Десет години по-късно
Интелектуалците
по време на реставрация

- Тази есен честваме десетгодишнината от събитията, които отбелязаха края на комунизма в страните от Източна Европа. В тези “нежни революции” интелектуалците изиграха първостепенна роля. Не бе ли това краят на една особена култура, едновременно дисидентска и закриляна от режима?
- Както бе казал навремето унгарският поет Дюла Илеш: “Всеки път, щом политиката се окаже прокудена от земите ни, на културата се пада да заеме мястото й.” Това важи не само за страните от Изтока, а изобщо за затворените режими. Културата, художественото творчество там играят много по-важна роля, отколкото в отворените общества, защото са израз на своеобразна свобода, която в крайна сметка негласно става политическа.
Съветският режим, който обхващаше всички страни от Централна и Източна Европа, налагаше ограничения не само в политическата, обществената и икономическата сфера, а и на творческите изяви. Социалистическият реализъм се подчиняваше на много строги предписания, неприемливи за творците. Но в една много затворена пирамидална система, каквато беше съветската, и най-нищожната пукнатина ставаше опасна като източник на отклонения: от този миг естетическата “грешка” се превръщаше в политическо престъпление. Независимо дали в Русия, Чехословакия, Полша или Унгария, навсякъде се срещаха предани на социалистическата система творци, които обаче отказваха да се подчинят на естетическото законодателство. Имаше и творци, които още от самото начало се бяха противопоставили на сталинската мелачка на социалистическия строй, чието несъгласие много бързо се бе превърнало в политически акт; имаше и други - артисти и интелектуалци, които никога не приеха съветската система и се стремяха чрез своето изкуство или написаното от тях да критикуват, доколкото е възможно, режима.
През всичките тия години на комунизъм в съветизираната Европа културата завладяваше все повече и повече свободна площ и пространство. През 1968 г. Пражката пролет настъпи чрез културата. В Унгария революцията от 1956 г. се зароди в кръга “Петьофи” с неговите писатели, в Полша забраненото от властта представление на пиеса от класическия полски репертоар подпали фитила през 1968 г. Руското размразяване след смъртта на Сталин също бе до голяма степен културно.
Тази роля на културата и на интелектуалците във вътрешността на съветските режими мина през различни етапи. Но няма страна, с изключение на Германската демократична република (ГДР), където културата да не е причинила пукнатини в системата. ГДР и Полша имаха една особеност, силата на Църквата им - протестантска в Германия и католическа в Полша; за населението тя се явяваше убежище на протеста. Ето защо там културата можеше да бъде в известна степен изтласкана на заден план.
60-те години, които като цяло представляваха години на либерализация, бяха последвани от затягане, но не навсякъде. В Полша 70-те и 80-те бяха годините на “Солидарност”, която вече не е културно, а политическо и профсъюзно движение. В Унгария “комунизмът на гулаша” отстъпваше на културата все повече и повече пространство, където се промъкваха различни форми на протест, и то не само културен.
- Какво стана с този културен разцвет след падането на комунизма през 1989 г.?
- Когато комунизмът рухна, дисидентството - било то масово като полското със “Солидарност” или по-ограничено като унгарското, което обаче разяждаше и Партията, или пък чешкото с “Харта 77” - бе запечатало в подсъзнанието си увереността във вечността на системата. Опозиционерите, участващи в борбата срещу комунизма, никога не се бяха замисляли истински какво означава “да се изтръгнеш от комунизма”. Когато комунизмът падна, те отчаяно затърсиха решения. Настъпи вакуум.
И най-напред не бивши дисиденти, а предимно експерти, икономисти, финансисти, в по-голямата си част произлизащи от средите на предишния режим, бяха тези, които имаха идеи и доста точни планове: например, Вацлав Клаус в Прага, Лешек Балцерович във Варшава. Именно тези хора проведоха либералния икономически и политически преход. В него обаче няма място за културата.
Интелектуалците и творците приеха подобна либерална визия, без да гъкнат, с убеждението, че държавното управление е враг _ 1 на културата и че трябва да се отърват от него. Държавните дотации бяха радикално намалени и културата бе подчинена на пазарните закони. В малка страна с 10 милиона население като Чешката република, но и в страна с 40 милиона население като Полша това, разбира се, бе твърде тежък удар за националната култура, особено в аудио-визуалната област.
Полският кинематографист Анджей Вайда, впрочем, веднъж прекрасно обобщи положението в нашите страни: “Години наред се борихме за свободата на киното, сега имаме свободата, но вече нямаме кино.” Ние, чехи, поляци, унгарци вече нямаме онова кино, което беше наша гордост, защото пазарните закони правят трудно съществуването на малки национални кинематографии, на една не толкова вулгарна телевизия.
