Благоприятната
Господня година
2000 години от Боговъплъщението и Рождество Христово. Автор на проекта Георги Тодоров

Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници - отваряне на тъмница, да проповядвам благоприятната Господня година...
Исаия, 61, 1-2

Шестмилиардното човечество се готви да чества най-големия юбилей на всички времена и народи - лето Господне 2000. Юбилей, който сам по себе си ще е многократно по-голям - по обхват, брой на участници, продължителност на подготовката, обществена енергия, медиатизация и т. н. - от всички досегашни юбилеи с международен характер взети заедно.
Но какво всъщност предстои да празнуваме? Дали да го правим? Защо? Кога? Как? Тези прости и ясни въпроси изискват ясни и прости отговори. Но двете най-важни институции в случая - Църквата и държавата - все още не са изпълнили своите задължения към българската общност: не са нито поставили въпросите, нито дали меродавни отговори. Настъпва вече единадесетият час на подготовката за юбилея, последните седмици, когато все още обществената мисловна работа може да бъде извършена, макар и с огромно закъснение.
Ако до декември 1999 г. Църквата и държавата абдикират от своите пастирски и управленски обществени длъжности, ако не дадат отговори на въпросите, ако не представят своите промислени програми за празнуване на Двухилядолетието - това ще бъде поредният чутовен български умствен и институционен провал, продължител на националното ни умствено затъмнение.
Когато казвам "Църквата", в случая естествено имам предвид ръководството на Българската Православна Църква, а когато казвам "държавата", имам предвид преди всичко правителството, Народното събрание и президента. Всички те могат да се измъкнат от своята отговорност. Църквата - като каже: не ни питат! пречат ни! нямаме пари! и пр. Държавата пък, като извърти: мина времето на масовите режисирани чествания! нека гражданското общество по свой почин да празнува юбилея както намери за най-добре! нека с тази работа се заемат общините и неправителствените организации!
Подобно измъкване би било непочтено и неприемливо. Разбира се, че неправителствените организации - според своята отговорност - ще трябва да свършат своята част от работата. Разбира се, отделните личности вършат и ще вършат това, което им внушава съвестта и вдъхновението. Но. И Църквата, и държавата имат да изпълнят своя дълг, да дадат своя изричен отговор на основните въпроси.
Преди всичко какво предстои да честваме? Отговорът на този въпрос не е толкова всеизвестен, колкото изглежда на пръв поглед. Сигурно всички са убедени, че знаят същността на предстоящия юбилей, но често в такова неосмислено "знание" се съдържат множество недоразумения. Затова е необходимо да се каже изрично: предстои да честваме двухилядолетието от Боговъплъщението и Рождество Христово.
Ние не честваме "двехилядната година" или "идването на ХХI век", или "идването на третото хилядолетие" само по себе си. А който се кани да чества подобни неща, сам се лъже. Защото нито една година не е сама по себе си "двехилядна", а само по отношение на някакво събитие. Идната година е 2000-на от Боговъплъщението, но тя е примерно 2753-та "от основаването на Рим" (ab urbe condita), или 2776-та от основаването на Олимпийските игри, или 231-ва от раждането на Наполеон Бонапарт, или пък 122-ра от Освобождението на България.
Нашите прадеди са имали по-бистро зрение за тези неща, като са обозначавали годините "от Рождество Христово" или "от Христа", или с израза "лето Господне", което е пак в същия смисъл. Другото летоброение е било "от сътворение мира", накратко "от Адама". А по-съзнателните са описвали най-изрично за какво става дума, както например Софроний Врачански в своя пръв препис на Паисиевата история: "в лето от въплощението на Господа наш Иисус Христос от света Богородица и Приснодева Мария 1765-то, от Адама - от създаването на целия свят - 7273-то..."
Всяка култура, всяка цивилизация има свое летоброене, своя ера, която води началото си от централното за тази цивилизация събитие. Християнската цивилизация през последните 3-4 века се наложи като световен хегемон и маргинализира всички други култури. Заедно със съответните им ери и календари. Именно външният триумф на християнската цивилизация донякъде ни подвежда да смятаме християнската ера за нещо сякаш обективно, физическо. Вътрешната секуларизация на християнските общества, фактическото безбожие в номинално християнските държави също постоянно ражда подсъзнателно антихристиянство у модерния човек. Който се изхитрява хем да чества Рождения ден, хем да загърби Рожденика.
