Публиката винаги е права
- Карен Георгиевич, защо решихте да отбележите и в София 75-годишнината на “Мосфилм”?
- Пълните салони за нашите филми показват, че след естествената пауза в срещите на българските зрители с руското кино, е дошло времето на подновения интерес. Това е нещо като изпитание за влюбени - необходимо е временно да се разделят, за да разберат могат ли един без друг. Струва ми се, че на българските зрители руското кино им липсва. Затова и дойдохме.
- Каква е финансовата ситуация в руското кино?
- Не мога да кажа, че положението е розово - държавата почти не дава пари за кино. Но всеки се справя както може. Ето, Владимир Меншов в момента снима новия си филм изцяло с пари на частната компания “Лукойл”. А иначе от технологична гледна точка условията в нашата студия са на доста високо равнище. Изобщо смятам, че ситуацията в Русия в момента е стабилна, въпреки че “Мосфилм” през последните десет години не е получавала нито стотинка от държавата. Мисля, че почти навсякъде в Европа положението на киното е незавидно с изключение на Франция. Русия не е изключение. Според мен в незачитането на киното е намесена и политиката - в крайна сметка ние нямаме никъде лоби. Но най-важното всъщност е да правим добро кино.
- Филмографията ви не е много богата, затова пък филмите ви са все различни...
- Започвам филм само когато почувствам, че на всяка цена трябва да го направя. Преди всичко държа на професионализма - у нас се навъдиха безброй дилетанти.
- Колко заглавия годишно се снимат в “Мосфильм”?
- Миналата година бяха тридесет и шест, за тази все още не знам, някъде петнадесетина.
- Как минават в киномрежата?
- Не мога да ви кажа, продукцията на “Мосфилм” е доста богата, а по-голямата част от нея е комерсиална...
- Кой снима тези комерсиални филми?
- Телевизията, частните компании... Правят ги при нас, тъй като имаме най-добрата техническа база. Така че наистина не знам съдбата на всички заглавия, заснети в “Мосфилм”.
- Казвате, че държавата изобщо не се интересува от киното. Тогава как се справя “Мосфилм” - правите например реклами, а парите от тях отиват за филми, така ли?
- Не, не е така. Ние правим всичко - и филми, и реклами, клипове, издаваме... Издаваме и плочи, компактдискове...
- Искате да кажете, че всички независими филмови компании снимат в “Мосфилм”?
- Почти всички.
- През последните години наблюдавам в руското кино интересна тенденция - синовете влизат в киното през рекламата, а вече са известни почти колкото бащите си.
- Кого имате предвид?
- Синовете на Бондарчук, Михалков, Янковски, Евстигнеев...
- Не знам с какви среди общувате, но в никакъв случай Фьодор Бондарчук не може да бъде по-известен от Сергей Бондарчук или Степан Михалков - от Никита Михалков. Те може да са царе в рекламата, но още не са влезли в голямото кино. Има доста да почакат, докато заснемат “Съдбата на човека” или “Война и мир”.
- Но Денис Евстигнеев дойде в игралното кино именно от телевизионните клипове на “Русский проект”.
- Добре, за него сте права.
- И друго прави впечатление - и бащите, и синовете снимат паралелно. Тоест в руското кино няма изтикано поколение, за разлика от нашето. Веднага ви давам пример с фамилията Тодоровски - Пьотър и Валерий.
- Да, наистина, и двамата снимат напълно успешно - влизат от филм във филм. Но те са по-скоро изключение.
- Разбирате ли, у нас майстори не снимат вече години поради безпаричието на българското кино.
- Тъжно е, наистина, и у нас парите не стигат. Разбира се, Русия е в по-изгодно положение - голяма страна, възможности за пазар... Но като цяло и ние имаме страховити проблеми.
- Как премина в Москва “Мама” на Денис Евстигнеев?
- Не знам. Не съм го гледал.
- Когато преди няколко месеца бях в Москва, попаднах в чуден видеомагазин - там имаше цялото руско и европейско кино, та дори и предпремиерният “Мама”... У нас това е невъзможно - касетата излиза най-малко година след като филмът е минал по екраните. Това практика ли е у вас или прецедент?
- Не знам. “Мама” е филм, изцяло финансиран от ОРТ и не съм запознат с рекламната им стратегия.
- По какъв принцип избрахте именно тези заглавия на “Мосфилм” за софийската публика?
- Това са най-известните ни филми, получили най-много награди през годината. “Денят на пълнолунието” например има две награди от Карлови Вари, две от Атина, днес е представен за “Феликс”... “Времето на танцьора” на Вадим Абдрашитов получи Специалната награда на журито в Локарно и други награди в Русия... “Страната на глухите” на Валерий Тодоровски страшно много пътува по фестивали, нищо, че няма награди...
- Как да няма? Дина Корзун получи наградата за женска роля от “Любовта е лудост” във Варна.
- А, прекрасно. Значи и награда си има.
