочувствието е в самата личност. Ако личността премине през следването с донесени от други пространства пренебрежение и присмехулност към българския национален образователен модел, който е най-ярко проявен в Софийския университет, тя ще излезе от следването си доразвила точно този тип гледна точка, колкото и да е лъжовна. Докато този, който завършва с намерението да се докосне до съществени неща в науката, може да намери в Софийския университет и база за елитна ерудиция, и база за ярко саморазвитие. А тия две неща са изключително важни за оформянето на трайната интелектуална цялост.
- Вашата представа за измеренията на университетската идея?
- Аз мисля, че университетската идея, макар че се ражда в университета и е негов символ, не принадлежи само на университета, а служи дълбоко и трайно на цялото общество. Софийският университет е уникална институция, която винаги - и в най-превратните мигове на сто и десетте години, през които съществува - е правила възможен българския интелектуален континуитет. Потокът от млади умове, младият интелектуален елит на нацията в своята поколенска непрекъснатост не позволява катаклизмите на времето да начупят и разпръснат в несъществени посоки националната творческа енергия, вродения национален потенциал. Университетът е бил мястото, където се генерират революционни идеи и където, когато тези идеи изхвръкнат и се превърнат в социална енергия, се е пораждала благородната консервативност на ума, който иска да съхрани ценностното и важното. И това е било винаги, независимо от праговете, бързеите и водовъртежите, през които е протичала българската история. А и днес, в разгара на изборната кампания в Софийския университет, се чуват изводи, че ние трябва да повторим изборния модел, който е навън, в цялата държава. Дълбоко съм убеден, че ние трябва да демонстрираме високите параметри на националния ум, естетиката и академизма на едно поведение, които трябва да станат модел за подражание, а не цитат на политическия миг. Не ние трябва да се учим на поведение от парламента и управлението, а те от нас. Но това не винаги се разбира и много често, по наша вина.
- Какво влагате в понятието академична свобода, как може да се гарантира тя, какво я застрашава?
- Академичната свобода за мен е възможността да създаваш своята научна продукция, да я огласяваш, да я отстояваш, както и да знаеш, че твоето достойнство е свещена ценност и за цялата институция. Но академичната свобода в никой случай не означава собственост върху крайната истина, тя не е полигон на негативизъм, тя не е индулгенция за научно мълчание. Тези, които смятат, че ще дойде време, когато без борба ще се налагат нови идеи, се лъжат жестоко. Още по-жестоко се лъжат онези, които си мислят, че могат да внасят чужди идеи като свои и това да не се забележи навреме. Академичната свобода е там, където човек просто може да проведе схватка в името на една своя идея и това да не му отнеме гласа и колегиалния комфорт. Смея да кажа, че много рядко съм се чувствал в ситуация на не-свобода. И пак защото - искам да го заявя категорично - това зависи в много голяма степен от вътрешната ни освободеност, от просторите на духа, т.е. от самите нас.

Разговора води Амелия Личева


Разговор
с писателя