Андрей Даниел, АвтопортретАндрей Даниел обяснява за зрителите на столичната галерия “Ирида”, че “картината не е част от реалността, тя не е тук и сега, а е другото, което имаме на разположение освен живота си - изкуството”. Недвусмислено е и значението на странния математически израз - 5 х 3 + 2 - по три картини от пет цикъла със заглавия и два автопортрета. Оттук насетне за зрителя започва особен процес на влизане вътре в изложбения организъм и постепенното негово “всмукване” от картините. Не мога еднозначно да определя типа контакт с платната на художника. Той може да се характеризира и като монолог, типичен за класическото изкуство, а защо не и като диалог в контекста на естетиката на модерното изкуство.
Представените произведения, както впрочем цялото творчество на Андрей Даниел в продължение на вече 20 години (първата му самостоятелна изложба е в София през 1979 г.) има за основен акцент живописта. И то сюжетната живопис, без притеснения, че някой би го обвинил в старомодност. Малцина художници са така последователни в работата си (умишлено не употребявам развитие, защото в случай става дума за творец, който винаги е бил зрял независимо от реалната си възраст), още по-малко са онези сред тях, които са способни да мислят едновременно в няколко посоки, тълкувайки “вечните” теми в живота и в изкуството с мъдър хумор и умерен скептицизъм, без изброените качества да превръщат картините им в наративни и самоповтарящи се послания.
За всяка от композициите, както и за автопортретите, може да се напише отделно есе или самостоятелна критична статия. И непременно те ще трябва да бъдат подведени към констатацията, че пред нас е творба на роден живописец, за когото няма нищо случайно в избора на сюжет, на формат, на колорит и т. н., но няма и преднамерено оригиналничене. Оригиналността в картините на Андрей Даниел е в тяхната класичност, в тяхната “законност”, в тяхната бравурност. Уникалността им можем да открием във факта, че художникът създава от всяко платно своеобразен кратък енциклопедичен речник на личното си творчество - като се започне от подхода към психологичната характеристика на образите и очевидния динамизъм на състоянията (но овладян, за да се побере в рамките на разумната емоция!) и се стигне до палитрата и постмодернистичния дух в материализацията на пресъздадените обекти. А за акцент почти винаги в пластичното пространство присъстват декоративни елементи, които не просто го запълват, а са по-скоро “личният печат” на художника.
Картините са от част от сериите, върху които авторът работи през 1999 г.: “Потопи”, “Компании”, “Еротика”, “Парижки театър”, “Американски пейзажи” и “Автопортрети”. Както той споделя, не му се случва да изпада в плен на определена тема за продължително време. От друга страна, която и да е тема не се “побира” само в едно-две платна и така се раждат сериите. Но за художника те са както възможност за няколко различни тълкувания на даден проблем, така и опасност от ограничаване в определена рамка, независимо че в началото тя е била интересна и предизвикателна. Ето защо живописецът няма предпочитани, т. е. постоянни цикли, а рисува в малки серии, предизвикани от конкретните обстоятелства. И точно поради това картините му се характеризират със синтетичност на идеята.
В “Потопи” е включена творбата “Левиатан”, която не само като заглавие е символна за цялата изложба. В библейската митология това морско животно се описва като крокодил, гигантски змей или чудовищен дракон. В различните текстове на Библията той е посочен като пример за непостижимостта на божественото творение, но и като могъщо същество, враждебно на бога, над когото в най-стари времена е имало и победи. Известни са и други митологични тълкувания с месиански и апокалиптични мотиви, така че в крайна сметка представата за дракона обобщава идеите за първобитния хаос - контрапункт на бога-творец (покоряван понякога от същия хаос) - който най-често се намира в сънно състояние, но е напълно възможно някой да го разбуди. Кой или какво ще направи това? Ако предположим, че ще е Човешкият дух, можем да си представим и каква схватка ще се получи между тях. Поредна и непоследна. В подобна схватка Андрей Даниел има силите да застане и от едната, и от другата страна. Като израз на нещо от романтичността на неговия характер и нещо от едновременното му противопоставяне на доброто и на злото. Такава е заявката на живописеца, доколкото разчитам автопортретите като самостоятелни творби и като част от контекста на изложбата.

Весела Христова-Радоева