Никола Георгиев
На повратки в село -
или към света?

Никола Вапцаров
и Николай Марангозов
по кръстопътищата
на българската
литература

Глава трета
Война и мир
Бай Ганьо: Посрещаш ли, моме, посрещаш ли?
Хубаво правиш, посрещай, аз обичам.


Малко след издаването на "Моторни песни" и "На повратки в село" по вълните на Радио София покрай новините, шлагерите и църковните служби започва да се чува и следното съобщение: "Над страната няма противникови самолети." За сметка на това в страната има приятелски войски на велик и непобедим съюзник, за които, тъй като не разбират местното наречие, съобщението се предава и на езика на Хайне и Хитлер: "Ахтунг, ахтунг, Луфтвафемелдунг: юбер Булгариен кайне файндлихе Флугцойге."
Каква е тази игра на "тука има, тука нема"? Много просто. За да угодят на великия си покровител, българските управници са обявили война на Съединените щати и Великобритания, но като същински български управници са побързали да й дадат определение, каквото не е сънувал нито Хуго Гроций в знаменития си трактат "Правото във войната и мира" (1625 г.), нито Карл Клаузевиц в още по-знаменитото си съчинение "Войната". (Ако не ме лъже паметта, тъкмо Клаузевиц е казал, че войната е продължение на литературата, но с други средства.) Великият принос на българските управници към теорията на международното право беше в новооткрития жанр война, която те обявиха - символична. На война като на война, но ако може да не е съвсем като на война.
И както над страната нямаше противникови самолети, така пролетта на 1944 г. свари София в развалини. И както войната беше символична, така есента на същата годна свари България окупирана и управлявана от Съюзническа контролна комисия, свари я унизена, мразена от съседите си, презирана от останалия свят и очакваща своя втори и все тъй унизителен Ньойи.
Върху "Моторни песни" и особено подробно и конкретно върху "Повратките" тегне духът на онези смутни времена. В 1940, годината на издаването им, великата и цивилизована Европа вече е направила своя избор между войната и мира. Остава да го направи и малката и нецивилизована България. И тя го прави, с което доказва, че наистина е малка и че не цивилизованост й липсва, а нещо друго.
В 1940 г. Вапцаров и Марангозов вече са направили своя литературен и граждански избор. Лошото е, че избор трябва да направят и българските управници. Пред тях и стоящото зад тях мълчаливо или приказливо, но винаги покорно мнозинство има две възможности. Едната фантасмагорично неправдоподобна: България запазва неутралитет. Неутралитет?! Че това значи България да остане без закрилник, да поема отговорност, да рискува! Не, тази работа не е за нас.
Другата е реалистична и тъкмо тя се изпълнява: България да си намери могъщ закрилник. За беда обаче в тогавашното положение е невъзможно да се приложи старата хитрина на бай Ганьо: "И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците." Вече не върви и не само защото, както казал Гуньо Адвокатина, не бива да се говори с "хем-хем". Не логическата конюнкция "хем-хем", а безпощадната дизюнкция "или-или" налага тогавашното положение. На едната страна на дизюнкцията стоят държави, които са обявили себе си за "съюзниците" и "демокрациите": Великобритания, Съветският съюз, Франция, Съединените щати. На другата страна са държавите, според които овехтялата и фалшива демокрация трябва да бъде заменена с нов световен ред.
В България втората група има както политически, така и поетически поддръжници. Един гламав певач от софийските кабарета през вечер я възпяваше по радиото, като за по-голям ефект произнасяше Р натъртено и многовибрантно. (От тогава колчем прочета Вапцаровия стих "Като оса в ушите ще бръмчи", сещам се и за него.) Политпросветната частушка на този бард гласеше горе-долу следното:
Рррим, Беррлин и Токио,
верни във борбата
скоро ще наложат
нов ред на земята
Това е Оста, могъщата ос, простряла се от синеоките нибелунги на Хитлер до малко дръпнатите в очите самураи и камикадзета на Хирохито - тръпки да те побият. Към тази всемогъща ос българските управници решават да притурят като "винтче и бурмичка", както казал по друг повод Ленин, и България.
Историческата основа на този избор е: през 1915 г. се подлъгахме, че Германия е и ще остане най-голямата военна сила в Европа. Този път обаче се присъединяваме към наистина най-силния и побеждаващия. Практическата основа на избора пък е събрана в старата адвокатска формула "понесени щети и пропуснати печалби". Пропусната печалба ще е, ако България не изкопчи нещо от великия съюзник, примерно разширяване на територията си. Така разсъждава тогавашният министър-председател, учен с европейска известност, така говорят и политиканите в кръчмата на село Радевци - само дето се изразяват по-цветисто:
Ако мигар спечели германеца
- а добър ден от сутрин личи, -
много вярвам и нашата граница
с някой нов стобор да заякчим.
Що се отнася до щетите, те можеха лесно да се предвидят, а и много скоро се видяха. Дебелоглавите сърби и уж хитрите гърци отказаха да се присъединят към могъщата ос и за четири години под немски, италиански и услужливо присъединилия се към тях български ботуш препатиха комай повече, отколкото за петстотин години турско владичество. Вярно, сърби и гърци излязоха от войната с достойнство, а България орезилена, но кой ти гледа чест и достойнство. Важното е, че голямата война ни се размина. Тази представа за войната и мира е описана в поемата на Марангозов с яснота, каквато не съм намирал другаде в българската литература.
В литературно и политически паметната 1940 година българските управници извършват нещо, за чието наименуване ще си послужа с чужда формулировка. Съчини я, като връх на интелектуалните и словесните си възможности, един съвременен държавен мъж. Казано с неговите думи, в 1940 г. "България прави своя цивилизационен избор". В тоз век България направи тъкмо четири пъти своя цивилизационен избор и тъй като до края му остават броени дни, едва ли ще смогне да направи петия, но и четири стигат, за да можем да извлечем принципите на този акт. Тръгва се от постулата "Няма по-голям кошмар за България от това някой ден да осъмне без велик покровител", след което идват основните точки на нейния цивилизационен избор:
Първо. Българските управници обявяват страната си за съюзник, единомишленик, по-малък брат и прочие на най-голямата в района сила. България се превръща в "държава под попечителство".
Второ. Страната-опекун поема грижите за стопанството, отбраната, идеологията и културата на българите.
Трето. Освободени от тези досадни грижи, българските управници може да се посветят на сериозните и същинско важните си задачи, заради които са дошли на власт.
Четвърто. Основна форма на поведение на българските управници към опекуна е раболепието.
Пето. Опекунът запазва формалните властови права на българските управници, точно както британската колониална администрация, най-ловката в историята, е запазвала властта, всичкия блясък и салтанати на местните племенни вождове - разбира се, срещу известни изисквания.
