Кръволока
Илия Бешков "Отговор на тронното слово",1931
12 август 1999. Много силно впечатление ми направи наскоро неделното предаване на Маймарева по "Свободна Европа" с Йордан Василев, Димитър Коруджиев и Георги Цанков, заедно с Атанас Свиленов - автор на предговора и редактор на излезлите от печат мемоари на Александър Цанков.
Още не съм чела книгата, но ме потресоха славословията за Цанков от изброените постоянни събеседници в това предаване. И тогава се сетих най-напред за мамините тетрадки, написани с невъзможния й красиво-неразчетлив почерк, при това с молив, от които навремето си успях да разчета и препиша на машина част от спомените за детството, младостта й... Публикувах част от тях в сп. "Янтра" -кн. 10 от 1989. Сега потърсих тетрадката, завършваща с моето раждане и обстановката около и след деветоюнския преврат през 1923 година. "Една сутрин осъмнахме с пусти улици, по които сновеше само конна стража и войнишки патрули. Беше 9 юни 1923. Малко по-късно на площада пред нашето жилище (става дума за пл. "Македония") се изтъпани генерал Лазаров и държа реч. Вече е свален най-черният режим, който българският народ е изтърпял някога, оттук нататък правителството на Народния сговор връща страната към правовия ред, към културата и пр. Хора като татко [дядо ми Димитър Оджаков, както вече съм споменавала, е от най-старите социалдемократи, учредители на соцдемократическия кръжок във Женева през 1891 година - б.м.] - честни и наивни, повярваха, че от управлението на Земеделския съюз по-черно управление не е имало и не може да има... Аз пък твърдях, че режим, дошъл с преврат, ще бъде още по-черен от досегашния и въобще отсега нататък България няма да се върне към демокрацията до преди войната... Скоро гнетът заприижда - снаха ми отиде да прекара лятото, заедно с децата и съпруга си, в Берковица, но скоро се върнаха - по къщите били настанени въоръжени македонски четници - платени оръдия на Ванчо Михайлов... Страшното идваше отвсякъде, промъкваше се и гнетеше. Вече бяха изчезнали хиляди хора, продължаваха да изчезват, шпицкомандите вилнееха дори по улиците на София. Пак я държаха във военно положение, пак патрули по улиците, полицейски час... Бял терор!"
В предпоследната, 1986-та година от живота на 89-годишната ми майка, заедно с Михаил, както винаги удивени от яснотата на ума и паметта й, започнахме да правим онази така наречена домашна анкета. На въпроса "От кога помниш?", тя отговаря най-напред на шега: "Помня още от преди да се родя!" [...] На въпроса: "А след раждането ти?", мама отговаря кратко как си спомняла отделни имена на партии и водачи... - толкова много се "навъдили"... Разказва за обявяването на независимостта и парада на Фердинанд като "цар-самодържец" в Търново... Но ще прескоча и него, и Балканската, и Междусъюзническата, и Първата световна, минали пред очите й, за да стигна до управлението на "оранжевите гащи", както тя наричаше режима на Стамболийски.
"Дядо Радославов успя да се измъкне от справедливия съд чак в Германия. А Стамболийски хем мразеше тесните, хем по техен образец направи своята оранжева партия, увеличи я, също по съветски образец, за да въведе с нейна помощ "селската диктатура на земеделците". Той изобщо беше "роден" за диктатор и фактически успя. В това време започна да укрепва "Народният сговор" и в него по-интелигентните, дори научно подготвени професори като Цанков, университетските преподаватели Мишайков и Петко Стайнов, съпругът на "Аннкам"- Маджаровата дъщеря, бяха замислили сериозно да отнемат властта на Стамболийски, уж с конституционни действия, уж за да градят демокрация. Отношенията между БЗНС и БКП временно се подобриха -нали доста си приличаха и по манталитет, и по политическа култура... Подобрението трая до референдума, когато отново станаха невъзможни, защото земеделците спечелиха. Особено непохватен се оказа Стамболийски във външната си политика. Много приказваше, също като Фидел Кастро - речи по цели часове. Това действаше като упойка на привържениците му, но не и на интелигенцията, особено на творците, да не говорим за впечатленията вън от страната... Малко преди раждането ти [става дума за моето, февруари 1923! - б.м.] той направи конгрес - фактически чистка, а след това спечели изборите и... оранжевата диктатура се развихри макар за кратко..." И тук мама продължава малко неочаквано: -"Кешки да си беше останал Стамболийски с всички негови грехове и речи! Но дойде 9 юни - дело на Военния съюз и Народния сговор -"безпартийният" Цанков, "демократът" Моллов, "либералът" Смилов, "радикалът" Димитров, "народнякът" Бобошевски, "социалдемократът" Казасов... и започнаха насилията, кървавите бани на шпицкомандите... В печата върли противници на дружбашите бяха Янко Сакъзов, Григор Чешмеджиев, Харалампи Христов..., а Димо Казасов винаги се е въртял. Те първи запригласяха на цанковистите и офицерството, по това време вилнееше още и ВМРО..."
