Съседни гласове ’99
Третото издание на Балканския фестивал на младия театър се проведе от 4 до 10 октомври т.г. в София в обновения и гостоприемен театър “Сълза и смях”.
Тази година патрон на фестивала беше г-жа Емма Москова - министър на културата, а инициатори и организатори - Сдружение “Летен театрален университет” (с председател на Управителния съвет - Златко Гулеков) и Нов драматичен театър “Сълза и смях” (с директор - Бойко Богданов).
Фестивалът не би се осъществил без съдействието и подкрепата на Програма “ФАР”; на Делегацията на Европейската комисия в България; на Фондация “Про Хелвеция”, Съвет за изкуства на Швейцария; Център за изкуства “Сорос” - София, и Министерството на културата.


И тази година се проведе Балканският фестивал на младия театър. Спектаклите се играха на сцената на театър “Сълза и смях” - “свободна сцена за свободни хора”, както не без патос каза Бойко Богданов. Събрани в един театър, играещи на една сцена, те се чувстваха може би свободни хора. Не зная дали са свободни. Сигурно са. Или сигурно искат да бъдат. Със сигурност обаче в празничната атмосфера на фестивала се стопиха границите. И това ми се стори твърде оптимистично - нали затова се случват фестивалите? Спомних си обаче и тъжната констатация на Дубравка Угрешич в едно от изповедалните й и самоубийствено саморазголващи есета в “Култура на лъжата”: “Границите изчезват само когато не пътуваш.” Лесно бихме могли да привидим в изкуството на театъра онази територия, която по дефиниция (за универсалния език на изкуството) е без граници. Но тази красива стара утопия вече малко може да ни свърши работа. Все повече и големите, и малки фестивали с променлив успех срещат на територията на театъра различни култури, по-скоро за да проявят границите, за да усилят вниманието към културата на Другия, за да усилят интереса към различността. Да “пътуваш” към другия. На Балканския фестивал на младия театър сякаш това “пътуване” беше ненужно. Сякаш всички си бяхме у дома. На Балканите.
В спектакъла на Националния театър “Таргу-Муреш” и Фондация “Драмафест” от Румъния “Когато искам да си подсвирквам, си подсвирквам” от Андреа Валеан с режисьор Теодор Попеску трима затворници са подложени на социологически тест. Млада социоложка, работеща по програма за социална адаптация на криминогенни елементи, се опитва да приложи познатите социологически схеми сред затворниците. Научните канони обаче се взривяват от тях и те я взимат за заложница заедно с надзирателя, искайки храна и самолет, с който да отлетят за Америка. Добрата стара американска мечта е тяхната мечта. Те обаче сякаш твърде малко вярват в нейното осъществяване. Тя е не толкова идеал за следване, колкото мираж, появил се сред пустинно отчаяние. Бълнуване, което единствено им е останало. Храната, която им пращат, е отровна и те умират. Историите, които всеки от тях разказва, би трябвало да удовлетворят социологичния експеримент на младата изследователка на обществото. Но те прояват и отровеното от насилие, безнадеждност и халюцинации ежедневие на младите затворници. Би могло ситуацията да се види като метафора на посттоталитарното общество на Балканите. Не е нужно да сочим началото на тази известна метафора за обществото като затвор или лудница. По-важно е да видим за какво мечтаят “затворените”. А в това представление на младите румънци те даже не мечтаят, а бълнуват. Към финала всички са в нездрава еуфория от трескавите визии на миражния живот в свободна Америка. Те не вярват не само в това. Те не вярват в нищо. Така младият драматург преобръща светлия хоризонт на мечтата в отчаян еуфоричен брътвеж. Представя на сцената живеене без полета на очакването и визия за бъдещето - пълзене ниско долу в еуфорично отчаяние.
В иначе веселото музикално изпълнение на актьорите от Театрална формация “Одрон” - Национален театър, Сплит, Хърватия, представената преобърната приказка за Баш-Челик не излъчваше повече оптимизъм. Седемте актьори, облечени в изтрити работни комбинизони, тишъртки, анцузи и гуменки, бедни и млади, пародираха в танцова стъпка образците от рап, пънк, техно, фолк, шансон, попмузика. В техния музикален карнавал известната “задна стъпка” на Майкъл Джексън звучеше толкова забавно и нелепо, колкото и концертът му, посветен на мира. Защото преобърнатият свят на приказките, който обитават и който представиха на сцената, всъщност има твърде малко общо с онзи на връстниците им, живеещи извън този регион. И в музиката ли има граници? Самоиронията е единственото им спасение, утеха и забавление сред разлетелите се останки на символи и идоли. Дори и това обаче липсваше в “Да дариш огън” - представлението, показано от Дис-театър, Баня Лука, Босна и Херцеговина. В пантомимната оскъдица топлеше може би само огънят на актьорската всеотдайност, вяра, наивност и ентусиазъм. Трогателно бедният и изтерзан Прометей с мъка крепеше оптимистично мъждукащото огънче. Възможно е това да трогва медийнонаситения с ужаси зрител от западните европейски ширини (спектакълът има множество гастроли в Европа), но за сродните души от Балканите това изглежда малко възможно. Защото, ако това е митичният огън, който трябва да сгрее балканския регион, по-вероятно е да бъде предпочетен познатият мрак.
Нямаше изненада и при срещата с трупата на Studio Plаyers от Турция, позната ни от миналогодишния фестивал. Шахика Теканд показа “Пет едноактни пиеси” от Самюел Бекет (“Дъх”, “Ела и си иди”, “Действие без думи 1”, “Действие без думи 2”, “Пиеса”) в черно-бял рисунък, прецизна актьорска игра, с чувство за хумор и безукорна дисциплина. Далеч от подобни екзистенциални размисли сякаш беше спектакълът “Парацелс и Франкенщайн” на Асоциация “Мuseum” и Цанкарев дом, Любляна, Словения. Той представляваше красив сценичен ескиз, носталгиращ чрез естетиката на видеоарта по класически литературни и театрални образци в епохата на медиите и компютрите - от Мадам Бовари и трите Чехови сестри до Мерилин и киноидоли. Чистичък и красив, 40-минутният сценичен ескиз беше все пак твърде скромен от гледна точка на възможното и желателно в този жанр разточителство на визии. Повече от оскъдно като визия беше представлението “Вреда” от Дамир Виюк и Истър театър, Югославия. То връща зрителя в естетиката на европейския аванград с цялата му позната образност, патетика, колажност, сякаш като късна ирония към модернизма. Концептуално оплакващ погиналия разум, спектакълът по-скоро показваше безмълвната бедност и безверие. Защото на финала сред клишираните “бинтовани” бели сценични фигури, не по-малко клиширано детенце с велосипед трябваше да внесе (клишето на) надеждата.
От осемте показани спектакъла гледах шест - без тези на България и Македония. И шестте изглеждаха различни. Като театрална естетика. Румънският спектакъл беше в традицията на психологическия театър, хърватския - на постмодерната деконструкция на устойчиви символни системи, босненския - на пантомимната скромност, турския - на абсурдния театър, словенския - на видеоарттеатъра, югославския - на добрия стар авангард от 20-те. И все пак всички от новопоявилия се на политическата карта балкански пъзел си бяхме твърде познати и близки. Въпреки естетическите предпочитания бяха много сродни. “Съседните гласове” на тези представления звучаха сродно тъжни. Въображението им - сродно ниско. Визиите - сродно бедни. И това бяха представителите на младия балкански театър. Не знам как изглежда “старият”. Но ако Фестивалът на младия балкански театър направи възможно да чуем и се вслушаме в хора на сродно тъжните балкански съседни гласове, то той изпълни своята цел. Как ли ще звучи този хор следващата година?
Виолета Дечева