Шесто. Опекунът от време на време сритва българските управници, за да не забравят кои са и къде са.
Седмо. При всеки пореден цивилизационен избор българските управници уверяват себе си и поданиците си: "Този път вече наистина и за пръв път сме със силния и победителя."
Това са те седемте стълба на мъдростта в българското историческо поведение.
Тази отвлечена схема има и някои съвсем конкретни ритуални прояви. Една от тях е посрещането, посрещането на поредния опекун. Като гледа Българийката, чужденецът би могъл да й каже: "Посрещаш ли, моме, посрещаш ли?"
Вече сто и двадесет години българите усъвършенстват тънкото изкуство на посрещачеството. Почна се с Вазовото "Здравствуйте, братушки" от 1877 г., после дойде ред на "Здравствуйте, Брюдер" (и то на два пъти), после пак на братушките. Сега на ред са брадърите. Посреща се кой откъдето дойде - включително и един невзрачен американски вицепрезидент, или потомък на славното Бурбоново коляно, решил да си направи удоволствието да изиграе старата комедия "За един ден цар". Посреща се с опиянение и възторг, от който и телето би се смаяло. Препоръчително е на посрещания да се целува и ръка. Едно само остава неясно: как сред този мил гостоприемен народ се появяват опаки мъже като Стефан Стамболов, Пенчо Славейков, Гео Милев, Никола Вапцаров. Добре, че здравият народен организъм бързо ги изхвърля като чужди нему тела.
В усъвършенстването на това тънко изкуство човек може да надмине и себе си - както надминаха себе си българите през март 1941 и септември 1944. Какъв всенароден възторг при посрещането на немските войски! Какъв всенароден възторг при посрещането на съветските войски! (Разбира се, и двете влязоха в България без бой - да не сме луди да воюваме!) И всичко това в границите на само три години и половина. Майсторска работа.
Добрият посрещач трябва да знае и какво да предложи на госта.
На немските войници предлагаха европейски супи и интересни ориенталски гозби, на съветските преди всичко бъклици с вино и ракия. И салтоморталето беше изиграно в толкова кратко време, че, цитирам "Хамлет" (I, II, но от оригинала, не от слабоватия превод на В.П., в който сарказмът се е загубил): "Топлите ястия, които немците не можаха да изядат, послужиха като студени закуски при посрещането на съветските войски. Практична работа (или по думите на Хамлет thrift).
Тук вече е крайно време да се върна - или да отида - при литературата, но по-горе имах неблагоразумието да изтърва нещо, което не може да не е породило недоумение. Казах и сега повтарям: участието на България в съветския блок беше нейният пореден цивилизационен избор на най-силния и най-много обещаващия опекун. Какъв ти тук избор, ще възразят, България насила и против волята си бе включена в съветския блок. Простете, но такива доводи не ми минават. След 1945 г. Съветската армия настани в Източна Европа свои предани режими, които с времето се оказаха не чак толкова предани. Не минаха и три години и някои от тях започнаха един подир друг да се откопчват от великото семейство на социалистическите народи. Първи го сториха югославяните. Така нареченият разрив с Коминтерна, скарването на Югославия със Сталин, с всемогъщия в Европа, безскрупулния сатрап и болезнен честолюбец Сталин е от най-дръзките и достойни дела в новата история на Европа. Войските за нахлуване в Югославия бяха готови и никой на Запад нямаше да си мръдне пръста за нея (колкото го мърднаха за Унгария в 1956 и за Чехословакия в 1968), но нещо възпря стареца и той не извърши безобразието, което западните му колеги извършиха петдесет години по-късно.
След югославската дързост и други страни показаха, че не им е особено приятно да живеят под съветски похлупак. Показваха го както можеха и както знаеха, показваха го навсякъде - от Албания до Полша. Единствените, които нищо не показваха и не казаха, бяха българите. Впрочем показаха нещо - че България е най-безпроблемният и най-покорният сателит на големия брат. И докато други страни се чудеха как да се измъкнат от съветската хватка или поне как да я разхлабят, българските управници предложиха, и то на два пъти, страната им да бъде включена в границите на могъщия и непобедимия Съветски съюз. Предложението разтревожи най-много хората в Кремъл - дори и те се хванаха за главата пред това невиждано блюдолизничество.
Ето защо не ме увещавайте, че участието на България в Съветския блок е било само въпрос на насилие. Беше и цивилизационен избор, както го разбират днешните български управници, и се вършеше със същите тънки сметки, с които днешните български управници коленопреклонно молят страната да бъде въведена във военните и стопанските съюзи на Запада. Славата ни на най-предан съветски сателит продължава да се носи и настройва към подозрителност всички, които имат нещо общо с България. За тези сто и двадесет години едно не проумяха нашенските управници: че дори в циничния свят на политиката, дори там никой не ще съюзник да му бъде някакъв жалък, раболепен и в крайна сметка вероломен използвач.
1915, 1940, 1944-89, 1999 година... Четири дати, уж много различни, пък тя все същата. И когато в 1999 българските управници в свещената си простота заговориха, че България за първи път застава на страната на силния и победителя, намериха се хора да им напомнят, че тази песен вече сме я слушали поне три пъти. Аналогиите със славното минало, твърденията, че "в тази работа нещо се повтаря", не направиха впечатление никому. Кой знае, може би българите са се притъкмили към орисията си - да прескачат от опекун към опекун, кой от кой по-могъщ, по-богат и победоносен.
За разлика от българското безпаметие модел 1999 в "Моторни песни" и "На повратки в село" много ясно се носи тревожното усещане, че нещо се повтаря. И това нещо е предишната война и първият за века цивилизационен избор на българските управници. В "На повратки в село" дядо Цаньо, явно ветеран от Първата световна война, казва за започващата нова война:
Щом излезе човек между хората,
ще се види, ще чуй новина -
то се знай за какво се говори:
все за тая проклета война.
и веднага се връща към спомените си:
Като спомня за оня жив пъкъл,
дето вреше пред град Тутракан...
(Кратка военно-историческа справка. След първото голямо българско оглупяване през лятото на 1913 г. Южна Добруджа и намиращият в нея град Тутракан става румънска собственост. Румънците укрепяват града сравнително добре. На 6.IX.1916 г. българската войска щурмува Тутракан и след много кръвопролитна битка го превзема. Три години по-късно по силата на Ньойския договор Южна Добружда с Тутракан отново е румънска собственост. Поука: ум царува, ум робува, ум крепости щурмува - за да ги върне после без бой.)
За предишната война постоянно се сещат мъжете, които бистрят сегашната политика в кръчмата или у дома край софрата. Спомнят си за победите, за храбростта, за глада. От спомените им става още ясно, че в България може да се краде не само в мирно, но и във военно време:
А попитай ти реката Вардар
или Чернина страшен завой -
дали ний посрамихме кокардата
или нашия тилов герой.
