Музика
без шупли

“Мои учители в музикалната академия бяха възможно най-добрите - казва Драгомир Йосифов. - Хорово дирижиране учих при проф. Васил Арнаудов, оркестрово при доц. Димитър Манолов, а композиране съм се учил от проф. Лазар Николов и Божидар Спасов”. Не пропуска да отбележи знаменателната среща с големия румънски композтор Анатол Виеру, при когото специализира две години: “От него научих фундаментални неща за музиката, за същността на процеса композиране.” Широките му хоризонти на съвременен музикант са очертани от още ред имена на съвременни майстори на нотното писмо, с които е имал възможност да работи по време на международни ателиета и семинари в страната и в чужбина.
В момента Драгомир Йосифов е в Германия, след като спечели стипендия на Министерството на културата на областта Бранденбург. На 40 километра от Берлин, в замъка Виперсдорф, има възможност да общува с творци от цял свят, да пише музика. А в “сободното” време да трупа преки впечатления от концертния живот на големи музикални центрове в Германия и извън нея.
От музикалния ХХ век любими и изключително важни за Драгомир Йосифов автори са Веберн, Айвз, Лигети, Цимерман, Куртак. Продължава веригата с имената на българските композитори Димитър Ненов, Константин Илиев, Лазар Николов, като държи да не ги вади от контекста на световната музика и избягва да ги затваря в “съкровищницата на националната музикална култура.”
Подчертава, че отдавна е преболедувал болестта “краен авангардист” и в музиката на старите майстори сега открива “авангардното”. Например в музиката на един Шопен! Пред слушането на музика предпочита четенето на партитурата. Така контактът му с автора е директен и непосредствен, необременен от изпълнителски щампи и клишета. Като композитор Драгомир Йосифов смята, че твори в “умерен ритъм”: “Не работя ежедневно, но имам пристъпи на работност. Стремя се да не се поддавам на духовна и умствена леност. Това би било пагубно”. Предпочита да пише музика за камерни ансамбли и единствената композиция за голям оркестър е от неговите студентски години. Негови произведения са изпълнявани в САЩ, Германия, Швейцария, Чехия, Словакия, Румъния, Русия - на престижния фестивал “Московска есен”, а за Берлинското биенале през 1997 г. композира клавирна творба по поръчка на немската страна. Носител е на Първа награда на Международния конкурс по композиция “Проф. Иван Спасов”.
Ученикът на проф. Васил Арнаудов през 1993 г. става диригент на хора, носещ името на покойния учител. И пак в Русе през 1996 г. Драгомир Йосифов основава Младежки фестивален оркестър.
- Композитор и диригент - ще успееш ли да запазиш хармония и равновесие между двете дейности?
- Мисля, че залитайки в едната или в другата дейност, защото никой не може да поддържа равновесие между две дейности, и в двата случая би било “за щастие”. Ако спра да композирам, няма да имам угризения и тревоги - значи толкова съм имал да кажа, толкова ми било дадено, толкова съм успял да напиша. Важното е да не досаждаш. Ако пък спра да дирижирам - също така няма да смятам, че това е кой знае каква голяма загуба.
- Смяташ ли, че сега, когато си на 33 години, вече имаш изграден свой стил в музиката, свой почерк?
- Най-много съм се боял и се боя от това да седна и да започна да изработвам свой почерк. Има композитори, унищожени от стремежа си да бъдат уникални, неповторими, невероятни. Програмирането в тази област е невъзможно.
- Откъде идва у теб желанието, стимулът да композираш?
- Желанието да напишеш нещо е присъщо на много графомани. При мен писането на музика е по-скоро желание да се освободя от някакъв звук, който е в главата ми, и нетърпението да видя самата картина, която ръката е начертала по листа. Аз много държа на музикалната графика, на това, как изглежда една партитура, какви са пространствените взаимоотношения, графичното изображение на тоновете. Може би това при мен е диригентски рефлекс.
- Обичаш ли големите дължини в музиката, или предпочиташ афористичното писмо?
- Винаги съм писал кратки пиеси. Но последните ми няколко композиции се оказаха доста продължителни. Навремето моят учител Божидар Спасов ми казваше: Ти някога ще се измъкнеш от тази афористичност. Очевидно моментът е дошъл. Всъщност, тези партитури също са с малко ноти, не са претрупани, няма бъбривост: има повече пространство, повече въздух.
- Писал ли си музика за твоя хор?
- Не, защото ги жаля.
- Имаш ли композиции, в които използваш човешкия глас?
- Имам само едни песни за глас и кларинет. Това е по-скоро една реплика на Веберновите канони, оп. 16, или на неговите стари немски текстове оп.17.
- Обичаш ли да репликираш големите композитори на нашето време?
- Не, не обичам, но го правя. Това е шниткеанството: изкушението, подтиците може да са много и различни - иронична реплика, “в почит на...”, или някакво усещане за това, което Цимерман определя като “сферична форма на времето” - т.е., че цялата музика, всички събития съществуват в едно и също време, сега. Слухът, съзнанието се оформят от това, което е около теб, което си учил и което избираш да възприемаш. Аз сигурно мога да оформя една кантилена в стил “Травиата”, но не виждам смисъл. Мога да композирам фуга, но не мога чрез нея да изпитам авантюрата на композирането. Това не е мое.
- Смяташ ли се за краен модернист?
