Толкова много книги,
толкова малко време


Страната/Градът

“Тази страна е безнадеждна.
Тук и боклуците са чисти.”
Осем дни ме преследва една и съща фраза на Бодрияр от неговата книга Америка. Писана е от един европеец за Америка, но на друго равнище тя рефлектира отношението на “неевропееца” към такива истински европейски страни като Германия, и свръхевропейски “панаирни” градове като Франкфурт на Майн (номер три в света на финансите). Франкфурт, разбира се, силно подражава на големите американски градове - бляскави небостъргачи от стъкло и метал, мирис на качество и охолство (“затлъстяване”?). Но пък еклектиката, заимстването толкова му отива, защото в този “Вавилон” всеки донася и отнася култура, открива или оставя някаква част от себе си и своя регион. Стълпотворението е непредставимо. Многонационално гъмжило от хора, подчинени на една изключителна дисциплина, поселище, изпреварило бъдещето. Оттам и толерантността към и между чужденците. Тук добре дошъл е всеки - но по работа. После си отива, идва пак или идва друг.
И тази страна е безнадеждна. Прекалено социална, тя се задъхва да се раздава, да доказва невъзможното. Тук и бездомниците са чисти - устроили си уютни и меки леговища направо на улицата, край някоя витрина или решетка от топлофикацията. Благините просто се търкалят безразборно и “на една ръка.” Тя се раздава. Изобилна храна, помощи, пенсии, евтино парно, квартири, застраховки, пансиони за възрастните... Тя се задъхва в упорството си да се раздава. Тя буксува, защото се повтаря. Преиграва. Нещо надвисва над нея.
Тази страна е последната ни европейска надежда. Страх ме е, като гледам как от година на година боклуците тук нарастват. Пренощуват. Оцеляват. Сутрин минаваш през места, където сякаш вятърът е събрал своите смешни съкровища - високотехнологични (неизтребими!), хранителни и човешки останки. Хората сподавено недоволстват. Искат си Кол. Не обичат Грас. Започват да разбират нацизма. Те се страхуват постарому. Чувстват се изоставени. И се давят в своята ситост на добре хранени, но пренебрегвани от държавата-майка деца.