Нещо се повтаря, но нещо не бива да се повтори, казват селяните. От сегашните си управници очакват, че са научили нещо от погрома 1918 г., метонимизиран тук чрез Добро поле:
Кога трябва се бием ний славно,
но не е веч народа овца
(Ех, де да беше така! - бел. моя)
дано бъде за нашите управници
Добро поле една обеца!
(Нито обеца им беше, нито клипс - бел. моя)
Така, пряко или с метонимии, живее споменът в "На повратки в село". Жив е той и в "Моторни песни", но там е изразен по вапцаровски - право в очите на кума. В "Песните" пряко е назована и годината на първия за века български цивилизационен избор:
Комай си прав -
обади се от ъгъла
един младеж
със глас от глад изстинал, -
нали така ви лъгаха
и през
петнайсета година?
Това се казва в стихотворението "Селска хроника", което ситуационно много се родее с главите "Кръчма", "Папагал 1939 година" и "Виделици" в поемата на Марангозов. В тази точка - споменът за минали лъжи и провали - двете произведения се сближават както в никоя друга. След това отново се разлъчват и то до такава степен, че думата "война", която се появява на няколко пъти в двете произведения (в "Моторни песни" общо осем) започва да значи две много различни неща.
Нека започнем с "Моторни песни". Войната, пряко назована или предусещана, витае върху много от страниците на стихосбирката. Извън това често прозвучава и силно "милитаризирана" метафорика, дори и когато се говори за такова безплътно нещо като вярата:
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
На стихосбирката "Моторни песни" може да бъдат вменени всякакви недостатъци, но само едно не - че е примирено миролюбива. В нея се води някакъв голям общ двубой, в нея се водят сражения по барикади, граждански войни, въстания и метежи. Не липсват и политически убийства от засада ("Имам си родина", "Във гората враг стаен"), има и стрелба във въздуха: "Стреляй горе, стреляй към звездите!"
Под облаците дим и под синьото небе на "Моторни песни" се лее твърде много кръв - в едни случаи в буквален смисъл:
Човекът, който там
лежи
във локва кръв
в други случаи в производен:
Кръв капе от мойто сърце

А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце
Честотният речник на "Моторни песни" показва, че думата "кръв" и нейните морфологични образувания се появяват тридесет и девет пъти. Значително повече от "Завод" или "Мотор", почти колкото "Песен" и наполовина по-малко от "живот". В разцепения свят на Вапцаровата лирика кръвта е знак и за жизненост, и за гибел.
В духа на "Моторни песни" борбата може да е безмилостна, но почти никога безсмислена, двубоят може да е стар и изнурителен, но осмислен от своя завършек. И ето че в тази бойка и настъпателна стихосбирка една разновидност на борбата и двубоя е презряна и отречена - и пряко, и, както редовно става в "Моторни песни", с реторически въпроси:
Война!
А безброя от гладни?
Война!
А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?
Бойка и борбена, силно "милитаризирана" в метафориката си, стихосбирката е и последователно антимилитаристична, така широко и световно антимилитаристична, както никое друго българско литературно произведение. Парадоксалният контраст между двете страни дава и от себе си сила и убедителност на ненавистта към войната.
По-горе стана дума за отрицателния речник на "Моторни песни", за речника на думите, които значещо липсват в стихосбирката. Да използваме този подход и най-напред да се запитаме какво в "Моторни песни" войната не е. Какво тя не е, се вижда и с просто око, но "На повратки в село" са отлично средство да се отсенят по-живо и значещо отрицателните определения.
В стихосбирката няма и помен от класическото класифициране на войната на справедлива или несправедлива, отечествена или завоевателна. Напълно безразлично й е кой я води, дали, както казват селяните, Дойчо, Дядо Иван, Англия или фините. Напълно са й чужди тънките и дебелите сметки на воюващите страни - дали "Дойчо иска до пазари да се добере", "а руснака към топло море". А повече от чужди са й сметките какви ще бъдат "понесените щети и пропуснатите печалби", ако "ние" се намесим, съответно не се намесим във войната. Войната в "Моторни песни" не е национално, не е дори и политическо, а още по-малко политиканско явление. Не е и социална в тесния смисъл на думата. Войната е връхната част от "цялата нелепост на този див объркан свят".
Войната в "Моторни песни" е потискащо унижение за духа преди още да е станала война. Един от трайните мотиви в стихосбирката е притискането, затягането, гнетенето на душите. Гнети животът ("Но все пак живота гнети"), затягат гайките ("А дните - ръждясали гайки...". Може да потиска и небето, двойственото вапцаровско небе. То може да е синьо и необятно, може и да е ниско надвиснало. Тегнещото от напрежение небе е опорна точка на една от най-драматичните строфи в българската лирика - и тя с апосиопеза на самопрекъсналия се в знак на изнемога изказ:
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не искам!...
Смътната, но остра тревожност на потискащото небе кръжи отблизо и отдалеч около войната, а в стихотворението "Епоха" чрез поредната "милитаризирана" метафора то, небето, е вече пряко свързано с нея:
А жадния устрем подтиска
стоманена каска-небе
И броени стихове по-нататък избухва въпросът: "Война! А безброя от гладни?"
В хоризонталното си движение стихосбирката се движи обхватно около света, във вертикалното си с жаден устрем нагоре и гнетящ натиск надолу. В прихлупващата и притискаща отгоре сила особено много тежи войната, за която в "Моторни песни" има и други, но все така нравствено и психологически обобщени названия. В едно стихотворение яките бетонни стени са знак за живота и бъдещето, в друго знак за войната и настоящето:
Като бетонен блок над нас
тежи барутната тревога.
Душите ни ръмжат: - Война!
В душите кръв, и смут и огън.
В това стихотворение надвисналото и тегнещо небе го няма, появява се "другото небе" на "Моторни песни", но сега и то обхванато от тревога:
Аз виждам тоя смут дори
в небето тъй спокойно синьо
Тоя случай отново ме насърчава да твърдя, че може и трябва да правим междутекстов прочит и в границите на "Моторни песни".
Стихотворението, от което са горните примери, "Любовна", на свой ред и в случая особено красноречиво представя мястото на войната в "Моторни песни": враждебна всеобхващаща сила, която отвсякъде мачка духовността и независимостта на човека, заплашва да промени виждането му върху битието, върху природата и да се вклини отчуждаващо в задушевния му свят с Другия. Азът осъзнава натиска и изразява противодействието си с обръщение към Другия и отново с въпрос:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в тоя шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: - Колко я обичам!...