Най-едър пример в това отношение са грандиозните строежи в Лондон за "милениума": огромният купол и гигантското виенско колело. Все чудеса на техниката, идващи да подменят Чудото.
Друга линия на подмяната е фетишизацията на времето. Един вид се празнува не Христос, не нещо друго, а времето. Сякаш преди Боговъплъщението не е имало време, не е имало години, векове и хилядолетия. Сякаш юбилеят е някакъв хронологически Еверест, който човечеството е на път да покори. Но. Ясно е, че не времето се е родило преди две хилядолетия, не календарът и не часовникът. Часовничеството, с което обикновено се извършва подмяната, започна пък в Париж, когато на фасадата на центъра "Жорж Помпиду" (Бобур) сложиха дигитален часовник с обратен броеж на секундите, оставащи до края на хилядолетието. Модата на подобни времемери се разля по цяла Европа и по целия свят. След съответните десетилетия тя стигна и у нас. Впрочем и сега продължава да тече някакъв невменяем конкурс, обявен от Столичната община - за някакъв "знак на настъпващата 2000-на година" с някакъв часовник. Никога не е късно да станеш за резил.
Онези, които не желаят да честват християнския юбилей, са в пълното си право да не го честват. Но те нямат право да мамят - нас и/или себе си - че има Двухилядолетие само-по-себе-си, или от-няма-значение-какво.
Този юбилей е християнски. И никакъв друг.
Разбира се, става дума за общоприетото и традиционно християнско летоброене. А не за някаква документално доказана дата, каквато ние нямаме. За нас годината, месецът и денят на Боговъплъщението остават една тайна. Научните и ненаучните хипотези по този въпрос са безброй, но те нямат отношение към обсъждания въпрос именно защото са само хипотези, а не истинно познание. Традиционната година на Рождество Христово, която днес е общоприета като начало на нашата ера в цял свят, е била предложена в VI век от римския монах Дионисий Малки. Била е възприета - бавно и постепенно - векове по-късно. Днес всички ясно съзнават нейния условен характер, но тя е закрепена от традицията. Та именно спрямо това традиционно християнско летоброене има своя символичен смисъл предстоящият юбилей на Двухилядолетието.
И тъй целият християнски свят се готви от години за честването на един преславен юбилей. Но малцина (да не кажа никой) указват, че Събитието, което предстои да честваме, е двойно. Или че става дума за две Събития в единство, неслети и неразделими. Едното е Рождество Христово, а другото е Боговъплъщението, което честваме девет месеца по-рано на празника Благовещение.
Всички и навсякъде говорят за Рождество Христово и се готвят да честват с небивала тържественост празника на 25 декември, а сякаш не се придава нужното значение на двухилядолетния юбилей от мига, в който Бог Син, предвечният и безмерният, "слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек".
Тук не става дума за някакви богословски тънкости или самоцелно мъдруване, а за осмисляне на Събитията по същество. Христовото Рождество - съпроводено с многобройни чудеса - беше един естествен акт, защото естествено е за Майката да роди, когато "дойде й време да роди" (Лука, 2, 6). Вселенското Чудо на чудесата - въплъщението и вчовечаването на Самия Бог - става девет месеца по-рано, когато архангел Гавриил съобщава Благата Вест на Мариям. Именно в този миг Бог става човек. И именно в този миг човечеството в лицето на Дева Мария познава и приема своя Господ и Спасител.
Единствен евангелистът Лука разказва и знаменателната случка непосредствено след Благовещението:
"И като стана Мариям през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин, и влезе в дома Захариев и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра младенецът (Св. Иоан Предтеча) в утробата й; и Елисавета се изпълни с Духа Светаго, извика с висок глас и рече: благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ!" (1, 39-43)
Нероденият още Предтеча сякаш вече познава неродения Христос, а Елисавета в миг на боговдъхновение Го признава за свой Господ. Тази дълбоко мистична и духовна сцена е заредена с безброй озарения. Но тя изрично онагледява за нас и истината, че началото на спасителната мисия на Христа започва - в действителност, а не само потенциално - от самия миг на Боговъплъщението, който честваме на празника Благовещение, на 25 март.
