Тихата вечер
на Йордан Радичков
Няма да убеждавам, че Йордан Радичков е голям писател. Това отдавна не е негова грижа. Този човек видимо напуска писателската суета. Няма да обсъждам как литературната теория и най-после антропология се опитват да опитомят творбите му. Високата критика не понася изрази като “мирова светлина”, които прилягат сърдечно на съчиненията му. Тук ще говоря за Йордан Радичков за като човек, отстоявал последователно своята самоличност. Като за човек, чиито занимания засягат конкретно нас, обикновените хора и обикновени читатели. Иначе в писането не съществува смисъл. Иначе в него няма самородност.
Радичков все повече има една романтическа идея за литературата. Той, митът и “живият класик”, още живее във времето, когато човешките същества умееха да разказват и да се сдружават чрез своите самотни истории. Да осмислят себе си и другите, докато приказват сладки небивалици. За Радичков обичта продължава да бъде непреднамерен разказ за това какво ти се е случило, какво е важно да споделиш. А отлично знаем как той умее да хитрува, докато пише! Точно колкото умее да обича. Затова беше истинска изненада, когато световното списание “Куриер на ЮНЕСКО” тази пролет го нарече “софийският Кафка”. Какво още не знаем в своята балканска втренченост.
“Автострадата” (издателство “Факел”, С. 1999) излезе в навечерието на 70-ия рожден ден на мъдреца Радичков, който е подбрал и сам подредил своето “избрано”. Сборникът се явява продължение, втора част на “Акустичното гърне”, издадена преди време от същото издателство и оформена от също необикновената Яна Левиева. Какво ни казва отново Йордан Радичков? Взимай на подбив, но без омраза, защото нищо на този свят не принадлежи само на едного. Не е по силите на сам човек да съгради дом или разказ, настоява той, човешко е да се намесиш в световните работи и да ги предадеш със свои думи. Да уважаваме сиромашията, защото тя е обгърната в святост, скромност и чудодейност. Нещо важно! - да различаваме изкуството, от което се възхищаваме, без да му вярваме, от изкуството, на което вярваме, без да му се възхищаваме. Защото, твърди Радичков, ние от скука вършим глупости, а действеното и удобното по равно съжителстват в нас. Защото общуваме ли един с друг, непременно всичко трябва “да бъде ред по ред” и нашата човешка изповед да е поучителна поне... Словото ни е дадено, за да говорим, а не да мърморим неясно под своите носове. Всеки човек, и най-простичкият, внушава Радичков, има право на своя човешки разказ, има право да бъде чут. Инак баладичният страх, създаден от нас, сам започва да се размножава в човешката долина и така невидимото става повече от видимото. Една от най-красивите му истини е в заключението, че годините на нашето минало не са години на невежеството, а години на въображение. И тук заедно с Йордан Радичков искам да попитам кога за последен път сте мечтали, кога плановете за бъдещето се сведоха до прилично оцеляване в близките няколко дни. Защо, за разлика от Радичковите герои, непознатите думи започват да ни плашат. Какво се случи след невежия спор и съревнование с природата, описани от Радичков. Чуйте го: “Няма ли милост, и въображение няма, няма състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие - всичко това е плод на въображението. Тогава за какво на човек му е дадено въображението, какво е искала да направи природата или с какво е искала да отличи човека единствен от всичко останало, като го дари с непосилния товар на неговото въображение?”
Опитваме се да отговорим, четейки Радичков. Ще речете, че това са мисли старомодни и познати. Че ги натякваме до втръсване. Такива светли и наивни речи са звучали край много бедни, прости селски маси преди 70 години. Казвали са ги незнайни усти на щастливци и несретници, на шмекери и на шамани. Днес подобна реч се среща извънредно рядко, чрез нея не се преуспява, тя е изпаднала от времето буквално в книгите на Радичков. Феноменалният шанс на писателя е, че дава чист глас на тези скъпи наши мъртъвци. На тези, за които се сещаме само при срив на българското. Нашите мъртви отново говорят през почерка на Радичков. Точно тази реч някога е била нормалната. Затова ни умилява и показва, че вече сме неспособни за плач. Извънмерното умение на Радичков е да се преповтаря, но всеки път думата му да е съвършено нова, думата и човешкото същество започват отново да се обичат.
В каквото и да се замеси, писателят продължи да вярва и да се мъчи да живее според нравствеността на тази нормална някога реч. Защо да го препрочитаме? Защото в препрочита караконджолите, тенците и самовилите от книжни стават истински. Защото точно тогава духовете на нашите мъртви българи, власи, цигани, турци и румънци стават невероятни и тяхната тайна удивява Калиманица и света. А Йордан Радичков е мек човечец, който никога не е говорил бързо и високо.

Марин Бодаков