Както се вижда, твърде екзистенциални дълбини - и твърде непривични сред баналните поплаци на антивоенните мотиви в литературата.
В "Моторни песни" застрашено от войната е и още едно, колкото съкровено, толкова и откровено поле на духовния живот - поезията. Войната враг на поезията - звучи тъй банално, че на човек му е неудобно да го каже. В стихотворението "Не, сега не е за поезия" обаче нещата стоят много далеч от изтърканите фрази и заблуди, според които нищетата и изпитанията на войната затварят устата на литературата, или дори от бомбастични афоризми, като например: "След Освиенцим вече е невъзможно да се пише поезия." Стихотворението на Вапцаров избира друга посока, за да насочи и поезията срещу войната. Ползвайки щедрите права, които литературната условност предлага, то обезсловява словото, разбира се, пак чрез словото и с този Ръселов логически парадокс сваля границата между символния и иконичния знак. На току-що казаното Вапцаров би се троснал: "А ти го усукваш. А тук за усукване нема!" Добре, след като го усуках, нека дадем думата на стихотворението и чуем как то извършва този условен и парадоксален семиотичен преход:
Ти започваш да пишеш и ето -
вместо рима избухва снаряд
Пазитхва. Но в твоя бележник
вместо нежни, парфюмни слова
на листата в полетата снежни
се строяват ловджийски ята.
Те се впускат далече задружни,
помирисали някъде стръв.
Тук в интерес на анализа можем да се спрем на думата ята и на тънкия преход, който се извършва между узуална и оказионална (поетическа) метафора.
По времето, когато е писано стихотворението, в България освен хора като Вапцаров имаше и още една шепа достойни мъже - много от тях дръзки, весели, жизнелюбиви, и толкова по-весели, колкото по-ясно съзнаваха, че са обречени да гинат в наистина неравен въздушен двубой с противниковите "въздушни крепости" (само един позор не успяха да предвидят те: че преживелите войната ще бъдат унижавани и преследвани от комунистическия режим, а имената на падналите, някои от тях загинали със самоубийствена дързост, ще останат незнайни за благодарните потомци). Та тези достойни, но явно простовати мъже бяха престанали да наричат себе си авиатори, а предпочитаха "летци", и бяха заменили "аероплан" със "самолет". Върхът на всичко дойде, когато вместо с цивилизованите европейски названия "ескадра" и "ескадрила" назоваха подразделенията на тъжно малката българска бойна авиация с "ято" и "орляк". Може би се лъжа, но така поне видях и разбрах някои от нещата, докато с дечурлигата се въртях край Марино поле, карловското военно летище, погромено пред очите ни от две последователни бомбардировки по време на символичната война на България срещу Великобритания и Съединените щати.
Движението между узуалната авиационна метафора "ято" и оказионалното разгръщане в "ловджийски ята, помирисали някъде стръв", заслужава вниманието на историческата и общата поетика. Въпросът продължава с удвоена сила при четене и анализиране на "най-самолетното" стихотворение на Вапцаров, "Романтика", в което има и следните редове:
Аз виждам в бъдещето тези
орляци
да пръскат
дъжд
от семена
И накрая:
И въплотена
в самолетно
ято,
обхожда днес
от край
до край
светът
Въпросът за "компетентността на читателя" (Дж. Кълър) е тягостен методологически въпрос. И тъй като додеях с разни методологически отклонения, ще добавя само, че днешният български читател може да знае, може и да не знае историята на думите "ято" и "орляк" или значенията на "Тутракан" и "Папагал" в поемата на Марангозов. Ако не ги знае - както не ги знаят деветдесет и девет на сто от днешните българи - той, мисля, не е по-лош читател от този, който знае. Той е просто различен читател. Няма, мисля, правилно и неправилно четене на едно литературно произведение, има просто различни четения. Който може да посочи правилното, да заповяда.
За "Моторни песни" съвременната война е технизирана. В тази точка стихосбирката на Вапцаров отново съвпада с поемата на Марангозов, в която един от селяните обяснява на слушателите си в кръчмата:
днес войната е организация,
продоволствие, техника, ред!
Веднага след което отново започват различията и противоположностите. За "простодушния селянин наш", както го представя поемата на Марангозов, това е почти достойнство на съвременната война, за "Моторни песни" то е повод за горчив сарказъм. Войната, в която всичко е организация и продоволствие, техника и ред, развенчава старото и според стихотворението "Крали Марко" твърде съмнително юначество. На легендарния балкански юнак стихотворението предизвикателно предлага:
Я оседлай коня Шарколия,
пришпори я бялата си коня -
да погледам как ли ще се биеш
боздуганно с танкова колона.
Злъчно пародираният балкански героически епос е сблъскан с тъпотата на съвременната танкова война, от което лириката на Вапцаров отново поражда своето неосъществимо трето.
В "Моторни песни" войната може не само да унижава и отчуждава човеците и не само да развенчава героите - тя вади на показ глупостта на своите основни жертви, работничеството. Пролетариатът, може би благодарен, че си е намерил работа, постъпва в заводите на, както го наричат днес, военно-промишления комплекс и произвежда ли, произвежда. А какво - за това с технологични познания и термини разказва едно от най-злъчните български стихотворения от Ботев насам:
В заводите "Круп" днес отливат гранати.
Натъпквайте здраво! - за нас са те, братя.
Те нашата кръв из полята ще пият.
Натъпквайте здраво! Милиони сме ние...
В "Байер" пък произвели отровен газ "от нова порода", който "нашта осаждена гръд ще разяжда", а във "Викерс" - картечници с шестстотин изстрела в минутка, които "наште дебели глави ще пробиват". Работничеството съучастник във войната, работничеството производител на оръжия за собственото си изтребване, работничеството дебелоглаво... Така става в "Моторни песни": там двузначни и двуценностни са не само Заводът, Техниката, Романтиката, Животът, но и класата, която стихосбирката обявява за своя.
След киното, радиото, рибарския живот и какво ли още не и войната влиза в "Моторни песни" като повод да се въстане срещу човешката глупост и заслепление ("Не виждайте как настига ни буря, обвива ни мрак") и повод да се викне на висок глас в нееднократно напомняния вече откъс:
И ако нас ни карат
да умираме,
и ако нас ни тикат
към куршумите,
то сигурно и лудия
разбира,
че ние трябва
да си кажем думата.
След многобройните предупреждения, че:
в гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета
в сюжетиката на "Моторни песни" предвиденото не закъснява да се случи. Войната избухва и прегазва най-свидните за стихосбирката места:
Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
картечниците грачат.
Свидните места са и поругани, "охрачени":
Зенитите се кашлят към звездите
и храчките им светят с бяла диря.