Естествено и дума не може да става да се омаловажава празникът на Рождество Христово. Безсмислен е и спорът кой от двата е по-важен. И двата са равночестни. И двата са несравними. Празникът е всъщност един, опрян на два стълба. И тъй като Рождеството е понастоящем по-осветеният от предюбилейната подготовка, редно е да се хвърли допълнителна светлина върху Благовещението, наречено от Св. Иоан Златоуст "пръв празник" и "корен на празниците".
Изключителното и крайъгълно символично значение на този празник в християнската образна и символна система е една безкрайна тема, представена както в богословието, в литургиката и словесността, така и в иконографията. Достатъчен е само един пример. Съгласно преданието (в което - в случая - търсим не буквализма, а символичната истинност) Бог е сътворил света именно на 25 март. На същата дата, промислително, става Боговъплъщението. И пак на същата дата е станало и самото Възкресение Христово!
И тъй двата главни празнични стълба на Христовото Двухилядолетие са - съгласно традиционното летоброене - празниците Благовещение, 25 март 2000 година, и Рождество Христово, 25 декември 2000 година.
Никакъв юбилей няма на 25 декември 1999 г. А краят на века и на хилядолетието настъпва в края на 2000 година - не в началото й, както погрешно мислят някои. Това са елементарни и самоочевидни неща, които произтичат от началата на науката хронология и от здравия разум. Но не е излишно да се кажат изрично - включително от институциите на Църквата и държавата - за да се избягнат досадните недоразумения.
В края на 1999 г. и началото на 2000 г. ще се сменят само цифрите, с които изписваме датите; което ще създаде големи проблеми най-вече на компютърните специалисти - още една група люде, които сравнително късно осмислиха своите отговорности по отношение на Двухилядолетието. И здравата заработиха, за да посрещнат предизвикателството.
Има и още нещо. В католическата традиция - от 1300-ата година насам - съществува понятието "юбилейна година", при което на поклонниците, които посетят главните светини на Рим в съответната година (обявена с нарочна папска була), се обещавала пълна индулгенция. Първоначално такива юбилейни години трябвало да се честват веднъж на 100 лета. После - на 50. Най-сетне - от 1475 г. - на всеки 25 г. Тъй че за католиците в началото на 2000-та година има допълнителен повод за празнуване.
Православната традиция в това отношение е малко по-различна. По-нестройна и по-неразработена. Което се обяснява както със самата децентрализираност на православните църкви - тук нямаме такова абсолютно единоначалие, както при римо-католиците - така и с вековете мюсюлманско владичество върху основните светини на християнския Изток. В нашия век към това се прибавя и 70-годишното противохристиянско управление в православните земи на бившия СССР. И съответното в по-мека форма и за по-кратко време управление на "народните демокрации" в страни като България, Румъния, Югославия.
Все пак Православието поддържа една юбилейна традиция, която има и древни корени и убедителна съвременна практика. Самото понятие "юбилей" има старозаветен произход (от староеврейската дума "йобел", звук на рог). Сам Бог в думите Си към Моисей на Синайската планина учредява честването на юбилейната година веднъж на всеки 50 лета:
"...и осветете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките й жители; това да ви бъде юбилей; и всеки да се върне във владението си, и всеки да се върне между племето си."
Левит, 25, 10

По-късно пророк Исаия ще стане проводник на ново богооткровение, според което идването на Месията се уподобява на юбилейната година и се нарича "благоприятната Господня година" (61, 1-2).
В ранните векове на християнството виждаме още един източник на особена почит към кръгли годишнини. Този път става дума за римска традиция, чийто носител е първият християнски император - Св. Константин Великий. Свикването на самия Първи вселенски събор в Никея става по време на честването на 20-годишнината от обявяването на Константин за "август". А при честването на 30-годишнината, както свидетелства неговият биограф Евсевий Кесарийски, става освещаването на "храма над спасителната пещера" във Витлеем.
