Златен ритон ’99

След като миналата година преживях каторгата на седемдесет и кусур филма (като член на журито), бях се зарекла сега да подходя селективно (като редови критик). Само че се оказа невъзможно - повечето от петдесетината заглавия настояваха да бъдат видени - я заради обекта, я заради интерпретацията на събитието, я заради кинематографичната забава... Още повече, че това се случи не в мразовитата сграда на Младежкия дом, а в уютната зала “Москва” на Новотел “Пловдив”. Нормално е журито да си има своите фаворити, аз - моите. Тази година те почти съвпаднаха. По-важното според мен е, че добрите филми бяха повече от броя на наградите. И че стана истински фестивал (благодарение най-вече на усилията на НФЦ и директора му Димитър Дерелиев и на техническия директор на “Златния ритон” Стефан Горанов).
Толкова много заглавия за година се оказаха възможни благодарение преди всичко на БНТ - реализираните там или с нейна помощ филми доминираха. В този смисъл гледането на видео създаде дискомфорт на неколцина автори, създали филмите си на 35 мм.
Проблемите на етническите малцинства у нас продължават да изкушават документалистите ни. Малцина надскачат голата екзотика - в жалозливостта на някои дори забравяш, че и българи живеят в България. В този аспект най-интересни ми бяха два филма, подкрепени от нюйоркския фонд “Сорос”: “Живот в гето” на Елдора Трайкова (сценарист Асен Владимиров, оператор Емил Христов, продуцент “Профилм” ЕООД - Асен Владимиров със съдействието на НФЦ) и “Излишните” на Адела Пеева.
“Живот в гето” тръгва от посещението на принц Чарлз в пловдивския квартал “Столипиново”, за да представи номадската атмосфера на циганския бит и страховитите неволи на шепата останали там българи. Панелният ад всъщност е двойно гето, където ромската пачанга прелива в примитивно насилие, а нашенският страх - в омраза и отчаяние. Няма помирение. И насред настръхналата мизерия - циганско упование в Бога. Старци и младежи, кучета, деца, червеи, изкорубени подове, свещи, кралски полицаи, килими, парцали, музика, екюта, усмивки на принц Чарлз и президента Стоянов... Виталният монтаж помита милозливото съзерцание. Филмът надскача експортността на заниманието. В крайна сметка ние всички тук сме в гето.
“Излишните” прави остър завой към 80-те - днешният отглас от смяната на турските имена и “голямата екскурзия”. Филмът е конструиран като три новели, а находката му са героините, участвали в т.нар. възродителен процес. Днес селата са пусти, жените - самотни, съдбите им - опропастени. Единственото, което им остава, е да заминат в чужбина - Турция, Швеция... Или да се взират в планината без мечти. Филмът ми се стори прекалено обстоятелствен.
Тази година Здравко Драгнев отсъстваше и ни лиши от своите креативни чудаци в “Орфей и говедата” и “На запад от София”. Но пък от Берлин пристигна Марин Марчевски с филма си “Тъмните часове не се броят” (оператор Емил Герасимов, продуценти Марин Марчевски и Росица Вълканова). В него той осъществява протяжно пътуване към сегашното дередже на четиримата си герои от заснетия преди двадесет години филм “Състезатели”. Изповеди се римуват с едновремешни кадри на автомобилистите-експериментатори, сегашни улични наблюдения из Търговище - с тогавашни, а в наслагването им се проектират мечти, илюзии, съзидание без възраст. Независимо от променените съдби на героите, от цветността на изображението в новия филм, независимо дори от носталгията, действителността у нас си е все така опърпана, че и повече. “Тъмните часове не се броят” въздейства като роман за трогателно задръстената българска участ - смехът пресъхва сълзите, иронията помита самосъжалението...