(Нататък майчицата ми се е впуснала в разказ за техните "зулуми" и настоява, че те били също и най-свирепите помагачи на Сговора...)
Тъмна е тази част от историята, но все пак не можем да се гордеем със Сговора, определян като партия от фашистки тип, макар и не до край, защото все не му се удавало да запази "единство" като истинските фашистки партии в Германия и Италия...
По време на гостуването ми през пролетта на 1990 в Бохум в архива на Дими Статков между многото публикации от онова време намерих и списание "Всебългарски национален сговор" от 1986-1987, което е излизало в Берн на немски и български... Може би продължава да излиза...
Освен сътрудничеството на унгарския българист Петер Юхас с неговите доста тенденциозни "теории" за тюркобългарите и маджарите, в 4-тия брой (в голям формат, а на корицата - месестото лице на Александър Цанков), централно място заемаше хвалебствена биография за Георги Дидов по случай 75-годишнината му. В 30-те години сред фашизоидните организации имаше и "Хан Кубрат", та този Дидов е представен като "славен кубратовец, наследил от дедите вечния огън на българщината, проникнат от съзнанието за свещеността на това духовно наследство, той го понесе като факел над масата, затъваща в опортюнизъм, предателство, пораженство и егоистичен стремеж към илюзорно материално благополучие"... И продължава: "Закърмен с най-светлите национални традиции на българската политическа история, съратник и най-верен последовател на мастития български държавник и бивш министър-председател професор Александър Цанков, Георги Дидов е новият символ на националната антикомунистическа България в редовете на Антикоминтерна..." Авторът е Юри Хаджидимитров. Той подчертава как Сговорът се слял с Кубрат под общото име "Народен сговор"... А самото списание преди се наричало "Български демократически сговор"... Много славословия вече лично за Александър Цанков прочетох там все в този стил...
(Някога, в първата гимназиална година, имахме добродушна класна, възрастната госпожица Катя Урумова. Дали защото ни предаваше естествена история, помежду си й викахме "Зелената еуглена". Разболя се "зелената" от червен вятър и когато вече беше безопасна, покани ни да я видим в жилището й на ул. "Витошка". Оказа се, че е балдъза на Цанков, живее у тях. Самият стопанин ни отвори, при това усмихнат, само че държеше изкъсо за каишката едно огромно куче. Запомнила съм сцената заради усмивката и кучето...)
Още полу-деца, едва ли сме имали представа какво е бял терор, или защо Царят се е страхувал от бруталността на цанковистите... Но по-възрастните твърдяха, че Цанковите "шпицкоманди" действали не по-малко свирепо от московските "кръволоци" и "чеки"... И при режима на Сговора има толкова жертви, колкото май никъде, освен в СССР, да не говорим за зверското убийство на самия Стамболийски, или на Райко Даскалов - посред бял ден в Прага... (Екзекуторът - от ВМРО - е официално признат). Да не говорим за ямите, пещите, изчезналите поети като Ясенов, Гео Милев, Румянцев... и покрусата на живите.
