Без шум
в голямото изкуство
Следя този художник, откак помня професионалния си интерес към живописта. Самотен и безшумен, но впечатляващ живописец, което го е правило още повече “моят художник”. Не съм подминавал негово участие в общи изложби, нито като зрител, нито като критик. Отдалеч познавам синьозелената му студена гама, която в неговия пейзаж звучи така интимно и човешки топло. Виждам го до ден днешен в общата тенденция на пейзажа, застъпвана от художници като Светлин Русев, Илия Милков, Марко Монев, Никифор Цонев, Николай Дабов. Наричам я добрата ни стара модерност, която продължава хубавите традиции на Новите от 30-те и 40-те години. Тези традиции са особено скъпи за нас, те професионализират живописта ни в неакадемичен и нестилизационен вид, като придават на композицията стабилност и уют, а по-късно, при безразборната модернизация на изкуството, пазят чувството за здрави стойности.
Николай Китанов е ненатрапчив още в началото на пътя си - първи прояви на 28-годишна възраст (1963), първа изложба чак след двайсет години, над десетина експозиции, интерес към живописта му в Швейцария, след като щастливо е открит от запален частен колекционер. Последната му изложба, повод за тези бележки, бе през октомври в Благоевград. Тя затвърди и усили впечатлението ми от неговото изкуство. При художници като Китанов събрани много картини въздействат по-силно. У доста художници е обратно.
Китанов рисува определен тип пейзаж. Не природа с простори, хълмове, нивя, гори, реки, не и интимни фрагменти в близък план. В неговата пейзажна природа присъства човекът с три неща: къщи, улици и принадлежащите им дървета. Сам човекът го няма, не помня дори маркиран силует. Тези малки ансамбли интимно се затварят в себе си и като далечно ехо може да повторят загатнат голям природен мотив. В тях нищо не стои перпендикулярно, ни къща, ни дръвче. Живописните им наклони са доверителни разговори между тях, започнати кой знае откога. Фасадите - олющени, дърветата без клонак, всичко носи печата на носталгия и тихо смирение, дори на религиозно чувство. По килнатите стени и мъждукащи прозорчета, по виещи и силно ракурсирани улички - сякаш няма закъде да продължават, ролята им се свършва тук, в този отрязък на човешкото - се стелят без напрежение кобалт, изцъклено синьо, масленозелено, мръсно бяло, сребристо и сиво. Един предмет зададе ли тон, всичко го следва и в композиционен ритъм, и в цветовата гама. Многото подложки правят тона стабилен, уравновесен - отдалеч се вижда как картината “тежи”. При по-сгъстена предметност се набелязва някаква ветрилообразност, хлуещите диагонали се свързват в една или няколко точки и образуват въздействащ ритъм.
Срещал съм да се пише за времето в неговия пейзаж, сам художникът е предразположен към тази словесна тема. Това е време спряло - но не в миг, да си поеме дъх в неспирния бяг, а време успокоено, умиротворено, “полепнало” по патината на къщурките, голите клони и кривите пътчета, внезапно свършващи зад ансамбъла.
Тази живопис не само радва окото и интимнизира усещанията. Тя рои и мислите ти. Оскъдната й предметност е толкова наситена живописно, че не усещаш как излъчва топлина при студената си гама. А това наистина е майсторлък, рисуване с любов и дарба на неща, които нищо не може да му отнеме.

Енчо Мутафов