И в най-новите времена имаме многобройни примери на юбилейни чествания в Православната църква, които стават повод за въздигане и възраждане интереса към дадена личност или събитие. Такива са честванията на 1000-годишнината от кончината на Св. Кирил в 1869 г. и особено тържественото честване на хилядолетието от кончината на Св. Методий през 1885 г. В българската традиция особено впечатление прави честването в 1946 г. на 1000-годишнината от успението на Св. Иоан Рилский - съпроводено с големи тържества, издаване на много важни книги (знаменитата книга на Иван Дуйчев, издадена в 1947 г., е част от същия този порив).
През 1963 г. с изключителна тържественост и с огромна свършена работа е съпроводено честването на хилядагодишнината от основаването на главния манастир в Света Гора - Великата Лавра "Св. Атанасий". Организаторите на този юбилей дори съзнателно подменят термина, като говорят и за хилядолетие изобщо на Св. Гора - а знайно е, че и преди Лаврата в Атон е имало множество манастири и монашеска общност. Така или иначе именно празнуването на този юбилей се явява граница между два периода в най-новата история на Св. Гора: период на обезлюдяване и упадък до 1963 г. и период на ново въздигане след това.
Има крайни твърдения, според които честването на юбилеи е външна работа и няма отношение нито към вярата, нито към благочестието. В подобни становища има частична истина. Безспорно е, че един човек, който истински живее в Бога - един Св. Иоан Рилский например - няма нужда от юбилеите. За такива люде Христос всеки ден наистина Се ражда, всеки ден наистина умира на кръста и всеки ден наистина възкръсва. И не само всеки ден, но и всеки час, всеки миг.
Да. Така е. Истинските християни, постигнали земното ангелство, са постоянно в Празника и за тях юбилеят едва ли има смисъл.
Но юбилейното тържество не е за светците, а за нас, маловерците. Ние трябва да бъдем привличани. На нас трябва да ни се напомня Онова, което сме забравили. Да ни се указва пак и пак да се замисляме за най-важните неща, за които все нямаме време.
Така е устроена човешката психика, че огромното мнозинство от людете не сме способни на постоянна концентрация върху каквото и да било - пък дори и най-важното. Човешкото съзнание има свой ритъм и свое пулсиране, свои големи и малки цикли. Дори богоучреденият седмичен цикъл изявява тази природа на човека - да не говорим за по-големия, годишния цикъл, при който периодите на съсредоточаване и кулминация (особено по Великден и Рождество Христово) са особено подчертани чрез постите, предпразници и т. н.
Честването на юбилеите продължава същия този подход на равнището на още по-големите времеви цикли - десетилетни, столетни, хилядолетни. А Двухилядолетието от Христа най-ясно от всички досегашни юбилеи показва каква невероятно обществена енергия се съсредоточава по посока на юбилейните тържества.
Енергията е налице. Въпросът е само дали тя ще бъде злоупотребена за богоподменяне - или ще бъде оползотворена за пробуждане на заспалите, освестяване на заблудените, въздигане на изпадналите, освобождаване на духовно самопоробените.
Няма съмнение, че по-голямата част от тази енергия ще бъде злоупотребена. В Лондон ще завъртят своето монументално пошло виенско колело и ще открият своя "Купол на хилядолетието". Часовникът на "Бобур" - със своите хиляди потомци - ще продължи да брои секундите до ...5, ...4, ...3, ...2, ...1, ...0. След което или безславно ще трябва да продължи да брои от нулата до края на третото хилядолетие. Или още по-безславно да спре.
Самоизмамниците и измамниците - като Пако Рабан и пр. - ще продължават да продават своите измамнически лъже-пророчества за това, което има да става в "2000-та година", позовавайки се на това, което уж било писано в Библията по този повод. Че щял да настъпи краят на света, че щяло да дойде Второто пришествие, и т. н. И рибите ще продължават да се хващат на тази въдица, колкото и да е ясно, че подобни неща в Библията няма.