- “Денят на пълнолунието” ми направи много силно впечатление. Той е абсолютно различен от “Куриер” или “Ние от джаза”. Доколкото разбирам, във всеки филм вие пробвате не само различни жанрове, а и стилистика...
- Да, именно. Всеки нов филм се стремя да заснема по нов начин, поне за себе си. Киното е толкова разнолико и богато, че си струва да опитваш какво ли не.
- Навремето, в средата на 80-те, “Куриер” се възприемаше като една от лястовичките на “перестройката” и предизвика големи възторзи, независимо че героят му не беше най-симпатичният младеж на света. Този филм ли смятате за своя най-голям успех - питам ви, защото сте кръстил творческото си обединение “Куриер”...
- Как да ви кажа, по принцип моите филми се радват на зрителски успех. Да, разбира се, “Куриер” беше доста шумно акламиран филм, но “Град Zero” пък беше много по-фестивален. Той не беше много зрителски, но пък е най-награждаваният ми филм... Абе не знам. Не анализирам филмите си.
- А какво правите?
- Снимам ги. После публиката решава дали да ме бие, или да ми се радва. Аз лично смятам, че тя винаги е права. Съзнавам, че на всички не мога да угодя и че не всички ще ме харесат, но все тая. Публиката си е публика. Аз правя филмите си за нея. Къде ти ще ги анализирам успешни ли са, не са ли... Трябва да ви кажа, че много автори от такива анализи направо престават да работят. Те непрестанно мислят за успеха. Не бива. Въпросът е да снимаш това, което ти е на сърце, а за другото, както се казва, Бог ще помогне.
- “Ние от джаза” и “Зимна вечер в Гагри” са музикални филми, музикален е и ритъмът на “Денят на пълнолунието”. Вие самият занимавал ли сте се с музика?
- Не, никога, просто обичам музиката.
- Кога започнахте да работите с Александър Бородянски?
- Още във втория си филм - “Ние от джаза”.
- А в “Сънища” той е не само сценарист, а и ваш сърежисьор.
- Да, дебютант.
- Как работехте върху сценария на “Денят на пълнолунието”? Той е такъв един странен, на пръв поглед сложен, но всъщност простичък филм.
- Трудно ми е да ви отговоря, вече не помня.
- А на кого хрумна идеята за този филм?
- На мен. Стара е, отпреди петнадесет години. През цялото време ми се искаше да направя този филм, но съзнавах, че рискът е огромен. Филм без сюжет и без главен герой зрителят едва ли би гледал, но се оказа, че “Денят на пълнолунието” има публика, особено фестивална. В Русия филмът бе възприет противоречиво, но не съм виждал някой да излиза от залата.
- Той въздейства почти хипнотично.
- Да, да, някак задържа вниманието. А по законите на драматургията не би трябвало да е така. За мен този филм си е чист експеримент.
- Видях на екрана познати лица, като Владимир Илин, Елена Коренева, Валерий Приомихов... Останалите актьори ли са или натуршчици?
- Повечето са натуршчици.
- Скъп ли е този филм?
- Не знам, не, май че беше около 600 хиляди щ. д. И това всъщност беше заради многото обекти - снимахме в Калмикия, във Владивосток, в Сочи, в Москва, във Владимир... Но пък ниските хонорари на натуршчиците компенсираха от друга страна...
- Защо в “Денят на пълнолунието” все жени се зазяпваха по мъже през стъклото на автобуса?
- А нима жените не правят това?
- Не съм се замисляла. Но ми направи впечатление, че от толкова пътници в градския транспорт само един старец се загледа и тогава всъщност си спомни историята в ресторанта, около която пък се върти филмът.
- Струва ми се, че любопитството е присъщо на жената.
- Възприех “Денят на пълнолунието” като метафора на лудото ни днес, носталгично втренчено във вчера...
- Няма еднозначен отговор, но съм си мислил и за това.
- Пред публиката казахте, че се чувствате чудесно в България.
- Наистина се чувствам така, не е комплимент. И хората, и страната, и генетичните ни общи спомени... В България положителните емоции ме връхлитат една след друга.
- Направи ми впечатление скромността на няколкото филма, които гледах от панорамата на “Мосфилм” - мили, симпатични, независимо дали са горестни или весели... В тях няма и помен от имперското високомерие, което ме удари в “Сибирският бръснар” на Михалков. Съжалявам, че го намесвам, вероятно не ви се говори за него.
- А, не, защо, просто не съм гледал “Сибирският бръснар”, не е нарочно. Така че за него нищо не мога да кажа, но за посланието на нашите филми - да, така е, те са вгледани в малките хора и в този смисъл са демократични. Не мисля, че на някой от авторите им изобщо му е минавала такава мисъл през главата. Според мен руската култура в същността си е лишена от какъвто и да било имперски диктат. Да вземем Толстой, Достоевски или Чехов - при тях няма и намек за имперско мислене.

Геновева Димитрова


Разговор
с Карен
Шахназаров