Карен Шахназаров е завършил московския ВГИК. Открай време работи в Мосфилм - първо като асистент-режисьор, а после като режисьор. От година е негов генерален директор. От 1 до 7 октомври в Дома на киното и в Руския културно-информационен център се проведе Седмица на Мосфилм. Поводът беше 75-годишнината на студията. Шахназаров пристигна в София заедно с Вадим Абдрашитов и няколко филма.

В Седмицата на “Мосфильм” бяха включени заглавия, произведени там през последните година-две: “Денят на пълнолунието” на Карен Шахназаров, “Времето на танцьора” на Вадим Абдрашитов, “Страната на глухите” на Валерий Тодоровски, “Цветя от победителите” на Александър Сурин, “Полицаи и крадци” на Николай Достал, “Китайски сервиз” на Виталий Москаленко, както и класическата комедия “Не тъгувай” на Георгий Данелия.
Повечето от тези режисьори са познати на българската публика.
Вадим Абдрашитов (заедно със сценариста Александър Миндадзе) е едно от най-шумните имена в руското кино от 70-те и 80-те - филмите му са социално будни, героите - автентични, стилистиката - документално-метафорична. С конкретиката на действието и глобалността на посланието в заглавия като “Защитна реч” (1976), “Завой” (1978), “На лов за лисици” (1980), “Влакът спря” (1982), “Слуга” (1989), Абдрашитов и Миндадзе се противопоставят на униформата на соцреализма и чрез екстремни ситуации или уж безлични детайли разбиват идеологически табута много преди перестройката. През 90-те създават “Пиеса за пътник” и “Времето на танцьора”, в които все така надълбоко и безотказно изследват отражението на обществените настроения върху психиката на индивида. Само че днес киното им, независимо от хуманния му патос, изглежда анахронично. Освен това “Времето на танцьора” беше тук през януари. На негово място можехме да гледаме друг филм.
Николай Достал е познат преди всичко от 90-те, независимо че преди “Облак-рай” (1991) и “Малкият гигант на големия секс” (1992) има още десетина филма. Твърдя това, тъй като в тези две заглавия перфектно се оглежда шизоидното руско живеене от началото на десетилетието - с тънък психологизъм и още по-тънка самоирония Достал се вглежда в малките хора и гигантските им проблеми. И забавлява публиката с несретните пътища на руската народопсихология. Взетото “на заем” заглавие от италианския неореализъм в “Полицаи и крадци” е недвусмислен паралел между италианското вчера и руското днес. То е и жалко, и смешно, и трогателно.
Валерий Тодоровски е син на Пьотър Тодоровски и в момента е един от най-важните руски режисьори. Предишните му филми “Любов” (1994) и “Подмосковски вечери” (1995) бяха елегантни и горестни наблюдения върху поведението на сегашните млади в Русия - от ревността до антисемитизма; от нежността до изневярата; от наивността до смъртта... В “Страната на глухите”, както вече писах в “Култура” по повод фестивала “Любовта е лудост”, Валерий Тодоровски ни представя Русия на страданието, Москва на жестокостта, Самотата на времето... Завидно конструиран филм, в който режисьорът отново е откривател на актьорски таланти - този път са Дина Корзун и Чулпан Хаматова, както в предишните филми бяха Евгений Миронов и Владимир Машков...
Карен Шахназаров беше популярен през 80-те не само в Русия - филмите му “Ние от джаза” (1983), “Зимна вечер в Гагри” (1985), “Куриер” (1986) и др. бяха сред най-зрителските заглавия на “Мосфилм” - в тях клетниците се оказват герои, а шнурът на всекидневието е разкъсван от ексцентрични перипетии, които са не само смешни, а и страшни. “Денят на пълнолунието” е поетичен, метафоричен и мнимо хаотичен филм, който няма нищо общо с предишните му наративни произведения. Автобуси, влакове, коли возят пътници, които се разминават с мечти, живот, спомени... От случаен поглед на случайна гара случаен старец си спомня за детайл от вечеря с родителите си в ресторант в края на войната - красавица с лилава рокля зарязва кавалера си. Мине, не мине убийство, сводничество, огън, страст, кръв, визион ала Чингиз хан или кучешки спомен, ето ти го отново епизодът с красавицата - всеки път от различна гледна точка, подобно на “Рашомон”. Филмът зазвучава като “Болеро” на Равел. Красив е.

Геновева Димитрова