Панаирът
След пищния петдесетгодишен юбилей миналата година това издание на панаира минава сякаш малко по-делово, “по-евтино,” но със същата енергичност, неизменно желязна организация, превъзходно информационно и административно обслужване. Щандове за информация, автобусчета, които буквално на половин минута пристигат и откарват посетителите от зала в зала, паркинги, заведения, забавачница, бърза помощ, дори църква са на разположение на участници и посетители 12 часа на ден.
Петнайсетината ми срещи с издатели и агенти, главно от Европа и Америка, при огромните пространства са твърде много. Поради опита от предишните години обаче те се оказват като че ли по-лесни от онова, което ме чака в България. Възхитително леко се работи с добронамерени хора, особено когато те познават като издател или защото в интересуващите ме сфери в известен смисъл няма конкуренти, а най-вече поради естествения практичен стремеж на западните издателства да намерят нови партньори. Така е при германските, при швейцарските (въпреки че не познават “този пазар”), френските, португалските, канадските, американските колеги. За всички тях нещата са нормални и ясни, защото живеят в страни с правила в играта, което я прави предвидима. При всяка среща ми помагат да надхвърля предварителните цели и дори се опитвам, макар и на бегом, да видя колкото може повече от самия панаир. Някои неща не мога да забравя.
Преди всичко огромното море “редови” издателства, както и фирми гиганти, за които дори думата “издателство” или “търговска фирма” е трудно приложима.
Германците. Разбира се, като при домакини при тях беше по-весело и по-пищно - сякаш се бяха събрали повече да празнуват, отколкото да работят. “Толкова много книги, толкова малко време,” пишеше на фланелките, които продаваше някакъв младеж. Кого да споменеш? Питър Устинов, който даваше автографи, вглеждайки се заинтригувано в лицето на всеки - сякаш, за да го запечати завинаги? Рюмкоф? Надас? Не бих се наела да изредя имената дори на най-известните немски автори и представяни книги. Буквално на всеки щанд непрекъснато честваха някого, раздаваха се автографи, книги, сувенири, четяха се произведения, слова. Разбира се, традиционно най-масово това се правеше в големите издателства Zuhrkamp, Kiepenheuer, Steidl, Campus. Всички обаче са горди с Гьоте - изложбата “Гьоте на 1000 езика” отбеляза величествено 250-ата годишнина от рождението на гения. Неочаквано страстно се приема и Нобеловата награда за литература на Гюнтер Грас, с когото успях за кратко да разговарям, да взема автограф и дори да снимам в два поредни дни, включително на рождения му ден, когато го посрещнаха с “тенекиен” барабан и цигански оркестър. Преживях един по-сдържан вариант на холивудски възторг, с който тълпите следваха и наобикаляха лауреата, щом само се появеше по коридорите на панаира с достолепната си, скриваща чувствата му усмивка. Гордеят се и с това, че отново в политически план се оказаха “сърцето на Европа.”
Унгарците. Страната беше “фокус” в тазгодишния панаир. Големият унгарски писател Петер Естерхази говори при Откриването на панаира - изкусна игра на думи, невероятно свежа самоирония над собствената си, гонеща западните стандарти страна, с твърде чуждия за европейците език, който до известна степен пречи на културната дифузия. Традиционните унгарски солени хлебчета и ябълково вино при откриването на унгарската зала. Представянето на страната мина под знака на 1000 години присъствие в сърцето на Европа и дълбоките промени през последните 10 години. Мотото “Унгария без граници” красноречиво намекваше за отвореността на тази страна към света, новите идеи в културния живот. В зала 3 бяха построени стотици издателски щандове, а специална част бе оформена като старинна гигантска библиотека. Изящна мебел, високи “стени” с имитация на архитектурни фрески. Картини, графики, стари книги и техни грамадни копия, които посетителите могат да разглеждат, илюстрации и старопечатни книги, издания за Унгария. Странна съвременна музика на виолончело и глас, който чете част от произведение. Повечето посетители бяха унгарци (ах, този език!).
Американците. Не престават да ме удивляват със своята самовлюбеност и съзнание за “мисия.” Слава богу, някои издатели вече се осмеляват да преговарят без обичайните литературни посредници, които в ерата на Интернет само вдигат цената на авторските права. По някакъв начин някои американци успяват да осъзнаят, че България не е Америка и с нескривания вид на благодетели благоволяват да предложат облекчени условия за сътрудничество. После, понеже смятат това за недостатъчно, непременно ти подаряват платнена чанта (почти очаквам да ми предложат и сандвич - може пък да съм гладна!), като не пропускат да изтъкнат какво са направили за теб. Същият този Бодрияр ги нарече “единственото примитивно съвременно общество.” Все повече му вярвам.