Друг, много по-субективен поглед към днешното българско живеене представя Рангел Вълчанов в “За кервана и неговите кучета” (оператор Христо Александров, продуцент БНТ). Инспириран от непонятната книга на Васил Минев “Единство на вселената”, този филм поема на антропоморфично пътешествие - от Малашевските гробища до центъра на София, Военния музей и обратно. Ани Вълчанова в кадър чете енигматични абзаци от книгата. Чрез монитор общува с г-н Минев и премиерата му в Пещера. Флиртува с бездомни кучета. Те й отвръщат чудни очи и с гласовете на Рангел Вълчанов и Ицко Финци, раждат под гробищни паметници, роптаят срещу своите братя-домашни любимци... От този странен микс изскача сянката на окаяното българско битие - не знаеш вече кучешко ли е, човешко ли... Сняг, небе, кал, Коледа, дървета, гробове, Анчето, ловджии, циганета - до спазъм живописна и до крясък покъртителна алегория на помиярския аристократизъм. И над цялата тази красива безнадеждност - “Дивертименто” на Моцарт. Рангеловата виталност прескача плетовете на видовете кино, полита с крилете на артистизма към философския простор, но някаква имагинерна пушка я уцелва и тя се стрелва към бездната на милозливостта. Диво емоционално преживяване.
С цялата си уникалност филмът на Рангел Вълчанов се вписва в тенденцията “арт документалност”, формирана от още две заглавия на този фестивал: “1934” на Костадин Бонев и “Копнеж по нови неща” на Любомир Халачев (сценарист Влади Киров, оператор Константин Занков, продуцент “Кодиак” ООД - Любомир Халачев и НФЦ). Независимо че става дума за различни епохи и обекти от българската история, в тях архивният материал танцува с фикцията. Елегантността на техния танц - валс или танго, въодушевява.
Както навярно се досещате, отправна точка на “1934” е превратът от 19 май 1934 г. Събития, документи, цар, агенти, конституция, лакейства, претенденти за власт, празни интериори, записи от Българското радио, четени в кадър от Веселин Мезеклиев, кабаре, архивни кадри - познатият стил “Коце Бонев”. Тръгнал още от “Писма до горната земя” и “Под облак”, този режисьор (заедно с оператора Занков) настоятелно се опитва да помири възстановката с факта и оттам да изтръгва глобални исторически послания. Според мен “1934” е най-успешният му опит в тази посока - дебилността на тогавашния политически елит с всичките му антиконституционни грешки и смешки е представен в кабаретния контрапункт на балканските страсти. Катастрофичните измерения на недалновидното управление пък хармонират с глупостите, които звучат от радиото. Със заглавието и закачките “1934” препраща от една страна към Оруел и “1984”, от друга - към Горан Паскалевич и “Буре барут”, от трета - към днешните политически изцепки. Респектиращо сериозен филм въпреки безспирната забава.
“Копнеж по нови неща” пък си танцува лежерно от начало до край - по течението на Дунав плава заблуден виенски стол... Чрез метафората на пътешествието и ироничния тембър на Иван Андонов проследяваме ХIХ век в Русчук през погледа на виенчанин. Как бедняшката синия се превръща в трапеза с майсенски порцелан; как алафрангата заменя чохеното контошче, как брюкселската дантела заменя кенара... - изобщо как Европа се настанява в България, за да промени мисленето на нашите деди... Културологично-весел филм.
Никак не е весел обаче “Като на кино” на Юлий Стоянов. След като първо ни отегчи с неравния “Конституцията като история” (сценарист Влади Киров, оператор Иван Цонев, продуцент - “Биограф” ООД и НФЦ), създаден в строгия стил “Юлий Стоянов”, но някак без душа, с “Като на кино” класикът ни втрещи. В центъра е филмовият критик Стефан Власков - без глас, без младост, без реституция дори... Но с дебело досие - внук на собственика на фабриката “Шуменско пиво”, след 9 септември тогавашното 16-годишно момче е натикано в Белене и оттам нататък животът му е пратен по дяволите. И сега, заедно с Ицко Финци, той разлиства страници, тепърва научава аргументи за преживени факти, пред камерата за него говорят приятелите му Тончо Жечев, Здравко Петров... Всичко изглежда наивно - думите на Стефан Власков, спорадичното му ожесточение, любимите му филми с Фред Астер и Джинджър Роджърс... Но от тая наивност ти иде да виеш. За кой ли път се питаш какви са тези идеали и каква е тази справедливост, след като заради тях абсолютно невинни хора са изкарали дните си в страх-за-нищо. Независимо от разните теории за прераждането, Стефан Власков преживява пред екрана единствения си осакатен живот. Разтърсващ филм, в който Джони Пенков е направил невъзможното, за да чуем лишения от звуци глас на героя. Почувствах се виновна след “Като на кино”. Не само аз.