- Носят ли някаква отговорност интелектуалците, взели живо участие в Пражката пролет, във въстанието от 1956 г. в Унгария, в полската “Солидарност”, за “културния вакуум”, настъпил през тези десет години насам?
- Интелектуалците допуснаха два провала. Първият е, че обявиха държавните пари за враг на културата. Жак Ланг, голям защитник на държавните дотации за културата, когато пристигна в Прага в началото на 90-те години, не спираше да убеждава всички: “За нищо на света не се отказвайте от държавното финансиране на културата.” Тогава му отвърнаха: “Вие сте комунист.” Субсидираната от държавата култура им напомняше твърде силно за времето на комунизма.
Втората грешка е по-структурна. Аз често казвам, че най-валидният роман за посткомунистическа Европа е “Червено и черно” на Стендал. Защото това е роман за реставрацията. Препрочетете го днес, мислейки за посткомунистическа Европа... Реставрацията, била тя английска или особено френска, било през XVII, XIX или ХХ век, си има типична структура, която отрежда незначително място на интелектуалците. Обърнали поглед назад, годините на реставрация по принцип са безидейни периоди. Ние преживяваме - както на Изток, така и на Запад - една от тези безидейни епохи.
Интелектуалците според някои се страхуват и затова не изпълняват вече ролята си на критици; те стават придворни на establishment-а на реставрацията или започват да обслужват след-студено-военния период.
Обратно, интелектуалците, които стават политици, престават да изпълняват интелектуалната си функция, те усвояват политическото конвенционално говорене. Това важи, например, за хора като полския историк Бронислав Геремек, който сега е министър на външните работи, или като чешкия драматург Вацлав Хавел, президент на Чешката република.
- Когато на хоризонта се появи ново поколение интелектуалци, смятате ли, че то ще почерпи от вашите ценности, тези на Пражката пролет или на “социализма с човешко лице”? Дали ще бъдете за него ориентир?
- Много е трудно да се отгатне. Засега още не виждам и следа от ново поколение. Досущ както артистичният и културен свят след 1989 г. се остави да бъде убеден, че държавните пари са смъртен враг на културата, тъй и поколението, което пое властта, се остави да го убедят, че хората от 60-те години в крайна сметка са искали да спасят комунизма. Сигурен съм, че рано или късно ще има нов прочит на историята, но е изключително трудно да се предвиди как историята ще постъпи с нас. Историята винаги се пише от победителя, макар че по-късно редовно бива преразглеждана.
Ние, старите изгнаници от Пражката пролет, можехме да бъдем полезни преди десет години, но беше ясно, че не ни искаха. За част от чехите ние заминахме и ги изоставихме в бедата, след като бяхме предизвикали съветското нахлуване, и цели двайсет години се ползвахме от привилегията да живеем на Запад. Не е наша работа да им обясняваме, че се заблуждават. Впрочем, между 1968 и 1989 г. много неща се промениха, включително и анализът на съветската система. Представителите на Пролет'68, които заминаха, можеха да следят непосредствено промените, извършващи се в света, докато ония, които останаха в Чехословакия, си останаха на позициите от 1968 г. Диалогът стана почти невъзможен.
- Как гледате на изминатия от Вацлав Хавел път?
- Хавел искаше да бъде президент, функцията му на интелектуалец повече не го интересуваше. С течение на годините той придоби месианско съзнание. Убеден е, че народът му, а може би и светът, се нуждае на всяка цена от него и от неговия пример. В крайна сметка това е логично. Политик като него, чиято политическа дейност се гради върху разбирането му за морала, може да изпълни предназначението си единствено с подобно месианско убеждение.
- След десетте години, които ни делят от 1989 г., смятате ли, че интелектуалците, озовали се във властта, бяха шанс за посткомунистическите страни?
- Никоя страна в света не се нуждае от интелектуалци на власт. Защото истинските интелектуалци неизбежно са много лоши политици.
Интелектуалецът е малко по-специално човешко създание, по-често нещастно, отколкото щастливо; то не приема света такъв, какъвто е, задава неприятни въпроси, оспорва установения ред и най-вече - притежава способността да се съмнява в себе си. Един политик не може да си разреши подобен лукс. Ако политикът започне сам себе си да оспорва, по-добре да се откаже от кариерата си. Милан Кундера напусна Чехословакия, защото искаше да бъде писател, Хавел остана, защото искаше да се занимава с политика.
През 1989-та и следващите години бе много “политически некоректно” да се критикуват тези, които ръководеха прехода. В разговорите ми с множество бивши чешки противници на комунистическия режим бях поразен от тяхната липса на смелост, когато трябваше да се критикува новият establishment и неговите действия. При комунистическия режим, въпреки рисковете, те бяха много по-смели...

Le Monde des debats - octobre 1999

Разговаря Елизабет Кулаковска

От френски Мария Георгиева


Разговор
с Антонин Лим