Точно обратното. Сам Христос изрично е казал, че никой не знае кога ще дойде Второто Му пришествие. Дори и ангелите небесни не знаят. Знае само Бог. Това, което ние твърдо трябва да знаем по този въпрос е, че не знаем. Всичко друго са ерзаци.
И тук в България ерзаците ще се развихрят и вече се развихрят. Неразумните и юродите всячески действат, за да подменят Христа на Неговия юбилей. Водеща роля в това отношение заигра инициативният комитет "България 2000" с неговото антихристиянско име, неговата антихристиянска емблема и неговата цялостна антихристиянска програма. Сигурно е, че ще видим и множество други юбилейни магарии от всевъзможни източници.
Но. Какво ще направят самите християни, самите православни? Какво ще направи българската държава, в чийто Основен закон изрично е записано, че "Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание." (чл. 13, 3)?
И трите държавни институции, които имат неписано, но безспорно морално задължение по тези въпроси, са длъжни да излязат със свои възвания, програми и действия във връзка с юбилея. Става дума за правителството, Народното събрание и Президентството.
Най-очевидни подобни действия са свързани например с юбилейния празничен календар. Редно е той да бъде обявен преди началото на юбилейната година, защото предварителното знание за празниците може да помогне много за личните и институционни планове във връзка с тържествата. Като че ли най-очевидно е, че дните от 23 декември 2000 г. до 1 януари 2001 г. следва да бъдат почивни. В по-малка степен това важи за дните от Коледа 1999 г. до Нова година. А би било добре да се помисли и за други допълнителни почивни дни в "благоприятната Господня година", като например Възнесение Господне (Спасовден), което се пада на 8 юни, и Богоявление (6 януари).
Двухилядолетието от Св. Благовещение през 2000 г. се пада в почивния съботен ден. Но това не пречи той да бъде изрично включен в официалния празничен календар за юбилейната година, като е възможно поради изключителната му важност този празник да бъде тридневен. Нека не забравяме, че по инициатива на тогавашния софийски митрополит Стефан (по-късно екзарх) празникът Благовещение е бил честван като главен храмов празник на древната базилика "Св. София Премъдрост Божия" в столицата. Кметът Александър Янчулев и неговите съветници навремето не знаеха това и по погрешка обявиха за ден на столичния град 17 септември. Юбилейната 2000 година е идеалният повод тази грешка да бъде поправена и светият град София отново да се въздигне на равнището на своето Име (Премъдрост Божия), като приеме за свой истински празник деня на Боговъплъщението.
Съвсем в духа на юбилейната година можем да очакваме и една голяма амнистия от страна на Президентството ("на затворници - отваряне на тъмница").
И още. Правителството, Президентството и особено Народното събрание могат да помислят за нещо още по-необходимо за всички българи: за една Историческа амнистия. За едно помирение. Защото формалният край на века и хилядолетието създават психическата нагласа за приключване с нещо. Формалното начало на века и хилядолетието създават душевна нагласа за ново начало.
Изтичащият ХХ век от Христа беше за българите век на отстъпничество от Бога, на настъпваща вражда и омраза към ближния, на почти непрекъсната гражданска война, която - макар и в "студен" вид - продължава и днес. Досега никой не съумя да даде образ и сила на идеята за помирението и обединението, не съумяхме да намерим повод.
Ето Поводът - Христос! Юбилеят сам по себе си вече е събитие, което призовава за подобни деяния, дава им основание чрез самия себе си. Повече от това какво искаме? Голямата историческа амнистия ще обедини в едно покаянието на всички злини, които донесоха на България и националните катастрофи, и диктатурите, и превратите, и слугуването на чужди сили, и злобата към другия, и лъжата, чрез която не признаваш грешките си, и отстъпничеството от закона на Любовта.