Класически портрет е “Сирак Скитник” (сценарист и режижьор Владимир Ангелов, оператор Ярослав Ячев, продуцент Толи филм, НФЦ) - не само на поета-критик-художник Панайот Тодоров, а и на първите крачки на българския модернизъм. Респектиран от мощта на тази фигура, авторът на филма е сътворил прецизна животопис с културни препратки.
Както и миналата година, БНТ присъстваше и с филми на свои, вътрешни хора, за които отстраненото осмисляне на фактите става все по-важно от актуалния репортаж. В този аспект крачка напред в тв-интерпретацията на войната в Косово е диптихът на Бойко Василев (режисьори Драгомир Папазов и Дамян Серкеджиев, оператор Хрисимир Данев) “Денят на разплатата” - “От Видовден до Рамбуйе” и “От Рамбуйе до Видовден”. Сериозен, концептуализиран поглед върху етническите мъченичества в Косово. Находчив е изборът на двамата лекари - албанец и сърбин. А самият Бойко Василев съобщи на церемонията по награждаването, че мечтата му е да събере тези двама души - дори не са се виждали.
След като получи миналата година награда за “Хроника на едно национално предателство”, сега Милена Милотинова представи две заглавия. В “Само защото бяха българи” продължава с хъс заниманията си на тема “насилствена македонизация на българи”, но като цяло не съумява да надскочи журналистическо разследване, колкото и сериозно да е то. “Спасените” обаче си е филм, макар и авторката да се появява в кадър. Става дума за горката участ на българските евреи - кой колко и как е платил за тяхното спасяване; какви са последиците за добрите намерения след 9 септември 1944, доколко на света това изобщо е известно... В крайна сметка отново, независимо от благородните жестове към нашите сънародници, България се оказва почти изтрита от картата на света. Филмът бе излъчен от БНТ по време на фестивала.
За разлика от миналата година, сега анимацията беше двойно по-малко, но качествена. Класикът Стоян Дуков представи завършения си най-сетне филм “Юли” - поредната му еротична експедиция на село, където меракът по женската плът е по-жежък от слънцето, а вицът е в разкритата травеститност на желанието. В “Любовна история” асистентът му Владо Шишков разнообразява еротичната традиция в анимацията ни с абсурд - вълк се влюбва в овца, тя е невярна, той страда, после постъпва като вълк, а накрая лекува носталгия. Както обикновено, Владо Шишков е остроумен и лаконичен, но персонажите му не надскачат образците на Слав Бакалов или Стоян Дуков. В “Двамата смешника” Явор Калъчев показва гонитба между коте и домат като контрапункт на клоунски мъки в цирк. На финала героите се срещат, но трудно. По детски шарено филмче с нестройна драматургия, ала с настроение. За мнозина голямата изненада бе “М” като Микеланджело” на Емил Милчев. Филмът е своеобразна екранизация по приказката на Андерсен “Бронзовият глиган”. Фантазията изтръгва бедняче от пустошта и заедно с паметник то отлита към апокалиптичната прелест във фреските на Микеланджело. Въодушевен от изкуството на италианския Ренесанс, учил се на анимация при Николай Тодоров и снимал реклами в Швейцария, авторът му си играе с колорит и тъма, с мечти и светлини, с изтънченост и ужас... И в цялата тази елегантна еквилибристика съзираме не само адекватност към стенописите на Микеланджело, а и бляскава хармония между динамика, рисунък и емоция. Изящно-романтичен филм. Само Вивалди ми идва в повече.
Покрай филмите, купона и дискусиите, на тазгодишния “Златен ритон” стана ясно, че разграничението между кино и телевизия вече е доста съмнително. Все пак репортажи и филми трябва да се състезават на различни писти. Присъединявам се към мнението на журито фестивалът да се откаже от думата “неигрално”. Догодина може би ще се превърне и в пазар. И навярно най-сетне ще се появят новите млади.

Геновева Димитрова


XII фестивал
на българското
неигрално кино