Един от първите обвинители на режима след 9 юни бил Александър Малинов, личност уважавана и от дясно, и от ляво. Той пръв се отделил от Сговора, възобновил Демократическата партия, затова след Стамболийски бил и най-много мразения от Цанков общественик... А ако "сговор" е синоним на "взаиморазбирателство, единодействие, единомислие", "Народният сговор"- съзаклятие на военни - не е нито "народен", нито "сговор". Народът тогава е преди всичко селското съсловие, още недостатъчно просветено, интелигенцията - критична, но тънка градска прослойка, не се е свързвала тясно с политиката. И утвърдените партии не са били толкова склонни да се "сговарят" със сговористите. "Демократическият сговор се създаде след много сложни преговори, подтиквани и улеснявани от Военния съюз, ВМРО, масонската ложа и одобрени от царя - пише историкът Стойчо Грънчаров. На Сговора се наложило да се преименува на "Демократически" - прибавям от себе си. Но той няма нищо общо с демокрацията!
Отдавна е известно, разбира се, че Септемврийското въстание не е "първото в света антифашистко въстание" и е диктувано пряко от Москва, отдавна е известно също колко нелепо е било обявено и как инструктираните му водачи Димитров и Коларов позорно бягат с файтон през Балкана, но нищо не оправдава жестокия терор, убийствата и насилията... И атентатът, и съпротивата, включила толкова невинни и честни хора, пак е дирижирана от Москва. Но "Демократичният сговор" налага на цар Борис да подписва хиляди смъртни присъди. А колко хиляди са зверски убитите без присъди?
Безумни са били действията и на Димитров, и на Коларов, но не е ли била маниакална жаждата за власт на професор Цанков? Принуден бил да подаде оставка като министър-председател на кървавото правителство, но го утешили с председателство на Парламента. В началото на 1930 отново влязъл в кабинета, вече като министър на просветата... (Ролята му в просветата май никой не е обсъждал, дори литераторите-участници в радиопредаването на Маймарева. Защо ли този път сред тях го нямаше историкът Пламен Цветков?!). Но потвърждение за болезнения стремеж на Цанков все да бъде начело е фактът, че в 1932 той вече възглавил нова политическа формация - "Народно социално движение" на крайната българска десница. Движението приело идеите на италианския фашизъм и германския (хитлеров) националсоциализъм и също като тях отричало парламентарната демокрация, а създателят му продължил да набляга на неговата "българска чистота". През 1934 "Народното социално движение" претендирало да е единствената сила, способна да управлява, но пак поради явната му профашистка същност цар Борис предпочел за министър-председател дипломата Георги Кьосеиванов с надежда чрез него да може да лавира и отлага надвисналото зло.
Цанков заминал за Германия с надеждата лично да получи подкрепата на Хитлер, но кой знае по какви съображения не я получил.
През август 1944, все така жаден за власт и с болезнено високо самочувствие, той побързал да емигрира и образувал своето задгранично "Българско национално правителство" във Виена.
(Защо ли литераторите, поканени от Маймарева, сега се опитват да ни представят "Цанковата демокрация" обратна на това, което е била?... Никой не може да отрече цанковисткия терор, а терорът и демокрацията са несъвместими...)


15 октомври 1999. Тъкмо преди изборите за местна власт най-сетне ми попаднаха в ръцете въпросните спомени на Александър Цанков с предговор и редакция на Атанас Свиленов. Славният кинокритик и редактор в своя някогашен "Литературен фронт" (12.01.1984) обруга като никой друг Владимир Василев по случай... 100 години от раждането и двайсет години от смъртта на забележителния човек, сякаш пишеше с ръката на Тодор Павлов! Сега пък се опитва да възкреси един от най-мрачните образи от българската история.
Какво е основанието за излизането на книгата? Опит да се създаде мит-оправдание за самия Цанков, за неговия "Народен сговор", за неговия "Демократичен сговор" или за неговото "Народно социално движение"? Свиленов настоява, че не му бил адвокат и в първите 12 страници се занимавал с "теоретическите и философски аспекти в политическата дейност на Цанков", на които се бил опирал в практиката си на държавник... А ето, сега настъпил моментът да се обърне към документалното й богатство. Цанков е знаел много - това е неоспоримо, както и че е бил "моторът на извършващото се". Но какво разкрива в спомените си от своята практика на държавник в двайсетте години (кой е например поръчителят и извършителят на убийството на Стамболийски?) Какво разкрива за трийсетте? Дума не обелва и за своето задгранично "Българско национално правителство", както и за още десетки актове!
