Казването като смисъл на изкуството
Изложбата на Йоан Левиев в СГХГ е от онези изключения, когато един художник, когото всички мислят, че познават добре, се преоткрива наново. Свикнали да живеем с някаква идея за неговото творчество, затвърдена от един-два стенописа и няколко картини, изведнъж осъзнаваме доколко повърхността и частична е била представата ни за него. Голямата ретроспективна изложба представя мощен творец, чието място в изкуството ни все още не е това, което заслужава. Започнал в началото на 60-те, той е от авторите, изиграли една от водещите роли за всеобщото преобръщане на процесите и промяната на мисленето към нови търсения по посока на равновесие между форма, цвят и съдържание.
Йоан Левиев, "Съдове", 1978
Пречупвайки влиянията на някои световноизвестни художници както по отношение на монументалното изграждане, така и на социалната роля на картината, Йоан Левиев увековечава строгата, здрава живопис, която има своето важно място и влияние за развитието на процесите през 60-те и 70-те години и до днес остава едно от най-сериозните постижения на родната живописна школа. Тези негови заслуги отдавна са признати. Като че ли обаче не толкова се говори за една друга страна от творчеството му - анализът и оценката на времето, в което живее, желанието му винаги не просто да рисува, а да Каже нещо. Избирайки сюжети от историческото минало и съвремието - български и световни, от митологията - родна и на класическите антични територии, както и разработвайки метафорични исторически композиции, Йоан Левиев се оказва един от най-аналитичните художници по отношение на грешките и поуките от историята. По един оригинален, не нравоучителен начин, той достига до много по-дълбоки преценки за живота - минал и сегашен, тукашен и отвъден, които тепърва трябва да бъдат тълкувани.
В АТА Лъчезар Бояджиев представя своята изложба “@e-face.show”, в която показва отношението на съвременния човек към случващите се събития. В работата му “Виж себе си, виж мен, виж онова дърво” (първа награда на Международната изложба в Тирана през 1998 г.) той интерпретира ситуацията на Балканите в края на века, както и цялостното човешко съществуване, което се движи между войни, природни бедствия и икономически кризи. Използвайки гравюра на Кало - метафора на последиците от войната, Лъчезар Бояджиев включва в нея две отдалечаващи се голи фигури на мъж и жена, чиято аналогия с Адам и Ева символизира живота и може би наивната надежда за промяна, бележеща съществуванието по тукашните земи. Все пак авторът поставя сцената зад параван и ни позволява да я наблюдаваме през шпионка - знак на природния ни скептицизъм и мазохистично любопитство. Играта между реалното и виртуалното пространство като все по-определяща за съвременната художествена ситуация е в основата на компютърната игра “В Манхатън няма земетресения” и на цикъла компютърни автопортрети, чрез които авторът изразява гамата от емоционални състояния, които го владеят в началото на тази година. Лъчезар Бояджиев отново показва интелигентна реакция на случващото се около нас, като не пропуска да изгражда връзката с миналото, да поднася елегантно неговите уроци и предупреждения. Изследването на постоянно повтаряща се, натрапчива кръговост на историчното време, съчетано с най-актуалните технологични изразни средства, създава оригиналността на работите му.

Мария Василева


Изкуство
на борда