"Какво сега?" - пита стихотворението и както редовно става в "Моторни песни", отговаря с нов въпрос:
Сълзи ли да пороним,
или на глас да седнем и да плачем?
Без плач, без сълзи и което е още по-странно, без вайкане от жестокостите и страданията на войната. Наистина странна антивоенност.
Това стихотворение закръгля антивоенния сюжет в "Моторни песни". Оказва се, че в стихосбирката войната е болезнен екзистенциален и нравствен въпрос, преди още да е избухнала, а веднъж избухнала, се превръща в екзистенциален и нравствен проблем със своето "после". В мярата на столетията, в които местните хора са страдали и очаквали, тази работа, предвижда стихотворението, ще е "за час" (и наистина, не минават и три години от написването му, и през есента на 1944 г. нашествениците трябва да си оберат картечниците, зенитите и изобщо крушите от Беласица и Охрид). Идва безпощадното "после" и към него е насочен главният и заключителен поглед на стихотворението:
Но после, след жестокия погром,
когато прашни, морни и окъсани
се юрнете назад към своя дом -
ще ви посрещнем злобни и навъсени.
От глад ще вием в пустите поля,
на глутници ще ви следим в горите.
В гърдите ще избухне дива страст
и мътен блясък ще гори в очите ни.
Тези особености на военната тема в "Моторни песни" дават, мисля, правото да заключим, че имаме работа с нещо много своеобразно, много достойно, много човешко и общочовешко.
А сега към "другата война" в българската литература, войната в "На повратки в село".
В началото си поемата зачертава две пространства: на широкия и далечен свят, от който се завръща поетът инженер, и тесния близък свят на планинските селца, в които се завръща. Веднага след това идва ново и двойно парцелиране на пространството. Очертава се двойката "вътре-вън" и двойката "тук-там".
"Вътре" е бедничката, но топла и уютна "соба", за които е казано:
щом сме сити във топлата соба,
пак е господ със нази добър.
"Вън" е мразовитата балканска зима и воят на виелицата:
Както духа навънка фъртуната -
гаче цвилят сто чифта коне
Затова и съветът:
като влизаш вратата заключай
и добре залости - да не зей
(Неволно идва наум Вапцаровото "Вратите не залоствай" и напомня с колко коварни изкушения трябва да се преборва в работата си успоредният читател.)
Сцените с прикътаните, приютените люде край огнището или на софрата и зимните фъртуни около тях много добре се връзват с другата пространствена, и не само пространствена, двойка "тук и там". Там е войната, тук все още е мир. За това разделение на света говори и един от селяните:
- Нека други сега се лобутят,
да се светка по друго небо,
ние тук ще се черпим със лютата
и ще чакаме...
за него говори и гостопримният дядо Нейко от село Късовци, който определя и географската посока на това "там":
Прости, боже, дордето на Севера
едни други се кървят на кръст,
ний да почнем пък нашта маневра,
че нас чака тоз коледник тлъст!
Както се вижда, и тук "милитаризирана" метафорика - маневрата с коледното ястие, - но като че ли не много вапцаровска. Каквато и да е обаче, игрословицата с "маневра" иронично прескача над пропастта между големия воюващ свят и коледната софра в село Късовци. На мъдреца от Късовци принадлежат и вече цитираните думи, че пожара на войната няма да угасим "с нашта бъклица". И прав е дядо Нейко, на бъклицата, видяхме, е било писано да играе друга роля в българската политическа история.
Острата поляризация между "вътре" и "вън", "тук" и "там" може да породи още едно значение на завръщането, на "повратките" в родното село: опасността от войната атавистично зове далечния син да се прибере при отдавна изоставените си родители и да потърси приютеност под покрива на бащината къща и детските спомени. Това е древен и много силен поведенски нагон. Редица биологически видове, заплашени от вълци или от война, от леопарди или от чуждо нашествие, са склонни да се скупчат, да сберат глава до глава, да се затворят в къщите си и в миналото си. Текстовите дадености на поемата и многобройните наблюдения на антропологията са толкова силни, че срещнати в една точка, висока става вероятността поемата да породи и такова значение. И ако това стане, така породеното значение ще се съчета с чувството на гузност и неудобство, с което синът-гостенин влиза в бащината си къща, и ще се сблъска с чувството на облекчение, с което си взема пътя от балканските селца и техните обитатели. Полученият смислов резултат пък ще напомни, че определянето на поемата като литературна игра и само като игра е едностранчиво.
Войната може да е, може и да не е сюжетен лост в движението на поета-инженер, но не ще и дума, че е една от главните теми на произведението, пардон, една от главните теми в разговорите на селяните. Наложи се да се поправя, защото в игровото си безразличие поемата глаголи за войната единствено през устата на "простодушния селянин наш", единствено в пряка реч. За разлика от "Моторни песни" тя не ще "да си каже думата" - и толкова. Отбелязвам това не за да коря едната страна или да хваля другата, а за да се зарадвам, че в литературата, включително и в българската литература са възможни и двете решения.
За войната селяните отварят дума на няколко места в поемата, но най-съсредоточено говорят за нея в кръчмата, съответно в двете последователни глави, петнадесета и шестнадесета. Едната е озаглавена "Папагал 1939 година", а другата "Виделици". И за двете заглавия днешният читател е в правото си да запита: "Това пък какво значи?" Той едва ли ще се зарови в речници да търси думата "виделици", пък и едва ли ще я намери там и с чиста съвест ще я мине в широката графа "напъни на поемата да "дума природно". Друга е работата с думата "папагал". Днешният читател знае смисъла й, знае и много от значенията й, но при все това трудно ще осмисли значението "Папагал 1939 година". Доколкото съдя по себе си, при скромно въображение той би казал, че заглавието на петнадесетата глава внушава, че политиканстващите селяни повтарят папагалски всичко, което са чули от себеподобните си и несебеподобните си. Това значение го има и дано то остане сред настоящите и бъдещите читатели на поемата. Има обаче и друго, исторически по-конкретно, също свързано с папагалщината, но и с една разновидност на европейското и българското вестникарство. Ето в какво е работата.
Никое литературно произведение не може да мине без "реалии", без знакови единици, които изискват познания по-конкретни от общоезиковите. И казва се, че доброто литературно произведение само и вътре в себе си пояснява своите реалии и че ако започне с думите "Убили са Фердинанд!", много скоро ще поясни кой е този Фердинанд и къде и как е бил убит. Поемата "На повратки в село" също отваря пояснителни думи що е това "папагал". Ето ги и ето колко са пояснителни:
- Прекалено се много тревожиш ти
зарад нашата кожа и хал,
а със притчата за Законбожито
изпиши си за теб Папагал!