- Не, не съм краен модернист. Имах такъв период, когато считах за много важно да съм някакъв много радикален композитор. Но това е преболедувано. Същевременно от двете основни опозиции, които се наложиха в музиката на ХХ век - “Новата простота” и “Новата сложност”, аз предпочитам втората. Може това да е у мен някакъв авангарден комплекс, но аз обичам, когато в една музика личи композиторската работа, когато тя е едно изящно изделие. Естествено, това не е гаранция за качеството на произведението; освен това трябва да има и някакъв фермент, който да откъсне слушателя от стола и да го хвърли някъде високо, високо над земята.
- Интересува ли те слушателят?
- Не. По-скоро - обратното. Не желая да бъда слушан от много хора. Дори музиката, която обичам, също не й пожелавам да бъде слушана от много хора. Имам чувството, че в момента има умора по отношение възприемането на музика, изтриване на смисловия пласт, на същността на изпълняваната музика. Има творби, като ред инструментални концерти, опери, Девета симфония на Бетховен, които буквално са оглозгани от слушателите, изядени са от тях. Защото съществува и обратната връзка - не само творбата влияе на слушателя, а и аудиторията от много слушане и неправилно възприемане разрушава аурата на една композиция. Това е някакъв световен проблем като компютърния проблем 2000-та година. Усещам го като огромна заплаха за бъдещето на музиката.
- Какво е необходимо да притежава слушателят, за да възприеме една нова музикална творба? Може би по-голяма съсредоточеност?
- Съсредоточеността е неотменно качество на всеки един човек, когато иска да възприеме нещо, каквото и да било то, дори в един обикновен разговор. Според мен, за възприемането на музиката са необходими преди всичко чистота на съзнанието и слуха. Най-трудната публика, която съм срещал, е музикалната публика - консервативна, задръстена.
- Тази ли е причината фестивалът “Музика нова” да се посещава от толкова ограничен кръг публика?
- Повечето композитори посещават само онези концерти от фестивала, в които се изпълняват техни произведения. След това вече не стъпват в залата, за да чуят какво са написали техните колеги. Някои композитори дори нарочно се разболяват, за да оправдаят липсата на интерес. Този факт очертава ниското общокултурно ниво на нашето музикантство - ниско и като манталитет, и като начин на общуване. Това е гибелно, защото не реформата, безпаричието и пр. оправдания са причина за всички беди, които се струпват днес върху музикантството, а този нисък манталитет.
- Може би причината е в това, че новата музика не е застъпена по-широко в програмите на Музикалната академия?
- За жалост, днес в Музикалната академия нивото е много посредствено. Съществува истински дефицит на личности. Познавам нивото на мнозина от преподавателите, зная докъде стига тяхното познание и мога да си представя колко минимално е онова, което те отделят от малкото, което притежават, за студентите. От Музикалната академия излизат музиканти, завършили композиция и дирижиране, които не знаят името на Константин Илиев и за които Лазар Николов е даскал по партитури.
- Какъв е шансът нещата да се променят?
- Освен да станат чудеса. Някой да върне Божидар Спасов в България, да бъде поканен Стефан Драгостинов да преподава композиция, Георги Димитров - дирижиране. Но при сегашната ситуация един талантлив човек няма какво да прави в Музикалната академия.
- Но ти си имал щастието да учиш при музиканти-личности.
- Нещо повече - те са хората, с които съм духовно свързан, които обичам и които осветяват пътя ми. На първо място - Лазар Николов. Той е колосална фигура, изумителен композитор. Крайно време е да се разбере, че той не е един от многото, той не е “нашият класик” или “представител на еди-кое си поколение български композитори”. Лазар Николов е извън нашата кал. Аз познавам неговото творчество изцяло. И ако има нещо, в което да съм убеден, че съм най-добър, то е, че съм най-добрият познавач на музиката на Лазар Николов. Тази музика ми носи духовна радост. Другият творец, към когото усещам голям афинитет, близост, обич, е Божидар Спасов. Тези двама композитори пишат музиката, която според моите разбирания представлява истинска сериозна композиция. Това е музиката, която аз обичам. Тя е част от мен и аз не мога да я извадя от съзнанието си.
- Това означава ли, че ти изпитваш нейното влияние като творец?
- Аз сънувам музиката на Лазар Николов, сънувам, че искам да напиша нещо такова, но не мога. На нашата генерация й липсва тази цялост и монументалност на мисълта, които притежава музиката на Лазар Николов, музика, композирана без шупли, без увъртания и хитринки.
- Трудно ли е за един млад творец да живее и прави кариера в България?
- В България се живее много трудно. Всички живеят трудно. Но има нещо друго - у нас се живее не само трудно, но и неприятно. Трудността предполага някакъв изход: минаваш през трудностите и влизаш в Едема. Но в състоянието на музикалния живот в България има някаква безнадеждност, която се циментира и става трайно състояние. Това се дължи на хората, на отделни персони. Виждам изплетени мрежи от междуличностни, междуинституционални връзки, които никой не може, а и не иска да разбие. Избягвам да разсъждавам на тази тема, защото ми носи дълбоко огорчение.
- И все пак в тази циментирана безнадеждност на нашия музикален живот къде е мястото на твоята генерация?
- Моята генерация съществува в някаква маргиналност. Но в това няма нищо лошо. Дори е много по-добре човек да бъде в периферията, отколкото в центъра, заплащайки за това някаква неприемлива цена.

Разговаря Румяна Апостолова


Разговор
с Драгомир
Йосифов