Самата Българска Православна Църква от своя страна също е призвана да се възползва от силата на Юбилея (която идва от силата на Юбиляря), за да сложи край на своя небивал упадък и да заеме своето длъжно място на народен водач и пастир. Ще бъде срам за всички, ако остатъците от разкола не бъдат преодолени в предпразничните и празничните дни. Всички знаем, че след Всеправославния събор в София вече разкол формално няма. Но всички знаем също така, че остатъци от разкола има. И два са пътищата - или тези останки да продължават да раждат разкол, да отравят образа на Църквата ни, да провалят взаимодействието между Църквата и държавата. Или Църквата да премине в настъпление, да намери пътеката към всеки, да прояви самокритичност и самопречистване, да се обнови чрез връщане към чистотата и високата традиция. И бащински да протегне ръце към блудните синове, за да ги приобщи към празника.
Защото само тогава нашата Църква може да изпълни пълноценно своята мисия - да води към Христа. И именно това е главната тема на юбилея за нас, българите: Христос и ние. И още: християнството и ние; християнството и България.
Тази тема пронизва - без да го усещаме - цялото ни битие във всичките му измерения. Тя царува върху цялата българска история, върху всичко най-ценно, което сме "дали на света". Като започнем от езика ни - създаден от боговдъхновения Равноапостол нарочно за изговаряне и записване на Светото Писание от славянобългарите. Като минем през всичките ни стари ръкописи, стенописи, икони, храмове, манастири, песнопения и т. н., и т. н. Като се сетим за предславянската и предбългарската християнска традиция по нашите днешни земи - още от апостолските времена.
Къс е столетният аршин за осмислянето на тази история и това наследство. Нито един от процесите в нашето минало през последните 2-3 века не може да бъде разбран вътре в своите времеви рамки. Само хилядолетната мярка разкрива дълбокия смисъл на историческите явления и само проверката чрез хилядолетието вади истинските ценности и съотношения.
Двухилядолетието Христово е повод за България да се съизмери с меродавната Мяра. Да се съизмери със своите светини - от най-малката до най-голямата, да види до каква степен ги е занемарила, да осъзнае, че по този начин е занемарила себе си. И да вземе да свърши несвършената работа.
А тази несвършена работа е другото име на Програмата за посрещане на юбилея. Необходимо е просто да осъзнаем, че истинският "цивилизационен избор" на България е Християнството и на нищо по-ниско ние не можем да се приравним. Че ние сме отстъпници от този избор на нашите равноапостолни светци-основатели. И че спасението от спиралата на историческите провали не е обезличаването и последното отстъпничество (от самите себе си), а обратно - утвърждаването на нашата самоличност чрез християнството.
Двадесетият век видя упадъка на България и упадъка на Православието в България. Изходът от този двоен упадък е един: повече Православие и повече България.
Падналите храмове - да се вдигнат. Неиздадените книги - да се издадат. Забравените ценности - да се въздигнат. Незнаещите - да бъдат научени. Невярващите - да се обнадеждят. И това никак не са общи пожелания. Напротив: всеки прекрасно знае какво лично той е длъжен да направи, коя градина да прекопае и кой плевел да изкорени.
Главната тема на Двухилядолетието е Христос и Аз. Преди да стане обществена, тази тема е лична и съкровена. Тя е една Среща. Едно тайнствено изживяване, към което всеки от нас е приканен като от камбанен звън. Благоприятната Господня година няма да е като другите. Тя ще бъде направена цялата от особено - празнично - време. Време пълно със значение. Време заредено с откровение. Време съсредоточено и сгъстено, в което едновременно и нищо няма да се случва, и заедно с това ще се случват много и много вътрешни събития. Време пълно с подмени и измамници, но и препълнено с истинско и повсеместно Богоявление - в образи, цветове, звуци, благоухания, слова, прозрения, озарения.
Всички ние, които живеем в това време, сме наистина пребогато одарени. Защото никога във времената не е имало юбилей като този. А в Евангелието според Св. Лука (4, 17-21) Сам Христос в една проповед в Своя град Назарет уподобява идването и мисията Си на пророческите слова за Господнята година:
"Подадоха му книгата на пророк Исаия; и Той като разгърна книгата, намери мястото, дето бе писано: "Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година." И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него. И почна да им говори: днес се изпълни това писание, което чухте."
Георги


Двухилядолетието, християнството
и ние