Центърът за електронни медии. Главната тема тази година беше търговията по Интернет. Безброй предложения за използване на компютърни технологии - техника на бъдещето, програмни продукти за дейности в областта на издаването, финансовата и търговската сфера, цели печатници от “от набора до подвързването,” които в момента бълваха книги пред очарованата публика. Радвам се на Йордан Панайотов от “Хеликон”, който се опитва да работи модерно. Според него търговците на едро и сергиите ще изчезнат в следващите няколко години. Бъдещето е на Интернет, книжарниците, каталожната търговия.
Латиноамериканците. Аржентина. Не мога да забравя полумрака така, направо сред щандовете, звука на акордеона и китарата, и двете тънки, стройни жени, които танцуват “за себе си” танго - тази страстна и безкрайна “инкарнация” по-малко на любовта, и по-скоро на съперничеството, несъвместимостта и невъзможността на съжителството на двата пола. Красив анонс към 26-ия световен конгрес на книгоиздателите в Буенос Айрес догодина.
Залата за изкуство. Предварително ми казват, че там няма нещо особено. За мене обаче имаше: искрящи мандали, икони, акварели, светлина, експерименти - уникални книги, картички, предмети от всички представими материали - метал, тел, текстил, пластмаса, хартия. Как мога да забравя една прекрасна книга с илюстрации към стихове на Елиот, изработена на изящна кремава хартия с прорязвания и колажи от акварел, фотографии, рисунки с туш и молив. Превъзходно. Гледката на елегантните бели ръкавици, с които се разлистват книгите, ме изпълваше с благоговение и благодарност, сякаш превръщаше книгите в недосегаеми от света на електронните технологии артефакти. За мене беше особено, когато един чуждестранен галерист любезно ми обясни, че картините, които харесах на неговия щанд, са на българката Люба Кирова от София. И когато друг, пренебрегвайки собствените си невероятно изящни книги за приложно изкуство, без да го питам, дълго и обстоятелствено ми обясняваше къде да намеря “българите” в залата. Намерих първо графика Валентин Ковачев, живеещ в Испания, който откровено ми каза, че избягва да работи с българи, старае се да забрави “всичко там.” Същото каза и една българка от арменски произход, галерист в Германия, която едва се реши да ми даде визитката си. Разбира се, те обичали родината си, но - и т.н. Разговаряме още малко, обливани от щастливата усмивка на човека, който ми е показал къде да намеря “българите” - въобразява си, че съм успяла. За утеха си купувам нещо миниатюрно за 7 (седем!) марки с автограф от мила художничка и си тръгвам “без надежда”.
Впрочем този синдром - никога с българи - цари и на българския щанд на Асоциацията. Разбира се, хората от нея се бяха постарали, въпреки липсата на средства - бяха донесли огромни постери на националния флаг, прекрасни плакати с красотите на България. Секретарката неуморно стоеше на щанда, посрещаше посетителите, оставяше бележки за нашите издатели, раздаваше каталози, дори продаваше (за жълти пфениги) книги. Колегите разговаряха помежду си, срещаха се с чужденци или с българи, живеещи в Германия. Но повечето време бяха пръснати, липсваше общият дух. Защо бяха там? 80% отговаряха “да се разходя,” зад което в повечето случаи се крие “да си оправя данъците” - защо да ги дават на държава, която не прави разлика между цигари, порнография, коли и книги? Центробежността беше явна. Някои бяха дошли, защото се страхуват от недоброжелателността на колегите си - току-виж кажат, че “не съществуваш” или ти отмъкнат правата за някоя книга под носа. Други пътуваха с бусове, купуваха скъпи книги, прескачаха до други европейски градове (Париж, Виена, Мюнхен, Берлин). Посетителите на нашия щанд традиционно се интересуваха от книги за България и нейната култура, религия, история, кухня и нетрадиционно - от нови, “силни” текстове от български автори. Искаше ми се да предложа на мой приятел българин, живеещ във Франкфурт, нещо такова, нещо силно и не можах. Просто нямаше.
“Балканика” беше представлявана от председателя й Николай Стоянов - щастлив, че е продал правата на някои от изданията на фондацията. Сам. Тук изобщо с пълна сила важи правилото всеки да се спасява сам.
Предпоследната вечер в стара фабрика, превърната в нещо като клуб (между другото - далеч по-скромен в сравнение с обикновените ни селски читалища), имаше интернационален купон на поканените от панаира. Под африканските ритми на женски състав, който “свиреше” на пластмасови гюмове, държавните граници съвсем поддадоха.
Сутринта отидох в панаирната църква - нямаше нужда да знам немски, за да разбера основното в проповедта - кесаревото кесарю, божието - Богу. Иска ми се да го повярвам.

Завръщането
Нямах нужда от прогноза, за да си представя, че в София е облачно, студено и вали. Без друго си знаех, че се връщам от цветен в черно-бял филм. Както казах - във Франкфурт беше по-лесното.

Саня Табакова


51-ви
Франкфуртски
панаир
на книгата