От тая словоблъсканица незнаещият нищо няма да разбере, а знаещият може да забрави и това, което знае. Ето защо, ако искаме да знаем какво е значело по онова време заглавието "Папагал 1939 година", налага се да се върнем към въпросната година и към една от най-славните страници в историята на българското вестникарство.
"Папагал" беше лист, стенен лист, неголям по размер и шарен като опашката на въпросната птица. На него имаше картинки, които много приличаха на тогавашните детски книжки, имаше и тълкувания на картинките, които по интелигентност не надхвърляха текстовете в тези книжки. Главен предмет на картинките и тълкуванията бяха политическите събития и личности на деня, а главната им задача - простичко, прегледно и развлекателно да разказват на своите още по-простички читатели какво става по света и у нас. "Папагал" се окачаше по стените на кафенета, кръчми, чакални, а и на бръснарницата, в която, кога с добро, кога насила, ме водеха и в която, изглежда, за пръв път съм видял това чудо на журналистиката. Помня, че докато го четяха, възрастните се смееха, и вярвах, че листът е наистина смешен, но по-късно разбрах, че може да са се смеели и на нещо друго - на ума на съчинителите.
А ето какво ми каза сега един възрастен журналист, когато го помолих да си припомни какво според него е било мястото на стенния лист "Папагал" в тогавашния български живот. Тогавашните всекидневници, каза той, бяха на ниско интелектуално равнище, макар и не толкова ниско като днешните. Един от тях, "Мир", с малък тираж, но с голям авторитет се стараеше да бъде интелигентен вестник за интелигентни читатели. На срещуположния край на стълбицата стоеше "Папагал". Казано с днешни понятия, това беше политически комикс от много долна проба, масова култура в най-лошия смисъл на думата, лекодостъпна политпросвета за полуграмотни хора. Казано с поглед към миналото, "Папагал" е съвременно продължение на така наречените народни картинки (на руски "лубок"), които от XV век насам сеят политическа, религиозна и обща култура сред безписмените европейци. Мястото му беше в кръчмите и кафенетата в градските покрайнини и по селата.
Така е изглеждал феноменът "Папагал" в очите на хората, сред които поемата на Марангозов е търсела читателите си. И ако наистина е изглеждал така, леко е да се догадим какви значения е пораждало тогава заглавието "Папагал 1939 година". Едното е смислово: в кръчмата ще се говори за политика и ще се говори просто, простовато, "народно". Другото значение е жанрово: картинките и текстът върху стенния лист са непретенциозно нахвърляни и разхвърляни, а репликите на политиканстващите селяни се сипят една подир друга откъслечни, със слаба или без никаква връзка помежду си, без излишни пояснения кой и защо го казва (за поемата това "съвсем не е наша задача") и без криворазбраната и досадна потребност "авторът" да "вземе открито страна". Като влизат в пъстрата перушина на вестникарския жанр "папагал", двете глави в поемата може да породят снизходителна насмешка и към кръчмарското политиканстване, и към въпросния бисер на българската журналистика и с това да издигнат поемата литературно свободно и над двете страни. Резултат много различен от нагласата на "Моторни песни".
Цитирането на жанровия модел "папагал" може да породи и още едно значение, за което вече стана дума в глава първа. "На повратки в село" представлява "повратки" и към няколко пласта на българската литературна археология: поетичен лиризъм, битов идилизъм, интелигентски словосъчетания и маркирано диалектни словопостроения... Казано с друга терминология, поемата често "сменя кода" и от смесицата още един път се поражда нейната игрова, да не кажа експериментално игрова литературна свобода. "Кодът се сменя" и чрез изричното цитиране на два вестникарски жанра - репортажа ("да снемем един репортаж") и стенния лист ("изпиши си за теб Папагал!"). Цитирани са на дребно, повече или по-малко иронично, "маркиращо", но така или инак са цитирани. В това действие потърсихме знак, че поемата прекрачва в извънлитературни полета и с това изостря напрежението между литературност и надлитературност в себе си. Нека наблегнем на другото значение, пряко свързано с първото. То е много вероятно, по-точно то неизбежно ще се появи, когато човек съобрази, че кориците на една поема събират помежду си и политиканските надхващания в кръчмата, и лирическата витиеватост на "Епилога", че събират, разбягвайки ги, твърде много "кодове". Един добросъвестен постмодернист със задоволство би отчел: в поемата "На повратки в село" anything goes.
Но да оставим възможните констатации на постмодернистите и чуем какво говорят селяните в кръчмата. А говорят единствено за войната и спрямо размерите на поемата говорят твърде словоохотливо - общо върху тридесет и шест четиристишия. Кръстосват се, кога диалогично и по-често монологично, реплики с какви ли не гледища, разбира се, не и реплики, поради които поемата би могла да бъде обвинена, че "писмено подбужда към вражда, омраза и престъпление спрямо установената власт".
В думите на едни от селяните звучи удоволствието, че отдалеч и засега от безопасно място наблюдават големия theatrum mundi u theatrum belli. За тях беше и думата в края на предишната глава, за сеирджиите. Обажда се и глас, който не одобрява сеирджилъка и призовава (вижте му ума!) съселяните си да съчувстват на чуждото страдание във войната:
- Сто тояги на чужд гръб са малко,
а пък трябва и нас да боли
Участник в дебата, когото вече имахме честта да цитираме, се възторгва от "организацията и техниката" на съвременната война. Чува се и друг глас, пак относно техниката, и макар че е само тъжно констатираща, мисля, че това е една от "най-вапцаровските" строфи в поемата на Марангозов:
Но невям(?) дорде ваште учени
все по-нови изкуства строят
за човешкото всеизтребление
- не ще скоро огрее мирът!
От разговора в кръчмата става ясно, че ако нещо "трябва и нас да боли", то не е съдбата на прегазената с танкове Полша, не е съдбата на безкръвно завладяната Чехословакия, нито жестоката северна война във Финландия - за всички тях селяните говорят с нещо средно между безразличие и любопитство. Това, което "трябва и нас да боли", е въпросът какво да правим и грижата какво можем да спечелим и какво да загубим от тази бъркотия. И мненията им приличат твърде много на това, което се изприказва шестдесет години по-късно през пролетта на 1999 година по въпроса дали майка България да даде, какво да даде и докъде да даде, за да съучаства в съсипването на една съседна балканска страна - та белки и тя припечели нещо от това. Уж голям умствен и политически напредък, а то все същото.
Един от гласовете в тогавашната кръчма препоръчва България да не се намесва в разприте между "големите":
Но когато се бият големите,
по-добре да стоим настрани
Да изчакаме, пък:
като дойде на малките времето,
ако трябва ще идем и ний.