Самият Цанков в гл.IX заявява, че "Делата на едно управление биват по-справедливо оценявани само след като се е оттеглило и оставило времето да заличи със забрава пасивите." Времето в случая не е изличило нищо. Но се вижда как и до последните години на живота си, колкото и да е било необходимо пред историята моралното изясняване, той не е бил способен да го направи. А позициите му на антикомунист не са достатъчно основание (и оправдание!) за извършеното от него. Така, както Хитлер, Мусолини, Сталин или Салазар нямат оправдание за престъпленията си, независимо дали са били само срещу собствения им народ, срещу семитската раса или срещу човечеството... Също като тях и Цанков не говори за нито една своя грешка, признава само как след като образът му се появявал все негативно на политическия екран и в продължение на десетки години слушал за себе си злословия, "неволно взех позата на обвинител"... (Слушал е не злословия, а обвинения; и не само от земеделците и комунистите, но и от демократите, и от царя... - б.м.) И като взел позата на обвинител, минал в опозиция, започнал борба срещу "личния режим, срещу абсолютизма, прикрит и провеждан от него [царя] чрез незначителни хора фигуранти".
Интересно дали "само за да се осведоми за общото международно положение и ще продължи ли мирът, или светът ще бъде наново въвлечен във война", като опозиционер Цанков заминава за Германия... А не е ли било по-вероятно да отива, защото е намислил да оправя работите с Хитлер сам? Очевидно се е съгласявал с обясненията на д-р Майснер, че "националсоциализмът осъществява практически много от прогресивните искания на социалдемократите", иначе би казал възраженията си... И навсякъде задавал все един и същ въпрос: "Мир или война?" - и на Фон Нойрат, и на Хитлер... Всъщност Хитлер (очевидно вследствие на логореята си) просто не му дал думата...
След срещата с Фюрера дълго във връзка с това Цанков разсъждава за "стихийната енергия на диктатора" и може би не съзнава в какви откровения е изпаднал сам той, балканският диктатор, когото народът от двайсетте години и до сега нарича не фюрер, не дуче, не каудилио, а "кръволока". А в кюпа на диктаторите хитроумно е поставил и Кемал Ататюрк (дали за "цвят"?), като разграничава и Хитлер, и Мусолини само от...Сталин. "Западът" (неясно политическо определение!) според него бил считал европейските диктатори за тирани, антидемократични, реакционери, фашисти, нацисти, а им противопоставял едва ли не като положително явление... Сталин(!). Поне аз за пръв път чувам, че този мъгляв "Запад" е смятал болшевишката диктатура и сталинизма за "напредничави" в сравнение с фашистките диктатури в Германия, Италия, Испания.
Съгласна съм, че е късно и некрасиво да наричаме Александър Цанков "Кръволок", както са го наричали приживе и десетки години нататък по инерция, но не бива и да му пеем дитирамби...


26 октомври 1999. Днес намерих съществен пропуск в текста. Двама души с ръководна роля в партията на тесните социалисти - Димитър Благоев и Тодор Луканов - били против вдигането на въстанието през 1923. И "Дядото" на 67 години бил изолиран, уж болен. (Според мама - бил е поставен под домашен арест от съидейниците си.) Умира от естествена смърт (надявам се!) 7 месеца по-късно. Луканов емигрирал, но живял не в Москва, а "някъде" в СССР и там завършил дните си. Не не невъзможно под натиск синът му Карло Луканов да е изпълнявал командни роли в НКВД и в Интербригадата в Испания (1937). Разказвал ми е интербригадистът Живко Ангелушев, брат на художника. По някакъв усет след Испания той самият емигрирал в САЩ. А службите в СССР прочистили завърналите се живи...
Невена Стефанова

P.S. И пак във връзка с книгата искам да си призная неща, които ме шокират: престараването на субекти като Свиленов и компания в неделните предавания на Маймарева; ожесточението, еднообразието в подбора, а и в поведението на самата Маймарева в тези предавания. Биха могли да покажат не само какво означава истинска дискусия, но и други качества на събеседниците, освен афиширания им антикомунизъм и православен фундаментализъм... Така всичко напомня за някаква странна цензура, която отрича плурализма на мненията.
Н. С.