Самият факт, че вече за трети път у нас се събират млади театрали от балканските страни, че България е място, където техните гласове се чуват в обстановка на толерантност, доброжелателство и взаимно любопитство, че въпреки трудностите организаторите и онези институции, които реално мислят за бъдещето на младия днес театър от региона (само театър ли?), осъзнават какво означава всяка възможност за среща днес на Балканите, е вече успех за Балканския фестивал на младия театър. Като очевидец и на трите издания на ежегодния форум, свидетелствам, че дори за този кратък период се изградиха и се изграждат връзки между театри, подпомагащи институции и отделни творци, които са заредени с бъдеще, и които вече дават своите плодове. Сред зрителите и участниците могат да се чуят въпроси: "Ще идва ли пак спектакъл на Себастиян Хорват от Словения?", "Какво ще покажат турските колеги от Studio Players?", "Деян Илиев от Македония ще бъде ли тук?" и т. н. Изгражда се постепенно една разширяваща се общност по интереси (мрежа, както сега се казва), която не само с удоволствие общува помежду си, която не само е открехната врата към взаимното ни опознаване, но вече ражда и съвместни художествени проекти. Ако трябва с няколко думи да се обобщи: фестивалът е още един пробив в проклетата изолация на балканските култури и народи. Той, това стана като мото на трите издания, проби още един комшулук в дуварите между нас.
Патетичността на горните думи би била в повече, ако не беше така объркана и тревожна ситуацията на Балканите. Осъзнаването на политическата и художествената полезност и перспективност на подобни форуми все още е по-голяма в чуждестранните структури и институции, на финансовата помощ, на които вече трета година той се крепи.
И още нещо, което е принципно важно и съответно на патоса на фестивала. Конкретната работа по организирането му е дело основно на млади хора. Той е практическа школа за ред умения, които могат да се получат само от практиката. Така младите театрали и организатори поемат в свои ръце своето общо бъдеще, черпейки от опита на Златко Гулеков и Бойко Богданов.
Тази година Балканският фестивал на младия театър протече при по-опростена, но по-ефективна формула. Осемте спектакъла (Вж. програмата на фестивала в "Култура", бр. 39, от 1 октомври 1999 г.) се играха само в един театър - Нов драматичен театър "Сълза и смях", липсваха съпътстващи изяви и форуми. Причината беше в липсата на достатъчно средства и в неочакваните проблеми, свързани с намерението фестивалът да се проведе едновременно и в Македония, и в България. Но така той премина някак по-събран, по-концентриран в самите спектакли, в самата среща на търсенията на отделните трупи.
Зрителите имаха възможност да видят различни видове театър: от добре разработените психологически драми "Дунек" от Ненад Войадинович (Македония) и "Когато искам да си подсвирквам, си подсвирквам" от Андреа Валеан (Румъния), през метафорично многозначните като намерение, но недотам интересни, непроговорили ми "Вреда" (Югославия) и "Да дариш огън" (Босна и Херцеговина), през стилизираното като шоу-програма представление на младите хървати "Само-бетон и стълбовете на обществото" от Никола Челан, през визуално изящния етюд на словенците "Парацелс и Франкенщайн" от Барбара Новакович Коленц (много близък и кореспондиращ с търсенията на някои млади наши режисьори), през фолклорно стилизирания, ониричен и отворен към други мощни театрални традиции български спектакъл "Игрила" от Теодора Димова (режисьор Елена Панайотова) до върха, според мен, на тазгодишната програма - "Пет едноактни пиеси" от Самюел Бекет на режисьорката Шахика Теканд и Studio Players от Турция.
Поне пет от осемте спектакъла трябваше да се видят. Те определиха равнището на третото издание на фестивала и му предадоха и художествен смисъл. Това никак не е малко.

Никола Вандов