Един от селяните предпочита да се уповава на господа:
дано този път Господ опази
наша заветен мирен Балкан
От съседната маса обаче предпочитат да се кланят на друг господ: в бъркотията няма да е зле и за нас да капне някоя облага. Откъде - от Русия ли, от Германия ли няма значение, важно е ние да им помогнем както можем, пък те да се отсрамят:
И макар колко малкото камъче,
помощта си търкаляме там.
Затуй сигурно ще се отсрамят те -
или те, или дядо Иван...
Старата формула на бай Ганьо "хем-хем" в нов вариант: да изкярим нещо или от едните, или от другите, както дойде и който даде. Не всички участващи в дебата обаче подкрепят тази надежда. Един Тома неверник си позволява да се усъмни:
- Който много се смята за хитър,
ще му мине лисицата път.
Да не мислиш, че Сталин и Хитлер
на подносник ще ни поднесат:
На ви Добруджа, на ви и Тракия
Добруджа, Тракия... Това е облагата, която очакват селяните от Сталин или Хитлер, все едно от кого. Прости хорица, те не мечтаят да получат европейски цивилизационни модели или нов ред, не очакват дори пари и заеми. Единственото, което ги блазни, е старата мечта, която двадесет години по-рано ироничното въображение на Смирненски е вложило в устата на тогавашния министър-председател Александър Стамболийски:
Дали ще могат границите наши
да се помръднат, та макар и малко
("Скитникът Сандо пътува из Европа", 1919 г.)
Един говори направо за Добруджа и Тракия, орязани от България след предишния й цивилизационен избор, друг, както вече видяхме, го заусуква отдалече с приказки за някакъв стобор, но и той бие в същата посока:
Ако мигар спечели германеца
- а добър ден от сутрин личи, -
много вярвам и нашата граница
с някой нов стобор да заякчим.
Трети включва в метафориката на териториалното разширяване на България и едно творение на домашната тъкачна промишленост:
- Не е зле да понадиме губера
да ни стигне на едрия ръст
Същият политолог обаче, явно помнещ недалечното минало, бърза да предупреди:
но напред да помислиме хубаво
да не ни го скроят и по-къс!
И тези думи се оказват най-ясновидските от всичко речено в кръчмата, защото шест години по-късно аха-аха да ни го скроят и по-къс. Пак Париж, пак мирна конференция, пак победена България и победителите пак настояват от българската територия да бъдат орязани още парчета в полза на съседките-победителки. Берекет версин, размина ни се само с репарации, наистина твърде солени за тогавашния хал на България.
Като чета стиха за губера и гледам историята на балканските граници през ХХ век, идва ми наум, че не с губер трябва да сравняваме българските земи, а с шагреновата кожа, за която се разказва в един от романите на Балзак. Това парче кожа имало лошото свойство след всяка грешка и слабост на притежателя си да се свива и намалява - докато накрая го погубило.
В размяната на възгледи в кръчмата ясно се долавят гласовете на основните градивни единици на българския политически живот, всякаквите там "фили". Долавят се гласовете на русофили, англофили, германофили, а при по-остър слух и добра воля на слушателя - дори на българофили. От всички тях най-силно и най-победоносно говорят германофилите - то не са възторзи от техниката и организацията на немските войски, то не е почуда от бързите им победи:
И затуй се не чудя аз толкози,
че пак Дойчо излезе герой:
в три седмици пометоха Полша,
едно Чешко вземаха без бой!
А един футуролог прогнозира:
Ще превземат и цяла Европа
После идва и нравственият въпрос: има ли право "Дойчо" да ги върши такива. Има, разбира се:
Дойчо иска и с право се бори
до пазари да се добере
Приятелите на Германия не пропускат да напомнят и историко-емоционалната подплата на чувствата си - немците са наши стари бойни другари:
Че сред тая балканска завяра
само ний непричоми седим
и от старите бойни другари
се в добро и във зло не делим.
То добре я поделихме в 1944 г. Тогава поне стана ясно, че същинската и неделима бойна дружба не била българо-немската, а българо-руската.
Този "репортаж" или "Папагал" щеше да остане непълен, ако в него не беше се появила и темата за "братята славяни". През ХХ в. славянската тема в България мина през знаменателни извивки. При нашия първи, втори и четвърти цивилизационен избор веднага се намираха историци, невинаги дипломирани, но винаги с тънък нюх за посоката на вятъра, които се заемаха да оборят стария глупав предразсъдък, че българският език, българската култура и българският народ били славянски. Девизът им беше и е: "По-добре хуни, татари, унугундури, но само не славяни." Пък и защо да сме славяни, след като по думите на старите немски историци славянина не го бива да си създаде и държава, а според днешните експерти не може да направи техника и търговия като хората? Защо да продължаваме да сме славяни, след като Русия вдигна ръце от нас (интересно защо не и от Сърбия?) и от нея засега келепир не можем да очакваме? Днес славянщината ни се оказа досаден баласт в нашия труден, но славен път към Европа и колкото по-бързо се отървем от него, толкова по-добре.
В кръчмата на село Радевци не се чува една от основните формули на нацистката идеология и политика: "Славянството е тор за арийската раса." Не се чуват пряко и приказките на тогавашните български историци и газетари, че не сме славяни, и, ерго, не сме в гюбрето. Чува се "само" следното:
- Жива жал за тез братя славянски,
тия чехи станаха за смях:
една сватба по нашто Чирпанско
дава по-много жертви от тях!
Гледам тези позорни редове, чета ги отпред назад и отзад напред и както си давам сметка, че това е реплика на литературен герой, и то в едно граждански безразлично, че и казионно произведение, не мога да не добавя: това е най-позорната строфа в българската литература. И ако някой не се досеща защо съдя така, готов съм да изложа доводите си, но на друго място - тук отклоненията ми станаха и без това прекалено много.
А сега разрешете да теглим равносметката. Във Вапцаровото кафене извикват "Съюз със ССР!", в Марангозовата кръчма - "Съюз с Германия!" Човек се чуди какво да каже за това. Добре, че Лермонтов вече го е казал: "И скучно, и грустно."
Цялата нагласа на поемата "На повратки в село" - от жанровия знаменател "Папагал" до изказванията на политиканстващите селяни - бележи тези изказвания със снизходителния знак "проста им работа". Добре, но простоватите хитрини, тънките сметки и дебелашките задочни пазарлъци в селската кръчма много скоро се оказват височайши държавни решения, скрепени със съгласието на Негово величество цар еди-кой си и с подписа на министър-председателя професор еди-кой си. "Простодушните селяни наши" предвиждат какво ще стори високата политика, макар че по собствените им признания тя не е "лъжица за наште уста". Докато словослагателите в печатница "Изгрев" са набирали умуванията на селяните по въпроса "ами сега какво", върху същия въпрос са умували в сградата на Министерския съвет и на тайните коронни съвети в Двореца. И като съдя по умственото равнище на хората, участвали във височайшите прения, и още повече по катастрофалните резултати от взетите дълбокомислени решения, поражда се у мене подозрението, че разговорите в Министерския съвет и в Двореца не са били на по-високо интелектуално равнище от дебатите в кръчмата на село Радевци. От великото във високата държавна политика до смешното в поемата на Марангозов може би не е имало и една пълна крачка.
Разбира се, това, след като не съм присъствал на разговорите, довели до решението българският министър-председател да подпише (а то става на 1 март 1941 г.) договор за присъединяване на България към могъщата и непобедима Ос и така да направи нейния втори цивилизационен избор - това, за умственото равнище на тогавашните управници, е само предположение. Точно 58 години по-късно обаче вече като жив свидетел наблюдавах повторението на трагикомедията, от което отново почувствах колко самотна остава лириката на Вапцаров и колко близка до нашенщината е поемата "На повратки в село".
Повторенията се оказаха и малки, и големи. Ето едно от малките. Когато през пролетта на 1999 г. бомби рушаха и избиваха в Сърбия, някои български интелигенти поставиха животрептущия, направо хамлетовския въпрос: какво да прави при това положение интелигенцията, дали да продължи да си гледа "ракийката и салатката" или не? Същия въпрос си поставят и селяните в Радевци, но преди още да го поставят, вече са готови с отговора, при което наричат ракията не с някакви разлигавени интелигентски деминутиви, а с мъжкото й име "лютата":
Нека други сега се лобутят,
а ний тук ще се черпим със лютата
А ето го и голямото, общонационалното повторение. Пак през същата пролет в Народното събрание бурно се обсъди въпросът дали България да даде, какво ще загуби, ако не даде, и какво ще изтъргува и спечели, ако даде на приятелските войски някои свои въздушни и други отвърстия. Който има търпение да изчете стенографските записи на парламентарните дебати и после ги сравни с двете глави от поемата на Марангозов, не може да не отбележи похвалните усилия на народното представителство да се доближи до интелектуалното равнище на разговора в кръчмата, но трябва да признае, че представителството е останало доста под него. Оттук и следното скромно предложение. Когато дойде ред на петия цивилизационен избор на България, преди народните представители да започнат да обсъждат какво, къде и прочие да дадат, нека им се предложи да прочетат двете глави от "На повратки в село", а след това специално поканен в залата литератор да им ги разтълкува дума по дума и стих по стих. С това ще се издигне интелектуалното и стиловото равнище на парламентарните дебати, с това най-сетне литератор ще стори нещо полезно под покрива на Народното събрание.


Покаятелен послепис

И не воведи нас во отклонения
(Из молитвата "Отче наш")

След като българските синодални старци може да си пишат, може и да не си пишат покаятелни писма, защо да не въведем жанра покаятелен послепис?
Достойно за покаяние е, че между двамата значителни Николовци, Вапцаров и Марангозов, се забърка и един трети, незначителен, и се опита да размъти водата между тях.
Признавам и греха, че предадох колегите си от младите литературоведски поколения, като се опитах, доколкото мога, да напиша настоящето съчинение разбираемо. Триж по-голям е грехът ми, че върху толкова много страници употребих само веднъж, и то на подбив, святата за тях дума "дискурс". Старешка и демодирана работа.
Все така овехтели се оказват и политическите ми възгледи. Извън умствения ми обсег са всички слова на българската официална пропаганда за така наречената евроинтеграция, да не говорим за евроатлантическата интеграция на България. Твърдоглаво оставам върху следните достойни за съжаление и присмех възгледи:
Никоя чужда войска няма да стъпи на българска земя за доброто на българите.
Всички военни и стопански съюзи, в които България насила е вкарвана или сама просешки моли да бъде приета, са създадени и съществуват в интерес на великите си инициатори.
Уедряването на капитала и свалянето на един тип граници в отделни части на света върви успоредно с прокарването на нов тип и още по-дълбоки граници и разграничения - както вътре в държавите, така и между тях.
Понятията "национална независимост" и "национално достойнство" са отживелица само за малки народи, по-точно само за една част от малките народи, дребните, които предпочитат да благуват в положението на народи под попечителство.
Отказвам да се откажа от тези овехтели разбирания. Явно не ми стига мъдростта на древния библейски Соломон и още по-малко на днешния софийски Соломон.
Може би не биваше да отварям дума за Вапцаров. Тъкмо бяха приглъхнали благородните пориви да бъде обявен за писач на улични комунистически позиви в начупени стихове, за терорист, законно осъден и справедливо разстрелян, за мъж, заплашен от преждевременно оплешивяване, и тъкмо в официозната политика на преподаването на литература в училището се беше някак помирила с неудобното му творчество, намерих се да напомня за него и без да мисля, че лириката му е някаква особено голяма висота, да кажа, че тя е големият литературен и нравствен оазис в тогавашната българска лирика и че житейската му участ е "една човешка драма", а творчеството му "една литературна драма" - и двете усамотени и безприютни както във времето си, така и в десетилетията от 1944 г. до днес.
Като твърдя, че съдбата му и творчеството му са безприютни, не призовавам към състрадание - то би унизило и двете, - а само към разбиране.
И за да не се вдаваме докрай във Вапцаровата безприютност, нека създадем следната връзка. Испанската гражданска война погуби Гарсия Лорка (отвлечен и убит през август 1936 г.) и роди Вапцаров като поет. Словесната фигура "пое перото от своя предходник" работи добре и няма да пострада много, ако добавим, че българската гражданска война на свой ред погуби Вапцаров. Фигурата си е фигура, но двамата поети си отидоха без време.
И накрая, много грешен се чувствам пред читателя - ако изобщо някой е могъл да изтърпи досегашния безпорядък на съчинението ми и да стигне до тоя заключителен пасаж. Сигурно не е образец за почтеност да обещаеш, че ще говориш за две литературни произведения, а след това със или без връзка с тях да говориш каквото ти дойде на ума. С непрекъснатите си отклонения настоящето съчинение заприлича на нещо като английски правопис. В английския правопис, казват, изключенията били повече от правилата, в настоящето съчинение отклоненията са повече от правата посока (която така и не разбрах коя е). Признавам, че рискувах експериментално с един рядко използван литературоведски жанр. Той е толкова рядък и толкова непознат, че си няма и жанрово име. Затова предлагам да го наречем шендистки.
Няма да прилагам кратка или дълга литературно-историческа справка кой е Тристрам Шенди и какво значи (по-точно какво е значело) шендизъм. Нека поне накрая уважа търпението и читателското достойнство на читателя.

София, Илинден, 1999 г.










Тексът е част
от книга,
чието издаване
предстои
в близки дни в
Библиотека Критика